— Може да се окаже, че самоличността на майката е от значение — обяви замислено Шон.

— Или на бащата — каза Мишел.

Тримата се замислиха.

Най-накрая Уотърс попита:

— И първата дама не знае нищо? За децата на собствения си брат?

— Поне така твърди — отвърна Шон.

Уотърс го погледна.

— Но вие не й вярвате.

— Не съм казал подобно нещо.

— Значи й вярвате?

— И това не съм казал. — Шон се облегна назад и се вторачи в агента на ФБР. — Нещо ново при теб?

Уотърс се отпусна.

— Съжалявам, не знаех, че разговорът е двупосочен.

— Ако работим заедно, шансовете да открием Уила Дътън жива ще се увеличат поне малко.

Уотърс не изглеждаше убеден.

— Слушай, казах ти, че не ме интересува кой ще обере лаврите и славата. Просто искаме да открием момичето.

— Не можеш да не се съгласиш с такава сделка — добави Мишел.

Уотърс допи бирата си и я погледна с любопитство.

— Майка ти наистина ли е била убита?

— Да.

— Улики?

— Главният заподозрян е баща ми.

— Исусе!

— Не, името му е Франк.

— Не би ли трябвало да се занимаваш основно с това?

— Аз съм жена.

— Е, и?

— За разлика от мъжете мога да се занимавам с няколко неща едновременно.

Шон го потупа по ръката.

— Е, какво ще кажеш, Чък?

Уотърс махна на сервитьора да повтори поръчката и каза:

— Върху трупа на Пам Дътън намерихме косъм, който не е нито неин, нито на някого от семейството.

— Нали ДНК анализите не дадоха съответствие в базата данни на криминалния контингент? — попита Мишел.

— Така е. Изследвахме косъма по друг начин. Изотопен анализ за откриване на географски следи.

Шон и Мишел се спогледаха.

— Какво открихте? — попита Шон.

— Че онзи, на когото е косъмът, с години се е хранил с животински мазнини и много зеленчуци.

— И какъв е изводът? — попита Мишел.

— Не е кой знае какво, макар че типичната диета на американците вече не включва много зеленчуци.

— А тези мазнини и зеленчуци обработени ли са били? — попита Мишел.

— Не мисля. Но нивата на натрия са високи.

Шон погледна Уотърс.

— Може би ферма? Във фермите колят и ядат животните, които отглеждат. Може би консервират месото със сол. Прибират реколтата и отново я консервират със сол.

— Може би — кимна Уотърс. — В пробите обаче откриха още нещо.

Той се поколеба.

— Не ни дръж в напрежение — пошегува се Шон.

— Водата, която е пил. Изотопният анализ го отразява. Лабораторията стесни възможностите до район от три щата.

— Кои са те?

— Джорджия, Алабама и Арканзас.

— Това съвпада с района, откъдето е изпратено писмото — отбеляза Мишел.

— Три щата в една редица — заключи Шон замислено, загледан в питието си.

— Изглежда и дъждовната, и питейната вода там имат някаква особеност — продължи Уотърс. — И през годините тя е изследвана доста обстойно. Ето защо от лабораторията са толкова сигурни в заключението си.

— Могат ли да кажат дали е вода от кладенец, или е градска?

— От кладенец — отговори Уотърс. — Няма следи от хлор и други пречистващи вещества.

— Значи ли, че е от селски район?

— Възможно е, макар че и подпочвените води там имат допълнителни признаци. Преди да ме прехвърлят тук, живеех на такова място.

— И си ял на корем необработени животински мазнини и зеленчуци? — възкликна Шон.

— Да, много е възможно да е от селски район. Въпреки всичко територията е огромна и трудно ще я претърсим.

— Трите щата обаче не се връзват с коасатите — обади се Мишел. — Те са в Тексас и Луизиана.

— Коасатите обаче произхождат от Алабама — възрази Шон.

— Произхождат, но сега не живеят там.

— Ще можеш ли да провериш все пак версията за коасатите? — попита той Уотърс.

Уотърс кимна.

— Агентите ни там ще се заемат веднага. — Изгледа ги изпитателно и попита: — Това ли е всичко, което знаете?

Шон довърши питието си и стана.

— Това е всичко, което знаем и което си струва да се сподели.

Оставиха Уотърс с втората му бира и тръгнаха към джипа. Малко преди да стигнат, телефонът на Мишел звънна. Тя погледна дисплея.

— Кой е? — попита Шон.

— Непознат номер. Идентификаторът на входящите обаждания ми изписва някоя си Тами Фицджералд.

— Коя е тя?

— Не я познавам. — Тя прибра телефона и добави: — Не спомена пред нашия приятел от ФБР за писмото, което е получила Джейн Кокс.

— Не го споменах.

— А защо?

— Защото искам да се вразуми, преди да дам възможност на федералните да я обвинят във възпрепятстване на правосъдието. Това вероятно би се отразило и на предизборната кампания на президента, а него си го бива.

— Шегуваш ли се? На кого му пука как тази история ще се отрази политически на първото семейство? Ами ако коства живота на Уила? Нали основната ти грижа е да върнеш детето у дома? Или онова, което наговори на Уотърс в кафенето, са били празни приказки?

Шон спря и се обърна към нея.

— Мишел, правя най-доброто, което мога. Положението е адски комплицирано.

— Комплицирано е, ако ти го правиш такова. Аз обичам нещата да са прости. Ще намеря Уила с цената на всичко. Това е.

Той понечи да каже нещо, но млъкна и се загледа над рамото й.

Мишел най-накрая се обърна, за да види какво има там.

По отсрещния тротоар крачеха двама мъже с военни униформи.

— По дяволите!

Мишел се обърна към него.

— Какво има?

— Ти каза, че онзи с автомата, който стреля по теб, е бил с военна бронежилетка, нали?

— Точно така.

— Да, точно така — повтори Шон.

Гейбриъл правеше всичко възможно да не издаде нито звук и се стараеше дори да не диша. Стискаше голямата връзка ключове в ръка и преди всяка следваща крачка се ослушваше в нощната тишина на „Атли“. Част от него се чудеше защо прави това. Друга част обаче знаеше много добре причината — от любопитство. Сам Куори често казваше, че любопитството е хубаво нещо и че да се чудиш кое кара света да се движи означава да си жив. Не мислеше, че мистър Сам би го сметнал за чак толкова хубаво нещо в момента, защото Гейбриъл се промъкваше към мазето посред нощ, за да види онова, което мистър Сам вероятно не би искал да види нито той, нито който и да било друг.

Мина покрай старата пещ, която в тъмното приличаше на желязно чудовище, готово с удоволствие да поглъща малки момчета. После видя стария сейф с протрити цифри и чертички на отключващия механизъм и бронзова дръжка, която трябва да се натисне надолу, за да се отвори. Гейбриъл никога не се беше опитвал да го отвори, макар че често мислеше за това като всяко търсещо приключения момче.

Продължи по коридора, като се стараеше да не вдишва дълбоко миризмата на влага и мухъл. Човек не би могъл да прекара дълго време в „Атли“, без да получи някаква алергия към мухъл. Въпреки всичко той продължи храбро напред.

Стигна до масивната врата и вдигна връзката ключове, за да прецени кой е подходящият. Така елиминира около три–четвърти, а останалите изпробва един по един. Третият влезе в старата ключалка и я превъртя.

Чу се силно щракане. Гейбриъл замръзна на място. Стори му се, че чува стъпки надолу по стълбата. Задържа дъха си близо минута, докато се увери, че не е събудил мистър Сам с промъкването си из къщата посред нощ. Прибра ключовете в джоба си и бутна вратата.

Пантите бяха смазани. Знаеше, че мистър Сам обича да поддържа нещата в добро състояние. Една от причините да слезе тук, може би най-важната, беше да види къде са затваряли робите, които са се опитвали да правят безумни опити да избягат на свобода. Сякаш всеки, ако се окаже окован във вериги, не би се опитал да го направи, бил той бял или чернокож.

Първото нещо, което видя, когато затвори вратата зад гърба си и включи фенерчето, което носеше със себе си, беше редицата очукани канцеларски шкафове. После лъчът се плъзна по стената над тях. Челюстта му увисна, защото видя драскулките, кабарите, конците, които ги свързваха, снимките на хора и места, каталожните картички. Приближи се и сбърчи чело от удивление и объркване. Обърна се и лъчът на фенерчето освети другата стена, на която имаше още от същото. Нещо стегна гръдния му кош.