Това би обяснило кръвта.

Обърна се и едва не изпищя.

Баща й беше застанал на прага над стъпалата.

Франк Максуел се смяташе за висок един осемдесет и шест, но възрастта и гравитацията бяха отнели от ръста му повече от два сантиметра. Имаше стегнати здрави мускули на човек, който цял живот е бил в движение. Погледът му пробяга по лицето на дъщеря му — може би искаше да разгадае какво е изписано там. После отиде до петното кръв на пода. Вторачи се в него, сякаш беше шифровано послание, което трябваше да разчете.

— Напоследък я болеше главата — каза баща й. — Карах я да отиде да се прегледа.

Мишел кимна. Помисли си, че това е странно начало на разговор.

— Може да е получила инсулт.

— Или аневризъм. Един съсед, малко по-надолу по улицата, наскоро получи такова нещо. Едва не го уби.

— Поне не се е мъчила — предположи Мишел някак неубедително.

— Така е, да.

— Били каза, че си бил в банята.

Баща й кимна.

— Под душа. Като си помисля, че в същото време тя тук…

Мишел сложи ръка на рамото му и стисна здраво. Баща й я плашеше в този вид. Сякаш беше готов да се предаде. А ако не друго, винаги бе владеел положението.

— Нямало е да можеш да направиш нищо, татко. Случват се такива неща. Не е честно, лошо е, но се случва.

— И вчера се случи на мен — каза той отчаяно.

Мишел свали ръката си и огледа гаража. Детските неща отдавна бяха изчезнали от живота на родителите им. Нямаше велосипеди, басейнчета и топки, които да ги затрупват на стари години. Беше чисто, но и някак голо, сякаш цялата история на семейството им беше измита. Погледът й се върна на кръвта, като че ли беше стръв, а тя беше гладната риба.

— Значи е искала да се види с приятелки за обяд?

Баща й започна да мига. Стори й се, че ще избухне в сълзи. Изведнъж й мина през ум, че никога не беше виждала баща си да плаче. Веднага щом тази мисъл се оформи в главата й, нещо в ума й сякаш трепна.

Виждала съм баща си да плаче, но не знам кога.

— Нещо такова.

От този неясен отговор устата й пресъхна, кожата й пламна, като че имаше топли вълни. Но тя беше само на трийсет и няколко години.

Мина покрай баща си, без да каже дума, и грабна ключовете за наетата кола от масата в кухнята. Преди да потегли, хвърли един поглед на къщата. Баща й я гледаше през френския прозорец на всекидневната. Не само не можеше да разгадае изражението на лицето му, но и не искаше.

С чаша кафе от „Дънкин Донътс“ в ръка тя подкара по улиците на предградието на Нашвил, в което родителите им бяха построили своята къща мечта за старините си с финансовата помощ на петте си деца. Мишел беше единствената без семейство и деца, така че приносът й за каузата беше непропорционално висок, но не съжаляваше за това. Не беше лесно да отгледаш голямо семейство със заплата на ченге и родителите им бяха правили големи жертви заради тях. Нямаше нищо против да върне този дълг.

Извади телефона си и позвъни на най-големия си брат. Дори не го остави да каже „ало“. Започна да го кастри направо:

— Бил, защо, по дяволите, не ми казахте за кръвта в гаража?

— Какво?

— Кръвта на пода в шибания гараж!

— При падането си е ударила главата.

— В какво си е ударила главата?

— Вероятно в колата.

— Убеден ли си? Защото по колата не видях никаква следа от удар.

— Мишел, какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Ще направят ли аутопсия?

— Какво?

— Аутопсия!

— Аз… не знам със сигурност. Предполагам, че може да се наложи — добави той объркано.

— А когато ми се обади, защо не ми спомена за това нещо?

— Какъв смисъл щеше да има? Ще направят аутопсията и ще разберем дали е инсулт, инфаркт или нещо друго. Паднала е, ударила си е главата.

— Да, да. Главата. Дойде ли полиция?

— Разбира се. И линейка. Когато пристигнах, вече бяха тук.

— Кой от вас четиримата стигна там пръв?

Мишел смяташе, че знае отговора. Брат й Боби беше сержант от полицията на предградието, в което живееха родителите й. Чу приглушен разговор, докато Били се консултираше с братята си. После отвърна:

— Татко е звъннал на Боби и той е дошъл след десет минути, въпреки че живее в другия край на града.

— Чудесно. Дай ми Боби.

— Боже, за какво се ядосваш толкова…

— Дай ми Боби, Бил!

След миг чу гласа на Боби.

— Мишел, какво ти става? — заговори той троснато.

— Татко ти се е обадил. Ти си дошъл. Беше ли на работа по това време?

— Не. Вчера имах почивен ден. Бях си вкъщи и помагах на Джоан за вечерята.

— Какво ти каза татко?

Боби повиши глас.

— Какво ми каза ли? Каза ми, че майка ни е починала. Това ми каза, по дяволите!

— Полицаите бяха ли там, когато ти пристигна?

— Да. Татко им се беше обадил. Бяха дошли може би пет минути преди мен.

— Какво точно им е казал той?

— Че е бил в банята и че не знае какво точно се е случило. Видял мама, после се обадил в полицията, после се обадил на мен.

— И какво казаха ченгетата, когато огледаха мястото?

— Казаха, че най-вероятно е паднала и си е ударила главата.

— Но не знаеха защо е паднала?

— Няма как да знаят такова нещо. Ако просто се е спънала и е ударила главата си, добре. Дали обаче някой я е блъснал, за да падне, трябва да каже съдебният лекар. — И добави ядосано: — Призлява ми, като си помисля как ще режат майка ми!

— Видя ли кръв по вратата на колата, когато влезе в гаража?

— Защо питаш?

— Защото, Боби, трябва да е ударила главата си в нещо.

— Току-що ти казах, че може да е паднала по стълбата, да си е ударила главата в колата, после в пода. Или в парапета на стълбата. Има остър ръб. Ако ударът е на определено място, край! Знаеш го.

Мишел се опита да си представи как майка й се спъва на недовършените стъпала — може би токът й се е закачил на главичка на пирон, която се е показала с времето — залитнала е напред, ударила се е в колата, без да вдлъбне ламарината, паднала е на една страна и главата й се е блъснала в циментовия под с такава сила, че е потекла кръв. Но аутопсията можеше да открие друга причина за смъртта й.

— Мишел? Още ли си там?

Върна се към действителността.

— Да.

— Добре, слушай, не знам какво целиш, но…

— И аз не знам, Боби. И аз не знам.

Прекъсна линията, спря до малък парк, слезе от колата и хукна да бяга.

Мислите й я ужасяваха. Сега можеше единствено да се опита да ги надбяга, въпреки че образът на баща й, втренчил се в нея през прозореца, със застинало като маска изражение на лицето, продължаваше да я гони неотклонно.

Докато партньорката му беше в Тенеси, за да се бори със семейните демони, Шон привършваше порция телешка пиката, която си бе взел от италианския ресторант наблизо, и изучаваше купищата разпечатки на компютърните файлове. Надяваше се, че някъде там ще открие следа, която да му подскаже дали Тък Дътън е поръчал да убият жена му и да отвлекат дъщеря му поради неизвестна до момента причина.

Телефонът прекъсна мислите му.

Беше Джейн Кокс.

— Нека да се срещнем в болницата — каза тя. — Тък иска да говори с теб.

— За какво?

— Мисля, че знаеш.

Шон навлече якето си и слезе долу до наетата кола. Неговата беше в сервиза, с щети за около осем хиляди долара, а застрахователната му компания заяви, че полицата му не покрива поражения от оловна градушка.

— Защо да не покрива? — бе попитал той.

— Защото това се смята за терористично нападение, а то не е включено в полицата ви — бе отговорило момичето от застрахователната компания, което някак си успяваше да съобщи за отказа с весел тон.

— Не беше тероризъм. Беше престъпление, а аз бях жертвата.

— Мистър Кинг, колата ви има трийсет и седем дупки от куршуми. Според фирмените инструкции, това не е престъпление, а терористичен акт.

— Ръководите се от броя на дупките! Ще ми обясните ли точно каква е логиката, госпожице?