— Аз не съм посетител — каза му тя тогава. — Аз съм съпругата ти.

Приближи личния секретар на президента, официално титулуван „специален асистент“. В момента надзърташе през шпионката на Овалния кабинет, защото се канеше да влезе и да прекрати срещата, която продължаваше повече от предвиденото. Беше длъжен да се грижи за графика на мъжа й и да му помага да работи максимално ефективно. Правеше го, като ставаше по тъмно и посвещаваше всяка секунда от времето си на нещата, от който се нуждаеше той, като често дори ги предвиждаше, преди самият президент да е разбрал, че са му необходими. Навсякъде другаде, помисли си Джейн, освен в Белия дом една такава личност щеше да се нарича чисто и просто съпруга.

— Изгони ги, Джей, защото влизам — каза му тя.

Той се зае веднага. Никога не я беше карал да чака. И никога нямаше да го направи, ако искаше да запази работата си.

Тя прекара няколко минути с президента, разказа му за рождения ден, после отиде в жилищната част, за да се освежи и преоблече за приема, на който щеше да бъде домакиня. Когато след няколко часа се стъмни, Джейн се върна в „официалния“ си дом, свали обувките си и изпи чашата чай, от която отдавна се нуждаеше.

На трийсет километра оттам дванайсетгодишната Уила Дътън изпищя.

Шон погледна Мишел, докато караше. Бегъл, преценяващ поглед. И да го беше усетила, тя не го показа. Взираше се право напред.

— Кога се запозна с тях? — попита тя.

— Когато ги охранявах. Поддържахме връзка и след това. Наистина са симпатично семейство.

— Добре — кимна Мишел разсеяно, забила поглед в пътя пред тях.

— Виждала ли си Хорейшо напоследък?

Пръстите й се стегнаха около картонената чашка кафе от „Старбъкс“.

— Защо ме проследи до кабинета му?

— Защото знаех какво се каниш да направиш.

— И какво беше то по-точно?

— Да влезеш и да разбереш какво си му казала, когато те е хипнотизирал.

Мишел замълча.

— Е? Успя ли да разбереш?

— Доста късно е за посещения.

— Мишел, мисля, че трябва да поговорим…

— Аз пък мисля, Шон, че не трябва да ходим там.

Шон се вгледа в спускащия се мрак.

— Не отговори на въпроса ми — подкани го тя след малко.

— И ти не отговори на моя — отвърна той с раздразнение.

— Добре. Защо отиваме там толкова късно?

— Не съм го решил аз.

— Мислех, че се отбиваме ей така, за да оставим подарък за рожден ден.

— Купих подаръка, след като тя ми се обади. Тогава си спомних, че днес малката има рожден ден.

— Защо тогава ти се обади?

— Струва ми се, че е свързано с работа.

— Твоето симпатично семейство има нужда от частен детектив?

— И не иска да чака.

Излязоха от ветровития път и подкараха по алея с дървета от двете страни.

— Пущинак — промърмори Мишел.

— Частен — добави Шон.

В следващия миг пред очите им изникна голямата къща.

— Хубаво място — отбеляза тя. — Приятелката ти, изглежда, печели добре.

— Правителствени поръчки. Личи си, че федералните замерят хората си с пари.

— Каква изненада… Но къщата е тъмна. Сигурен ли си, че правилно си разбрал кога иска да се срещнете?

Шон спря колата отпред. Мишел остави кафето и извади пистолета от кобура на колана си.

— Това беше женски писък.

— Почакай малко. Не бързай да натискаш спусъка — каза той и я спря с длан. Трясъкът, който долетя откъм къщата, го накара да бръкне в жабката и да извади своето оръжие. — Да видим какво става, преди да се обадим на ченгетата.

— Иди отзад — каза Мишел. — Аз отивам отпред.

Шон слезе от колата и се промъкна край тухлената сграда в колониален стил до страничния гараж, където спря за миг, колкото да огледа терена, преди да продължи. След като от своя страна огледа наоколо, миг по-късно Мишел се залепи до предната врата.

Нямаше повече писъци или трясъци. Не се виждаха други коли. Би могла да извика, да попита дали всичко е наред. Само че ако не беше наред, така щеше само да предупреди лошите. Опита вратата. Заключена. Нещо я накара да дръпне ръката си. Не знаеше какво, но бе доволна, че го направи. Дъждът от куршуми проби дървената плоскост, от която се разхвърчаха трески. Мишел като че ли почувства как куршумите разкъсват тъмнината, преди да надупчат колата на Шон.

Тя отскочи от верандата, претърколи се, изправи се и хукна. Измъкна от джоба си телефона и набра 911. Чу гласа на диспечера. Миг преди да проговори, вратата на гаража се отвори с трясък и отвътре изрева пикап, който сви плътно вдясно и подкара към нея. Мишел се обърна, стреля по гумите, после по предното стъкло. Телефонът излетя от дланта й, защото се наложи да отскочи встрани и да се претърколи по ската край алеята. Падна върху листа и кал в отводнителна канавка. После надигна глава и погледна.

И пак стреля.

Както винаги изстрелът й беше безпогрешен. Улучи мъжа точно в гърдите. Имаше обаче проблем. Деветмилиметровият куршум с медна риза не го повали. Той се олюля леко, насочи оръжието си, прицели се и също стреля.

Това, което спаси Мишел Максуел онази нощ, беше заключението, че нападателят й е с бронежилетка, и фактът, че самата тя беше достатъчно пъргава, за да успее да се изтъркаля зад огромен дъб, преди куршумите от картечния пистолет „Хеклер & Кох“, МР5 да полетят в нейна посока. Десетина се забиха в дънера, разхвърчаха се парченца кора и дърво. Все пак едно толкова дебело дърво винаги спасява дори от автоматични откоси.

Мишел не изчака нито секунда, защото една опитна ръка можеше да смени за миг празния пълнител на МР5 с пълен. Показа се иззад дървото, стиснала пистолета с две ръце. Този път щеше да се прицели в главата и да го повали.

Само че вече нямаше по кого да стреля.

„Мистър МР5“ я беше накарал да се скрие и беше изчезнал.

Тя се заизкачва предпазливо нагоре по ската с насочен пистолет. После чу как пикапът форсира и потегли. Забърза нагоре, хващайки се за клони и храсталаци. Когато стигна до пътя, пикапът вече не се виждаше. Хукна към колата на Шон, защото искаше да го преследва, но спря — видя, че от предния капак излиза пара. Погледът й спря върху дупките по ламарината. Те нямаше да отидат никъде с тази кола.

Те?!

— Шон! — изкрещя тя. — Шон!

— Вътре съм!

Изтича нагоре по стълбите, отвори с ритник каквото беше останало от входната врата и връхлетя във всекидневната с насочен пистолет.

Шон беше коленичил на пода, надвесен над жената, която лежеше по гръб, а ръцете и краката й бяха разперени, като че ли беше замръзнала в началото парашутен скок. Очите й бяха отворени, но неподвижни и безизразни, защото беше мъртва. Червената коса докосваше раменете й. Не беше трудно да се разбере какво я е убило. Гърлото й беше прерязано.

— Коя е тя? — попита Мишел.

— Пам Дътън. Тази, с която трябваше да се срещнем.

Мишел забеляза надписа върху голите ръце на жената.

— Какво е това?

— Не съм сигурен. Някакви букви. — Приближи се. — Прилича на черен маркер.

— Има ли още някой в къщата?

— Да проверим.

— Не бива да пипаме нищо на местопрестъплението заради ченгетата — каза тя.

— Не бива и да оставим някой да умре, ако може да бъде спасен — възрази той.

Бяха нужни само няколко минути. На горния етаж имаше четири спални, по две от всяка страна на коридора, диагонално разположени. В първата намериха малко момиче. Беше в безсъзнание, но без видими наранявания. Дишането беше равномерно, имаше силен пулс.

— Колийн Дътън — каза Шон.

— Упоена ли е? — Мишел се вгледа в детето.

Шон повдигна единия клепач и видя разширената зеница.

— Така изглежда.

Във втората спалня лежеше момче в същото състояние като момичето.

— Джон Дътън — каза Шон, докато проверяваше пулса и зениците. — И той е упоен.

В третата стая нямаше никого. Четвъртата беше най-голяма. И не беше празна.

Мъжът лежеше на пода. Беше с панталони и тениска, бос. Едната страна на лицето му беше отекла и лошо насинена.