— А на теб ти минава?

Тя го погледна, после извърна лице.

— Да, минава ми.

Както обикновено Мишел шофираше, пренебрегвайки напълно всякакви ограничения на скоростта. Спря само два пъти, за да посетят тоалетна, и пристигнаха в къщата на баща й малко след пет на следващата сутрин, изпреварвайки директния полет с четири часа.

Мишел надникна в гаража и поклати глава. Колата на баща й не беше вътре. Отключи входната врата и влязоха в къщата. Огледа набързо и се увери, че няма никой.

— Баща ти има ли някъде сейф за оръжия?

— Мисля, че има само кутия за пистолет. Сигурно е в шкафа в спалнята.

Шон провери. Откри кутията, но вътре нямаше оръжие.

Седнаха на неоправеното легло и се спогледаха.

— Да се обадим ли на Боби? — попита Шон.

— Ще трябва да му обяснявам много дълго. Може би трябва да се срещнем с Дъг Рейгън. И да го попитаме защо забрави да ни каже, че е чукал майка ми.

— Имаш ли му адреса?

— Лесно ще го намерим. Както казват всички, този град не е голям. А може и да попитаме постоянната му приятелка Дона.

— Добре, нека първо вземем душ и се преоблечем. Отдавна не ми се беше случвало да пътувам цяла нощ с кола. Всъщност последния път пак беше с теб.

— Така си разширяваш хоризонтите. Изглежда, такава е съдбата ми в този живот.

Мишел взе душ първа в банята за гости. После надникна в коридора и извика:

— Ти си на ред, Шон.

Влезе, когато тя вече се бе увила с кърпата. Той повдигна нагоре чаша току-що направено кафе.

— Проявяваш ли интерес?

— Винаги.

Мишел седна на леглото с кафето в ръка, а той влезе в банята.

— Не мислиш ли, че трябва да вземем списъка с гостите от партито в съседната къща? — повиши глас тя, за да я чуе. — Да започнем да проверяваме и тях.

— Можем да го вземем от брат ти — отговори той. — Мисля, че полицията вече го е направила.

Мишел се приближи до вратата, когато той пусна душа.

— Предпочитам да го направим сами.

— Какво?

— Да го направим сами! — извика тя.

— Добре! Твоето желание е закон за мен!

— Това ще правим през деня.

Отговорът му обаче я накара да се усмихне.

Влезе в спалнята на баща си и се огледа. Снимката на майка й я нямаше. Погледна в кошчето за боклук. Не беше и там. Незнайно защо погледна под леглото. Снимката беше там. Извади я. Стъклото беше счупено. Вгледа се. Остро парче стъкло беше пробило лицата на родителите й.

Дотук ли беше стигнал четирийсет и три годишният им брак? Следващата мисъл беше не по-малко жестока.

А накъде се е насочил собственият ти живот?

Върна се със снимката в стаята за гости, седна на леглото и започна да трепери.

— По дяволите!

Изруга отново, стана и отиде до банята. Отново започна да трепери, поколеба си. Преглътна, отвори вратата и влезе. Продължаваше да трепери, ридания напираха в гърлото й.

Шон я видя през вратата на душ-кабината.

— Мишел? — Погледна я въпросително в очите, които изглеждаха готови всеки момент да плувнат в сълзи. — Какво правиш?

— Не знам. Не знам, по дяволите, какво правя!

Той взе кърпа, уви я около себе си и излезе от душ-кабината. Изведе я от банята и я сложи да седне на леглото. Седна до нея и тя облегна глава на рамото му.

— Мисля, че губя контрол — каза тя.

— Много ти се събра. Съвсем естествено е да се чувстваш потисната.

— Родителите ми са заедно от цяла вечност. Имаха пет деца. Четирима братя и аз, изтърсакът. Изтърсакът, който е последен в редицата.

— Не мисля, че който и да било те смята за изтърсак. Аз определено не мисля така.

Тя се обърна към него.

— А какво точно мислиш за мен?

— Мишел, аз…

Тя взе снимката със счупеното стъкло.

— След близо петдесет години брак остава само това?

— Мишел, все още не знаем какво всъщност се е случило тук.

— Имам чувството, че съм пропиляла толкова много от живота си!

— Олимпийска състезателка, агент на Сикрет Сървис, сега моя партньорка? — Опита се да се усмихне. — Мисля, че доста хора биха се радвали да се разменят с теб. Особено за партньорството ти с мен.

Тя не се усмихна на шегата. Не се и разплака. Наклони се към него и леко го целуна по устните.

— Не искам да губя повече време, Шон — прошепна в ухото му. — Нито секунда повече.

Целуна го пак и той отвърна. Притисна се към него.

Тогава Шон се дръпна.

Погледите им се срещнаха.

— Не искаш ли? — попита го тя.

— Не така. Не по този начин. Не.

Тя го удари и се обърна.

— Мишел?

— Остави ме!

Искаше да избяга, но тогава онова я връхлетя. Беше като твърда стена от нещо едновременно горещо и студено, която я блъсна, така че отвътре тялото й пламна, а по кожата й пробягаха ледени тръпки. Коленете й се огънаха и тя се свлече на пода. Раменете й се тресяха от риданията, сви се на топка, сякаш се смали и пак стана дете. Започна да опипва пода. Напипа снимката и я притисна към гърдите си.

След малко Шон я вдигна и главата й увисна на гърдите му. Опита се да й каже нещо, но тя не реагира. Той замълча.

Остави я на леглото, взе снимката от ръцете й, зави я с чаршафа и седна до нея. Отпусна ръката си и Мишел инстинктивно я улови. Малко по-късно, когато слънцето се показа, риданията стихнаха. Най-накрая ръката, която стискаше неговата, се отпусна и Мишел заспа. Шон оправи завивката.

Легна до нея, докосна влажната й коса, после продължи да я гледа, докато самият той не се унесе в сън.

Куори крачеше пред малката си къща, а Карлос го следваше. Едрият мъж спря и посочи пътеката.

— Кабелът за камерата стига до мястото, където ще си ти — обясни Куори. — Мониторът е готов. Проверих, работи както трябва. Ще се вижда обаче само отвън. Няма как да я скрием в къщата.

— Ясно.

Бяха го повтаряли вече няколко пъти, но Карлос беше разбрал, че Куори живее чрез повторение. Като пилот беше твърдо убеден, че ако повтаряш едно нещо отново и отново, ще сведеш възможностите за грешки до минимум.

— Камерата е насочена както трябва, но все пак ще проверя още веднъж в последния момент.

— Какви са шансовете да я открият и да я обезвредят?

— Малки предвид времевите параметри, но ако я открият, ще трябва да използваш резервния вариант.

Куори извади от раницата си тежък бинокъл и го подаде на Карлос.

— Прилична старомодна оптика и чифт добри очи. Избрал съм ти място за наблюдение, което няма да открият лесно. Просто дръпваш лоста, който ти показах в бункера, в отворено положение като в оръдейна кула. Камерата и кабелът обаче са много добре скрити и не мисля, че ще ги намерят, колкото и да ги бива. Е, не може да сме сигурни, ето защо имаш резервен вариант.

Карлос кимна разбиращо.

— А другото нещо? — попита Карлос и погледна къщата, дърветата и критичния терен отпред.

Куори се усмихна.

— В това е красотата на цялата проклетия, Карлос. Всичко се активира само с един бутон. — Ухили се като ученик, който току–що е спечелил състезание по физика. — Отне ми известно време, докато го направя, малко сложно е, работи с двойно захранване, но успях. И след като веднъж натиснеш бутона, няма връщане назад, приятелю.

— А как ще се свържа с теб в рудника?

— Най-напред ще се свържеш, за да ми кажеш дали всичко върви по план, или отива по дяволите. И ще се свържеш с това.

Подаде му нещо като кутия.

— Сателитен телефон — обясни. — Ще имаш връзка с мен дори и в рудника. Вече съм го изпробвал. Ето това тук трябва да е отворено, за да може да се свърже със сателита. И без дълги обяснителни разговори. Само „да“ и „не“ за няколко секунди.

Карлос огледа телефона.

— Откъде го взе?

— Сам го сглобих от резервни части.

— А сигналът от сателита?

— Приспособих съществуваща платформа. Отидох в библиотеката и потърсих информация как да го направя. По-лесно е, отколкото можеш да си представиш, ако умът ти работи както трябва. Карлос, дявол да го вземе, това тук е нищо в сравнение с нещата, които трябваше да правим с подръчни материали във Виетнам. Така си спестих доста пари, които нямам.