Карлос го погледна с нескрито възхищение.

— Има ли нещо, което да не можеш да направиш?

— Момче, има много неща, които не мога да направя. И повечето са важни. Аз съм най-обикновен човек, който работи. И аз ходя до тоалетната.

— Кога ще стане това нещо?

— Ще ти кажа навреме. Скоро.

Карлос погледна още веднъж към височинката. Куори го наблюдаваше внимателно.

— Ще бъдеш скрит, но същевременно ще виждаш — каза Куори. — От близо.

— Знам — отговори Карлос и се загледа в един лешояд, който описваше лениви кръгове в небето.

— Ще има проблем само ако те го направят такъв. Иначе просто си отиваш.

Карлос кимна, без да отделя поглед от птицата.

— Ако не искаш, Карлос, мога да се сменя с теб, но ще ти го предложа само веднъж.

— Казах, че ще го направя.

Карлос си тръгна, а Куори отвори вратата на малката къща и влезе. Всичко беше готово, с изключение на едно. Но и то щеше да стане.

Час по-късно Куори се издигна във въздуха със самолета си. Ниският вятър беше силен и малката машина се тресеше ужасно, но това не го притесняваше. Беше летял и при по-лоши условия. Малко турбулентност не можеше да го убие, за разлика от много други неща.

Имаше за какво да мисли и обикновено го правеше, докато летеше. На тази височина с разреждането на въздуха като че ли мозъкът му се проясняваше. Отзад имаше кашон с кабели и жици. С помощта на този кашон и на още един в рудника Куори щеше да изгради сценария за своя ден на Страшния съд. Щеше да го използва само ако се наложеше.

Докато летеше, мислите му се върнаха към последния път, когато Типи му бе проговорила. С жена му тръгнаха за Атланта по най-бързия начин, след като научиха колко зле е дъщеря им. Куори не искаше дъщеря им да отива в големия град, но когато децата пораснат, никой не може да ги спре.

Когато лекарят в болницата им каза какво се е случило, двамата не можаха да повярват. Не и с тяхната Типи!? Сигурно бе станала някаква грешка… Само че не беше грешка. Вече беше изпаднала в кома заради загубата на кръв. Казаха им, че изследванията са категорични.

Камерон излезе да вземе кафе, а Куори я чакаше, облегнат на стената, с изпоцапани дънки и риза, покрита с петна от пот, защото бяха пътували в лятната горещина на Алабама без климатик. Беше тръгнал направо от полето, веднага щом жена му дотича през изораната нива с писъци, за да му каже за проведения телефонен разговор. Питаше се как нещо толкова лошо може да се случи на толкова добро същество. Тежкият, застоял въздух в голямата болница миришеше лошо и го задушаваше — беше свикнал да е на открито.

Дойдоха полицаите и Куори трябваше да разговаря и с тях. Въпросите им дотолкова го вбесиха, че се наложи Камерон да го изведе от стаята. Тя бе единственият човек на земята, освен Типи, който имаше влияние над него. Ченгетата приключиха и си отидоха. От навъсените им физиономии, докато се изнизваха покрай него в коридора, Куори разбра, че има много малка надежда да получи справедливост.

Остана сам в болничната стая с дъщеря си. Машините жужаха, помпите помпаха. Мониторът тихичко писукаше, но за Куори звукът бе силен като артилерийски огън. Дори пищящите противосамолетни снаряди в небето над Виетнам не го бяха плашили толкова, колкото звуците на проклетата машинария, която съвестно записваше отчайващото състояние на малкото му момиче.

Беше много съмнително Типи някога да се оправи, както го предупредиха лекарите. Един безчувствен кретен в бяла престилка с маниери на хиена прозвуча особено песимистично:

— Загубила е много кръв. Мозъкът е увреден. Част от него е вече мъртъв. — И добави: — Ако това ще ви помогне да се почувствате по-добре, тя не изпитва никаква болка. Вече не е вашата дъщеря. Всъщност вече я няма.

Куори не само не се почувства по-добре, но и изби предните зъби на лекаря, заради което едва не му забраниха завинаги да влиза в болницата.

И тогава, както си стоеше край нея, Типи отвори очи и го погледна. Просто така. Докато чесната подскачаше сред облаците, той си спомни съвсем точно и живо всеки миг от онова събитие.

Толкова се стресна, че в първия момент не знаеше какво да прави. Премигна, защото реши, че нещо става със зрението му или просто че вижда каквото му се иска да види, а не действителността.

— Татко?

Скочи към нея, улови ръката й, доближи лице до нейното.

— Типи? Скъпа! Татко е тук!

Главата й се залюля наляво и надясно, а мониторът започна да писука както никога дотогава. Изплаши се, че може пак да я изгуби в света на сенките.

Стисна ръката й, нежно задържа брадичката й да не се движи, спря люлеенето, за да улови погледа й.

— Типи! Тук съм! Мама ще се върне всеки момент! Не си отивай сега! Типи! Не си отивай!

Очите й се затвориха и той изпадна в паника. Озърна се може би за да повика някого. Да потърси помощ, за да върнат дъщеря му при тях.

— Татко?

Обърна се към нея веднага.

— Тук съм, скъпа!

Макар и да се опитваше да ги сдържи, сълзите потекоха по сбръчканото му лице, което за един ден беше остаряло повече, отколкото за последните десет години.

— Обичам те!

— И аз те обичам, скъпа! — Улови се за гърдите, за да не изскочи сърцето му. — Типи! Трябва да ми кажеш какво се случи! Трябва да ми кажеш кой ти причини това!

Погледът й отново се замъгли и очите й се затвориха. Той започна да търси трескаво в ума си, за да открие нещо, което да задържи вниманието й.

— „Общоизвестна истина е, че всеки богат млад мъж трябва да си вземе съпруга“ — изрече той.

Това беше първото изречение на „Гордост и предразсъдъци“.

През годините си бяха чели цитати от книгата един на друг.

Типи отвори очи, усмихна се и Куори въздъхна, защото беше убеден, че Бог му е върнал момичето въпреки предсказанията на белите престилки.

— Типи, кажи ми кой ти направи това! Кажи ми, скъпа! — каза той колкото се можеше по-твърдо.

Тя прошепна беззвучно само четири думи, но това беше достатъчно. Той ги разбра.

— Благодаря ти, скъпа! Боже, колко те обичам!

Погледна към тавана и добави:

— Благодаря ти, Исусе!

После вратата на болничната стая се отвори и Куори се обърна. Беше Камерон с две кафета. Той стигна до нея само с един скок и я сграбчи толкова силно, че кафетата се разляха. Дръпна я до леглото.

— Момичето ни се събуди, Кам! Върна се при нас!

Очите на Камерон Куори се уголемиха и лицето й се озари от усмивка. Когато обаче тя погледна към леглото, усмивката й се стопи.

Куори също погледна надолу. Очите на Типи бяха затворени. Усмивката й я нямаше. Нямаше да се събуди никога повече. Нямаше да чуе гласа й никога повече.

Тъкмо заради тази последна усмивка, която бе получил от дъщеря си, Куори й четеше от романа на Джейн Остин през годините. Чувстваше, че е нещо като благодарност към авторката за това, което му дари — няколкото безценни последни мигове с дъщеря му.

Четирите думи, които Типи прошепна, останаха завинаги запечатани в съзнанието му. Тогава не реагира, защото те не сочеха категорично към един човек. И още по-вбесяващ беше фактът, че лекарят не му повярва, когато му каза, че дъщеря му е дошла в съзнание.

— Ако наистина се е събудила — каза лекарят, — било е аномалия.

Куори едва се сдържа да не счупи и неговите зъби.

Наистина не реагира при онези четири думи и не беше съвсем сигурен защо. След смъртта на Камерон обаче вече нищо не го спираше. Тогава започна дългото пътуване към истината. До момента, в който справедливостта можеше да се окаже по-близо до него и Типи, отколкото когато и да било преди.

Докато летеше, си помисли, че само едно нещо е по-ужасно от това да умреш сам и то беше да умреш, преди да си приключил делата си на този свят.

Той нямаше да умре, преди да ги приключи.

— Съжалявам.

Мишел седеше облечена на ръба на леглото в стаята за гости. Шон току-що се беше събудил. Хавлиената кърпа все още беше омотана около кръста му, възглавницата беше мокра от косата му.