— Мисля, че мистър Сам обичаше дъщеря си.

— И аз мисля така — каза Мишел тихо и разтри очи.

— Обичаше я — обади се Гейбриъл. — Без съмнение.

— И понеже някой я е наранил, той го е мразел.

— Може би е така — каза Шон.

— Освен това обаче той каза, че винаги трябва да можеш да се освободиш от омразата, защото иначе ще те разяде отвътре. И няма да допусне никаква любов.

Уила вдигна очи към Гейбриъл. Двете деца се гледаха дълго време.

— Мисля, че мистър Сам е бил прав, Уила. И за двама ни.

Една сълза капна върху новата риза на Гейбриъл. Сълзи се стичаха и по лицето на Уила.

Мишел се обърна настрана, а Шон въздъхна.

— Значи вече няма да го мразя — заяви Уила.

Сега очите на Мишел се насълзиха и тя се опита да се скрие зад гърба на Шон.

— Добре, Уила — каза той с дрезгав глас. — Това е чудесна мисъл.

Уила прегърна тримата един след друг и изтича обратно в къщата.

Шон, Мишел и Гейбриъл останаха на място още малко.

— Хубаво е да имаш такива приятели — обади се тихо Гейбриъл.

— Да — съгласи се Мишел. — Хубаво е.

В деня на изборите, подпомогнат от мълвата за собствения му героизъм и драматичното завръщане на племенницата му, Дан Кокс спечели втори мандат в Белия дом с преднина, каквато дотогава не беше регистрирана в президентски избори в Америка.

Два месеца след встъпването в длъжност Мартин Детерман, който напоследък работеше денонощно върху материала на живота си, най-накрая успя да го публикува в „Уошингтън Поуст“ на девет страници. Той мъдро описваше дългогодишните усилия на Сам Куори, но добавяше и професионалния си нюх на разследващ журналист и най-важното — солидни доказателства. Материалът му беше подкрепен с факти и източници, толкова педантично изброени, че всички медии по света веднага разпространиха новината, а някои дори добавиха нови, още по-добре прикривани факти от миналото на Дан Кокс.

И Марти Детерман беше номиниран за „Пулицър“.

Възмущението, което се надигна в цялата страна, помете Дан и Джейн Кокс. Един дъждовен ден през април Дан Кокс, унизен и опозорен, направи обръщение към сънародниците си от Овалния кабинет и обяви, че по обяд на следващия ден ще подаде оставка.

Което и направи.

Месец след оставката на Дан Кокс, Шон и Мишел отидоха още веднъж до „Атли“.

Типи Куори беше погребана до майка си в гробището на близката църква. Въз основа на показанията, дадени от Шон и Мишел за смъртта на Сам Куори, имуществото му беше предадено на Рут Ан Мейкън по силата на завещанието, което Шон беше открил в мазето, тъй като смъртта на Куори предшестваше нейната, макар и с малко.

Това означаваше, че като единствен жив наследник на Рут Ан Гейбриъл наследяваше имотите на Сам Куори. Шон се зае с правната страна на въпроса чрез адвокат от Алабама. Смятаха да продадат осемдесетте хектара на предприемач, който беше готов да плати достатъчно, за да може Гейбриъл да завърши колеж и да му остане значителна сума.

След като приключиха срещата с адвоката и представителите на предприемача, те се отправиха към наетата кола, но ги спря глас:

— Здравейте…

Обърнаха се и видяха мъж с кафява кожа, дълга до раменете бяла коса, широкопола сламена шапка и сбръчкано лице. Стоеше близо до мястото, където някога беше верандата на къщата.

— Здравей — отговори Шон.

Отидоха при него.

— Ти ли си Фред? — попита Мишел.

Фред кимна и пристъпи към тях.

— Аз съм Мишел, а това е партньорът ми Шон.

Ръкуваха се и се загледаха в мястото на някогашната къща.

— Познавахте ли Сам? — попита Фред.

— Малко. Предполагам, че и ти си го познавал?

— Беше добър човек. Носеше ми цигари и „Джим Бийм“. Ще ми липсва. Всички те ще ми липсват. Останах единствено аз, след като Гейбриъл вече не живее тук. При мен бяха дошли двама индианци, но си тръгнаха.

— Коасати ли? — попита Мишел.

— Да. Загубеното племе. Откъде знаеш за тях?

— Хрумна ми.

— Чух, че имотът се продава. Вие участвате ли в това? Видях, че се срещнахте с някакви хора.

— Така е. Гейбриъл обаче ни каза за теб, така че има условие да има място за теб и за фургона ти.

Фред се усмихна мрачно.

— Съмнявам се, че ще има някакво значение.

— Защо?

Фред се закашля.

— Докторът каза, че ми остават само още няколко месеца. Белите дробове.

— Съжалявам — каза Шон.

— Няма за какво. Аз съм стар. И бездруго трябва да умра. — Той сложи малката си длан върху ръкава на Мишел. — Искате ли да дойдете в караваната ми да пийнете бира? Близо е. А и в караваната ми никога не е влизала толкова красива млада жена.

Мишел се усмихна.

— Може ли едно момиче да откаже такава покана?

Седнаха в малката каравана, отвориха си по бутилка бира, а Фред започна да им разказва истории за Сам, Гейбриъл и живота в „Атли“.

— Винаги съм знаел, че Сам е нещастен. Криеше го, не искаше да го показва, но аз го знаех.

Шон отпи глътка бира и кимна.

— Мисля, че си прав.

— Сам много уважаваше нашата култура. Непрекъснато ме разпитваше за нея. За символите и ритуалите ни.

Шон стана.

— Фред, на ръката на Сам видях един символ.

Шон го нарисува в прахта върху паянтовата маса.

— Четири линии. Една дълга, пресечена от две перпендикулярни, дълги в двата края, и една перпендикулярна къса, в средата.

Фред кимна още преди да е свършил.

— Аз му казах за това. В нашата култура този знак означава духовна защита. Лявата линия означава „жена“. Дясната линия означава „мъж“. Дългата линия между тях означава „невинни деца“.

— А какъв е смисълът на цялото? — попита Шон.

— Смисълът е, че родителите трябва винаги да защитават децата си.

Шон погледна Мишел.

— Благодаря ти, Фред. Това изяснява нещата.

По обратния път към летището Мишел попита:

— Как така хора като Дан и Джейн Фокс успяват да стигнат толкова далеч?

— Тя е силна и безкомпромисна и е готова на всичко. Той има таланта да се харесва на хората. Истински народен човек.

— Само това ли е необходимо? Бог да ни е на помощ!

— Има си цена, разбира се.

— Така ли? — попита тя скептично.

— Знаеш, че един ден всичко може да рухне.

— Тази цена не ми се вижда достатъчна, съжалявам.

— Повярвай ми, оставката от президентския пост е само началото. Чакат ги поне две десетилетия даване на показания и съдебни дела. И ще са големи късметлии, ако отърват затвора.

— Да се надяваме, че не са чак такива късметлии.

Продължиха още няколко километра и тогава Шон се обърна назад и извади нещо от чантата си. Мишел, която шофираше, погледна към него.

— Какво е това?

— Папката, която хвърли в контейнера за боклук вечерта, когато влезе в кабинета на Хорейшо Барне.

— Какво? Защо?

— Свих зад ъгъла навреме, за да видя, че я хвърляш. Извадих я и я изсуших. Не съм я чел, Мишел. Не бих го направил. Мисля си обаче, че ще искаш да я запазиш.

Мишел погледна листовете.

— Благодаря, но не ми е нужна. С баща ми вече оправихме нещата.

— Значи знаеш какво има вътре?

— Знам достатъчно, Шон.

Кацнаха на летището във Вашингтон и Мишел изкара джипа си от паркинга. След още половин час бяха в апартамента й. Бяха решили засега Гейбриъл да живее с Мишел, но Шон да се грижи за момчето не по-малко от нея.

Тази вечер обаче Гейбриъл щеше да спи в къщата на Чък Уотърс. Агентът на ФБР имаше шест деца, три от които на възраст, близка до възрастта на Гейбриъл, а и ветеранът с кисела физиономия много обичаше деца. Само за няколко месеца Гейбриъл се сприятели със синовете му. Шон подозираше, че Чък иска да привлече интелигентното момче на работа във ФБР, след като завърши колеж, но му беше казал ясно една вечер, докато се хранеха тримата с Мишел, че трябва да се цели по-високо.

— Колко по-високо?