— Не, но тя е умно дете. Казах й, че не може да ти се вярва. Тя се досеща, че нещо не е наред. И ако ни пуснеш да си вървим, рано или късно ще разбере.

Куори се намръщи изпод рунтавите си вежди.

— Не е трябвало да й казваш това.

— Е, ти не трябваше да убиваш майка й, случайно или не. И на първо място, не трябваше да ни отвличаш. Освен това вече пет пари не давам дали ще ме убиеш. Дано се пържиш в ада, мистър Сам!

— Вече съм в ада, госпожице. Там съм от години.

Той затръшна вратата след себе си.

Джейн Кокс погледна в пощенската кутия и си пое дъх. Досега всеки път, когато проверяваше, кутията беше празна. Днес обаче вътре имаше бял плик. Тя се огледа, вдигна чантата си близо до кутията и мушна плика вътре.

Тъкмо се беше качила в лимузината, когато на стъклото се почука. Джейн погледна шефа на охраната си и каза:

— Да тръгваме.

Вместо това обаче вратата на колата се отвори и пред нея застана агент Чък Уотърс.

— Трябва да ми дадете писмото, мисис Кокс.

— Извинете, кой сте вие?

Уотърс вдигна значката си.

— ФБР. Нужно ми е писмото — настоя той.

— Какво писмо?

— Писмото, което току-що взехте от пощенската кутия вътре. — Той посочи зад гърба си към пощата.

— Не знам за какво говорите. Сега, моля, оставете ме на спокойствие. — Обърна се към шефа на охраната си и му каза: — Дрю, кажи му да си върви.

Дрю Фулър, агент ветеран от Сикрет Сървис, я погледна смутено.

— Мисис Кокс, ФБР ви наблюдава от самото начало.

— Какво? — възкликна тя.

От примирения поглед на Фулър личеше, че си дава сметка колко бързо може да бъде понижен в недалечно бъдеще.

Уотърс каза:

— Имам заповед да претърся чантата и дрехите ви. — Уотърс вдигна някакъв лист.

— Не можеш да направиш това! Не съм престъпник!

— Ако разполагате с доказателство от ключова важност в разследване на отвличане, и ако съзнателно го прикривате, значи сте престъпник, госпожо.

— Какво нахалство!

— Просто се опитвам да върна племенницата ви у дома. Приемам, че това е и вашето желание.

— Как смееш!?

Уотърс погледна Фулър.

— Може да стане лесно или трудно. Зависи от нея.

— Мисис Кокс — обади се Фулър, — Сикрет Сървис е в течение на разследването на ФБР и официалната позиция е, че нямаме право да им пречим. Адвокатите на Белия дом също приемат тази позиция.

— Значи цари пълно съгласие между всички. Всички, които са действали зад гърба ми. Съпругът ми влиза ли в това число?

— Не мога да го обсъждам — отвърна бързо Фулър.

— Е, аз пък мога. И ще говоря, когато се прибера в Белия дом.

— Разбира се, това е ваше право, мисис Кокс.

— Не, това ще бъде моята мисия!

— Писмото, мисис Кокс — намеси се Уотърс. — Въпросът е много деликатен.

Тя бавно отвори чантата си и бръкна вътре.

— Госпожо, ако не възразявате, ще го взема сам.

Тя му хвърли поглед, който вероятно щеше да помни, докато е жив.

— Първо да видя заповедта.

Той й подаде листа. Тя го прочете бавно, после отвори чантата си.

— Вътре имам й червило, ако имате такива наклонности…

Той погледна в чантата и каза:

— Писмото ще е достатъчно, госпожо.

Уотърс измъкна плика и тя щракна закопчалката на чантата си толкова бързо, че едва не защипа пръстите му.

— Това ще ти струва значката! — тросна се тя и се обърна към Фулър. — Сега може ли да тръгваме?

Фулър веднага кимна на шофьора.

— Давай.

Когато стигна на Пенсилвания Авеню 1600, Джейн веднага се качи в семейния апартамент. Свали връхната си дреха, обувките, влезе в спалнята, заключи вратата и седна на леглото. Отвори чантата си и мушна ръка под разпраната подплата. Извади писмото и го разгледа. Беше адресирано до нея чрез пощенската кутия. Написано на машина. Отвори го. Вътре имаше само един лист, също написан на машина.

Джейн знаеше, че е под наблюдение. Когато отвори пощенската кутия и видя вътре писмото, вдигна чантата си нагоре и го мушна под подплатата, която беше разпрала предварително. Писмото, което даде на Уотърс, беше нейно творение, написано на пишеща машина, която намери в склада на Белия дом. Беше го сложила в чантата си, преди да отиде да провери пощенската кутия. Кой мъж би решил да проверява подплатата на чантата й, след като до козметиката й имаше друго писмо? Дори беше хвърлила в чантата си флакон лекарство за менопаузата, така че още повече да смути онзи, който щеше да бърка в чантата й, и да го накара да не се заглежда много.

Пликът, който беше получила чрез кухненския персонал на Белия дом, беше бял, така че беше решила, че и следващото писмо ще е в бял плик. Знаеше, че докато вадеше плика от пощенската кутия, следящите я щяха да зърнат за миг плика.

Знаеше и че щом писмото пристигне, ще й го поискат. Имаше си източници в Белия дом. Беше като Сикрет Сървис — беше невъзможно тя да не знае нещо от случващото се в Белия дом. ФБР и заповедта за обиск не бяха изненада за нея. Е, беше заблудила прехвалената агенция.

Чувството на триумф обаче не трая дълго. Отвори плика с треперещи пръсти и се зачете. Похитителят й даваше телефонен номер, на който да се обади на определена дата и в определен час. По-важното беше, че се заканваше, ако някой друг научи за телефонния разговор, в който цялата истина щяла да бъде разкрита, тогава не само щяла да загуби Уила, но и животът им щял да бъде съсипан необратимо.

Тя обърна внимание на последната дума — необратимо. Беше използвана някак особено. Странно. Имаше ли някакъв скрит намек? Не можеше да каже.

Записа телефонния номер на друг лист, отиде в банята, смачка писмото, хвърли го в тоалетната чиния и пусна водата. В продължение на кошмарен миг си представи как федералните агенти, скрити някъде в Белия дом, проверяват водата от тоалетната й, откриват следи от писмото и го възстановяват. Не, не беше възможно. Напомняше Джордж Оруел и неговата „1984“. И все пак, откакто живееше в Белия дом, беше виждала „усъвършенствания фашизъм“ от шедьовъра на Оруел така, както повечето американци едва ли биха предположили.

Пусна водата още веднъж за всеки случай и после излезе от банята. Вдигна телефона и отмени всичките си ангажименти за деня. Вече повече от три години, откакто беше в Белия дом като първа дама, никога не беше пропускала никакви ангажименти, колкото и дребни да бяха. След изчезването на Уила беше започнала да ги отменя все по-често. И не съжаляваше. Беше дала всичко от себе си. Беше служила на страната си добре. Гадеше й се от факта, че съпругът й полага такива усилия, за да спечели още един четиригодишен мандат.

Изведнъж й стана студено. Напълни ваната и се съблече. Преди да влезе във водата, застана пред голямото огледало на стената. Беше отслабнала. Искаше да отслабне, но не по този начин. Не изглеждаше по-добре. Изглеждаше по-крехка, дори по-стара. Гледката не беше приятна, заключи тя. Кожата й беше увиснала, костите й изпъкваха на най-неподходящите места. Изключи лампата и влезе във ваната. Гърдите й като че ли увиснаха още повече.

Докато лежеше във ваната, трябваше да реши как да направи нещо, което не би затруднило никой друг американец освен може би съпруга й. Трябваше да измисли начин да проведе телефонен разговор, без да го чуе никой. Не можеше да стане оттук. След като ФБР имаше заповед да претърси чантата й, вероятно имаше разрешение да следи и разговорите й — поне изходящите. И доколкото знаеше, всички телефонни разговори от и до Белия дом се следяха от някого — може би дори от Агенцията за национална сигурност. Тези хора, изглежда, можеха да подслушват когото си пожелаят.

Оттук наистина не можеше да проведе разговора, но пък където и да отидеше, винаги щеше да има придружители. В самолет, хеликоптер, в кола, докато се храни, докато работи в кабинета си, докато е на чай с някого, докато открива детска болница, кръщава кораб и посещава ранени войници в някоя болница.