След този ритуал улови ръката й и започна да й говори. Докато говореше, в паметта му се връщаха фразите, които лекарите сипеха някога пред него и Камерон, когато това се бе случило.

Масирана кръвозагуба.

Кислороден глад на мозъка.

Кома.

И накрая. Необратима.

Думи, които никой родител не би искал да чуе за детето си. Не беше мъртва, но едва ли човек би могъл да е по-близо до смъртта. Въпреки че дишаше с помощта на апарати и скъпи медикаменти. Извади книгата от джоба на якето си, запали малката лампа край леглото й и започна да чете.

Книгата беше „Гордост и предразсъдъци“. Най-известният роман на Джейн Остин беше станал любим на дъщеря му още откакто го свали от рафта в „Атли“ като ентусиазирана тийнейджърка. Този ентусиазъм беше накарал и самия Куори да прочете книгата няколко пъти. Преди Типи да стигне дотук, той винаги си бе представял дъщеря си като копие на Елизабет Бенет от романа на Остин. Елизабет беше интелигентната, жизнената и с бърза мисъл. След като Типи се озова тук, Куори промени мнението си и реши, че дъщеря му повече прилича на Джейн Бенет, най-голямата дъщеря от романа. Мила, но боязлива, разумна, но не толкова умна, колкото Елизабет. Най-съществената й характеристика обаче беше, че вижда в другите хора само доброто. В романа това беше донесло на Джейн щастие, докато в реалността се бе оказало опустошително за Типи Куори. След час той стана и както винаги каза:

— Лежи си тук спокойно, скъпа. Татко ще се върне скоро. Обичам те.

Върна се в „Атли“. След като се излегна на канапето с бутилката джин, последното нещо, което се мярна в ума му, преди да заспи, беше споменът за Типи като малка — как се усмихваше на баща си.

Полетът на „Юнайтед Еърлайнс“, с който се беше прибрал Тък Дътън, не само не беше закъснял, а беше пристигна двайсет минути по-рано поради възможност за незабавно кацане на „Дълес“ и по-бързото отделяне от ръкава на летището в Джаксънвил.

— Значи е имал поне петдесет свободни минути, а не само трийсет — каза Мишел. — Може би дори час.

На следващата сутрин пиеха кафе в едно заведение в Рестън, близо до кантората им. За да се отърват от репортерите, Шон беше направил изявление, което не казваше кой знае какво, но им беше осигурило някакво пространство за маневриране. Въпреки това не се бяха върнали в кантората, а прекараха нощта в хотел, в случай че репортерите пожелаеха да ги атакуват отново.

— Така е.

— Мислиш ли, че е знаел какво се готви?

— Ако е знаел, защо не е останал докрай настрана? Защо е трябвало да се връща само за да го фраснат по главата?

— За да отклони подозренията.

— Мотиви?

— Съпрузите убиват жените си изненадващо редовно — отговори Мишел. — Което е моят мотив да не заставам пред олтара.

— А Уила?

Мишел сви рамене.

— Може да е част от заговора. Уила е отвлечена, но ще я открием някъде жива и здрава.

— Това е струвало пари. Би трябвало разходите да са отразени под някаква форма.

— Няма да е зле, ако получим достъп до финансите на Тък — отбеляза Мишел.

— Знам къде е офисът му.

— Там ли ще отидем сега?

— След като се срещнем с патоанатома. Говорих с нея. Току-що е приключила аутопсията на Пам Дътън.

— Значи наистина познаваш тази дама?

— Чисто и просто се държа приятелски с хората.

— Точно това ме плаши.

Лори Магулас беше на около четирийсет и пет, ниска и пълна, с изрусена дълга коса, вързана на конска опашка.

След като Шон представи Мишел, Магулас каза:

— Изненадана съм, че те виждам, Шон. Мислех, че си решил да изчезнеш завинаги край онова твое езеро.

— Вашингтон някак ме привлича, Лори.

Тя се усмихна.

— Аха. Аз лично обаче нямам търпение да се махна оттук и да намеря своето езеро някъде.

Тя ги поведе през зала с теракотен под, където други хора в бели престилки се бяха навели над масите с мъртъвци. Спряха пред маса от неръждаема стомана, върху която беше положен трупът на Пам Дътън — белязан от раната на шията и стандартния разрез на гръдния кош, направен от Магулас.

— Какво откри?

— Била е в отлично здраве. Вероятно е щяла да живее дълго, ако не беше това — каза тя и посочи разкъсаната шия.

— Количеството на кръвта?

Магулас въведе нещо в лаптопа, поставен до масата за аутопсии, вгледа се в екрана и отговори:

— Доколкото мога да кажа, като вземем предвид кръвта по килима и дрехите й, липсва около половин литър.

— И са взели тази кръв със себе си?

— Острието е срязало сънната артерия и лявата вратна вена. Кръвта й е щяла да изтече за няколко минути.

— Някаква идея как е нанесен ударът? — попита Мишел.

— Ако се съди по ъгъла на раната и съдържанието под ноктите, бих казала, че са я хванали отзад и са срязали гърлото й. Вероятно е протегнала ръка назад и е издраскала лицето на нападателя. Под ноктите й открихме следи от кръв и кожа. Вероятно го е одрала сериозно. Настроението му едва ли се е подобрило от това.

— Сигурно ли е, че е бил мъж? — попита Шон, което накара Мишел да се намръщи.

— Заедно с останалото под ноктите й имаше и косъмчета от брада.

— Просто искам да съм сигурен — обясни Шон на партньорката си.

— Значи след като раната е отляво — каза Мишел, — ако я е нападнал отзад, нападателят е бил десняк?

— Така е.

Тя извади малко пластмасово шишенце, в което имаше няколко влакънца от черна материя.

— Тези бяха под нокътя на десния й палец и левия показалец. Една беше залепнала и за косата й.

Мишел присви очи, за да види по-добре.

— Прилича на найлон — отбеляза тя.

— От маска? — предположи Шон.

— Онзи, когото видях, беше с черна маска — каза Мишел. — Ако Пам е посегнала назад към лицето му, много вероятно е под ноктите й да са попаднали нишки от маската му.

— Нещо друго видяхте ли? — попита Магулас.

— Не. Иначе съм доста наблюдателна, само че онзи тип стреляше с автомат. За малко щеше да надупчи мен вместо едно дърво. Реших, че е по-добре да остана жива, отколкото да разгледам добре стрелеца.

Магулас я изгледа с широко отворени очи.

— Разбираемо.

— Нещо за буквите по ръцете? — попита Шон и ги посочи. Сега беше по-трудно да се различат поради обезцветяването на кожата на трупа. Сякаш мъртвата плът абсорбираше трайното мастило. Сега знаците не приличаха на букви, а на някаква кожна болест или драсканици на безумец.

— Аз съм патолог, а не лингвист. Мастилото е черно, вероятно от маркер с широк връх, буквите са печатни по форма, а краснописът по моето скромно мнение не е кой знае какво. Знам добре испански, но това не е испанки. Не е и друг от романските езици. Очевидно не е китайски или руски. Тяхното писмо е различно.

— Може ли да е език на някое африканско племе? — предположи Шон.

— Да, но не мисля, че щяха да използват латиница, както китайците или руснаците не я използват — каза Мишел. — Може просто да са драскулки, за да ни заблудят.

— Добре. Нещо друго интересно? — попита Шон.

— Да, тази дама има страхотна червена коса. Ослепителна. Рязала съм доста червенокоси, но тази печели купата. За малко да си сложа слънчеви очила, докато правех аутопсията.

— Какво отношение има това към разследването ни? — попита Мишел.

— Той не попита за отношение, а за интересно. — И добави с усмивка: — Е, дори и патоанатомите понякога имат нужда от разведряване. Иначе атмосферата тук е потискаща.

— Добре — засмя се Шон. — Съгласен съм. Нещо друго, което има отношение към разследването?

— Раждала е.

— Известно ни е.

— Два пъти със секцио. — Тя посочи двата шева, паралелно на разреза за аутопсията. Приличат на стари ципове.

— И трето раждане, вагинално — добави Шон.

— Невъзможно — поклати глава Магулас.

— Какво? — сепна се той.

— При огледа се установи, че тазовите й кости са с необикновена форма, така че родовият й канал е много тесен. Рентгеновите снимки потвърдиха тези заключения. И макар че е трудно да се каже при аутопсията, изглежда, е имала проблеми със сакроилиачната става, вероятно вродени. Във всеки случай никой акушер-гинеколог не би допуснал тази жена да роди по естествен път, освен ако не е искал да загуби застраховката си при професионална небрежност. Твърде рисковано е. Можела, е да ражда само със секцио.