Тук долу бяха умирали хора. Куори знаеше за това от отличния архив, оставен от семейството му на робовладелци. Мъже, жени, дори деца. Понякога, когато слизаше нощем, имаше чувството, че чува стоновете им, последните издихания, едва доловимите прощавания.

Затвори вратата зад себе си и заключи. Както правеше винаги, погледна дългите бразди, оставени от нокти на хора, стремящи се към свободата си, върху рязания с ръчен трион дъб. Ако се вгледаше достатъчно внимателно, човек би могъл да види по дървото стари следи от кръв. От същите архиви Куори знаеше, че никой не е успял да избяга оттук.

Сега стените бяха скрити зад боядисани шперплатови плоскости. Съвсем сам беше направил рамките върху стените, а после със здрав чук и собствените си ръце беше наковал дебелите плоскости. Работата не беше лека, но усилията му доставяха удоволствие. Винаги предпочиташе да прави неща, от който в края на деня се чувстваше уморен.

И върху шперплатовите плоскости сега бяха представени резултати от усилия, отнели цели години от живота на Куори. Имаше ученически черни дъски, които бе взел от училища, осъдени да бъдат разрушени, както и бели дъски за писане с маркер, които бе купил евтино от фалирали фирми, разпродаващи имуществото си. Повърхностите им бяха изписани с прецизния наклонен почерк на Куори, усвоен в частното домашно училище. Линии свързваха отделни бележки, а други линии пресичаха списъци с факти. Навсякъде имаше кабарчета с червени, сини и зелени пластмасови главички, свързани с конци. Приличаше на някакво произведение на изкуството, създадено от математик или физик. Понякога имаше чувството, че е нещо като Джон Наш в този малък кът в Югоизточна Алабама. С изключение на параноята и шизофренията му. Една от съществените разлики между него и физика нобелов лауреат беше, че в неговите писания нямаше нито сложни формули, нито числа, ако не се броят някои дати. В голямата си част това бяха думи, които разказваха една сложна история.

Именно тук, нощ след нощ, Куори беше събирал на едно място отделните късчетата от историята. Откакто се помнеше, умът му винаги схващаше света като движение на твърди тела и течности. Когато за пръв път разглоби двигател, успя да си представи съвършено ясно как искрата запалва горивото и всички следващи процеси в системата с вътрешно горене. Дори и най-сложните схеми и чертежи, които за обикновените хора бяха непонятни ребуси, за него бяха ясни като бял ден.

Същото беше и с всичко останало — самолети, оръжия, земеделско оборудване с толкова сложни части, че дори професионални монтьори понякога се напиваха до безпаметност, тъй като не можеха да се справят. Куори обаче не помнеше случай да не е разбрал как нещо работи. Вярваше, че е наследил дарбата от майка си, тъй като похотливият му баща, расистът, не умееше да запали дори двигателя на колата с ток от външен акумулатор. Куори беше от една бързо изчезваща порода американци, които наистина умеят да правят всичко.

Докато наблюдаваше творението на живота си, му мина през ум, че то представлява определена комбинация от време, място и възможности, нещо като карта със съкровище, която го е отвела там, където би трябвало да стигне. Която го е накарала да направи каквото е трябвало. И каквото трябваше да продължи да прави и в бъдеще. В близкото бъдеще.

В средата на стаята имаше стари очукани шкафове за папки, в които беше събрал проучванията, помогнали му да запълни празнините по стените. Беше пътувал много, беше говорил с много хора и беше изписал стотици страници, които държеше в шкафовете — макар че истинските плодове на проучванията му бяха по стените.

Погледът му се спря в единия край на „мозайката“, където всичко беше започнало, и постепенно стигна до другия край, където всичко беше обобщено. От единия до другия край точките най-накрая бяха свързани. Някои сигурно биха сметнали, че стаята е убежище на маниак. Куори би се съгласил с това. За него обаче тя съдържаше и единствения път към най-трудно постижимата цел на света.

Не само истина, но и справедливост. Те не бяха непременно взаимно изключващи се, но Куори беше установил, че е ужасно трудно да се съчетаят. Никога не се беше провалял в нищо, което беше решавал да постигне. И все пак умът му често се рееше над възможността да се провали именно в това.

Отиде в далечния ъгъл, където имаше малко пространство, отделено с дървена преграда, и погледна металните контейнери, сложени там заедно с тръби, измервателни прибори и маркучи. На дървен тезгях имаше и остатъци от оловна изолация за проводници. Той потупа един контейнер и брачната му халка издрънча по метала.

Най-брилянтният му удар.

Заключи вратата, отиде в библиотеката, сложи си ръкавиците, мушна лист в пишещата машина и се зае да пише. Появяващите се на хартията думи не бяха нови за него и не криеха изненади. Те бяха в главата му отдавна. Привърши, сгъна страницата, извади от джоба си ключ, пусна го в предварително адресиран плик заедно с писмото, запечата плика и се качи на стария пикап. Този път пусна писмото в кутия на триста километра — в Кентъки.

Върна се в „Атли“ сутринта. Макар и да беше шофирал цяла нощ, не беше уморен. Сякаш с изпълнението на всяка следваща стъпка от плана енергията му се подновяваше. Закуси с Гейбриъл, Даръл и Карлос, после помогна на Рут Ан да измие чиниите в кухнята. След шест часа работа на полето заедно със сина си беше плувнал в пот. Смяташе, че писмото ще стигне до предназначението си през следващите ден — два. Питаше се каква ли ще е реакцията им. Паниката, която ще последва.

Мисълта го накара да се усмихне.

След вечеря яхна един от конете си и отиде до караваната на Фред. Скочи на земята, седна на бетонния блок отпред, който служеше за стол, и раздаде на приятелите си индианци цигари и кутии бира „Ред Бул“. После влязоха в караваната и изслуша няколко истории, които Фред разказа за младостта си в резервата в Оклахома заедно със сина на вожда Джеронимо, както той твърдеше.

— Там не бяха ли чероки? — попита Куори небрежно, докато гледаше как помиярът на Фред се ближе и се търкаля в прахоляка в опит да се отърве от бълхите. — Джеронимо не беше ли апачи?

Фред го погледна. Изражението на лицето му, изсечено сякаш с кремък, бе едновременно развеселено и сериозно.

— Мислиш ли, че хората, които са като теб, могат да различават хората като мен?

Другите индианци се засмяха. Куори също се ухили и поклати глава.

— Защо тогава дойде тук? Така и не ми стана ясно.

Фред разпери късите си ръце.

— Тази земя е на племето ми. Дойдох си у дома.

Куори нямаше намерение да му казва, че земята не е на индианците, а е американска, собственост на семейството му. Харесваше този индианец. Обичаше да му носи „Джим Бийм“ и цигари и да слуша историите му.

Вдигна усмихнат бирата си.

— За пристигането у дома!

— За пристигането у дома! — извикаха всички заедно.

След няколко минути влязоха вътре, за да се отърват от комарите и да вдигнат още няколко безсмислени тоста. Един от индианците включи телевизора, намести антената и образът се изчисти. Даваха новини. Докато отпиваше, Куори премести поглед върху екрана и скоро престана да чува брътвежите на Фред.

Основна новина беше отвличането на Уила Дътън. Току-що беше изтекла информация, която до този момент не беше оповестявана публично. Когато чу каква е, Куори стана. По ръцете на мъртвата жена имало надписи. Букви, които нямали никакъв смисъл. Полицията се опитвала да ги разчете.

Куори скочи от най-високото стъпало на караваната направо в прахоляка и изплаши старото куче толкова много, че то изскимтя и се сви на кълбо. Когато Фред излезе на вратата, за да види какво става, Куори вече беше яхнал коня и препускаше към „Атли“. Фред поклати глава, промърмори нещо за побърканите бели хора и се прибра в караваната.

Куори откри Даръл в плевнята. Младежът загуби ума и дума, когато видя как баща му се спуска към него като разярен централен нападател. Куори залепи гърба му за стената и подпря лакът в гърлото му.