— Ти къде живееш?

— В Джорджия.

— Аз съм от Вирджиния. Надявам се нашите да са добре. Мъжът каза, че се е свързал с тях и им е казал, че съм добре. Ти имаш ли семейство?

— Не, нямам — отговори Даян веднага. — Искам да кажа, нямам мое семейство. Помолих го обаче да се свърже с майка ми и да й каже, че съм добре. Само че не знам дали ще продължа да съм добре.

— Още една причина да искаме да се измъкнем — каза Уила.

— Какво беше това? — изведнъж попита Даян.

Някъде зад тях се чуха викове.

— Изглежда, са открили, че ни няма — отбеляза Уила. В този момент почувства полъх върху лицето си. Грабна Даян за ръката и я задърпа. — Насам!

Забързаха по прохода.

— Гледай! — каза Уила.

Проходът свършваше с дебела врата.

Даян се опита да натисне старата дръжка, но тя не помръдна.

Уила вече беше извадила инструментите си. Даян взе фенера, за да й свети, а Уила се зае с бравата бързо, но методично.

— Откъде се научи да правиш това?

— Веднъж сестра ми се заключи в банята и реших, че е полезно да го умея — отговори Уила, докато раздвижваше пластините.

Даян погледна назад.

— Идват! Боже! Мисля, че идват! Бързай! Бързай!

— Ако бързам, няма да стане, разбираш ли? — отвърна Уила спокойно.

— Ако не стане, ще ни хванат!

Последната пластина се намести, Уила завъртя клипса от химикалката и с помощта на Даян отвориха масивната дървена врата. Силната светлина накара и двете да замижат.

Изтичаха навън и се огледаха.

После тропотът от човешки крака ги стресна повече от слънчевата светлина.

— Хайде! — извика Даян.

Тя грабна ръката на Уила и двете хукнаха надолу към равната земя, право напред, точно когато малкият самолет докосна тревата.

— Кой мислиш, че е това? — попита Даян.

Уила се огледа и си помисли, че единственият достъп дотук може би е по въздуха със самолет.

— Не е някой, когото искаме да срещнем. Насам! Бързо!

Промениха посоката и се скриха зад една стърчаща скала, точно когато Даръл и Карлос изскочиха с крясъци от входа на рудника и хукнаха в различни посоки.

Уила и Даян продължиха да се изкачват нагоре по склона с нокти и лакти, почти пълзешком, за да не ги видят.

— Може би ще успеем да се качим до билото и да се спуснем от другата страна — изпъшка Уила.

Даян дишаше толкова тежко, че не можа да отговори. Сграбчи ръката на Уила.

— Трябва да си поема дъх. Никога не съм спортувала.

След минута продължиха да се катерят. Изкачиха се до билото на склона, прехвърлиха се от другата страна и погледнаха надолу.

— Бог да ни е на помощ! — прошепна Даян. Беше стръмно, почти отвесно. — Не мога да се спусна оттук.

— Е, аз ще опитам — каза Уила. — Мислиш ли, че можеш да намериш къде да се скриеш? Ако успея да се измъкна, ще доведа помощ.

Даян се огледа.

— Мисля, че мога. — Пак погледна към пропастта. — Уила, ще се убиеш! Не прави това.

— Трябва да опитам.

Тя се хвана за ръба на една скала, напипа с крак малък перваз и направи първата крачка надолу. Первазът държеше, макар че се отрониха камъчета и буци пръст, избутани от стъпалото й, удариха се в ската и политнаха в пропастта, прихванати от вятъра.

— Внимавай, моля те! — извика Даян.

— Опитвам се — отговори Уила, останала без дъх. — Наистина е трудно.

Отпусна се върху друг перваз и тъкмо се канеше да направи следващото движение, камъкът под крака й се отчупи.

— Уила! — изпищя Даян.

Уила започна трескаво да търси за какво да се улови, но нищо не беше достатъчно здраво и по главата й се посипа дъжд от камъчета и пръст.

— Помогни ми!

Мъжът изтича покрай Даян и я събори на една страна. Протегна дългата си ръка към Уила и я сграбчи за китката миг преди да е станало твърде късно.

Уила усети как я теглят нагоре като риба от вода и я пускат върху солидна скала. Погледна нагоре.

Сам Куори не изглеждаше никак радостен.

Мишел гледаше втренчено трупа на майка си. Аутопсията беше приключила и макар че все още се чакаха резултатите от токсикологията и някои други изследвания, заключението категорично сочеше, че Сали Максуел не е умряла от естествена смърт. Смъртта й беше причинена от удар по главата с твърд предмет.

Мишел успя да разговаря лично със съдебния лекар. Фактът, че брат й беше полицай в местната полиция, беше отворил врати, които иначе биха останали затворени. Семействата на жертвите на убийства по традиция получават само официални съболезнования и малко време с мъртвите, но не и факти. Причината за това е проста, макар и да буди тревога — много често убийците са членове на семейството.

Съдебният лекар беше кратък, но категоричен.

— Майка ти не е паднала и не си е ударила главата. Раната е прекалено дълбока. Гладкият циментов под не би могъл да я причини, а по парапета и дръжката на колата нямаше следи. Във всеки случай не съответстват на формата на раната.

— Каква точно е формата на раната?

— Не би трябвало да говоря с теб за това, знаеш го — отвърна той троснато.

— Моля те! Става въпрос за майка ми! Ще съм ти благодарна за всяка помощ, която можеш да ми окажеш!

Простичката молба като че ли го умилостиви.

— Формата е необикновена. Около десет сантиметра дълга и около сантиметър широка. Ако трябва да налучквам, бих казал, че е от метален предмет. Но има необикновен контур. Много странно.

— Значи някой определено я е убил?

Съдебният лекар я изгледа от горе на долу през дебелите си очила.

— Занимавам се с това нещо от трийсет години и още не съм видял някой да се самоубие с тъп предмет и после да го скрие така, че никой да не може да го намери.

Трупът на майка й беше освободен от съдебния лекар и предаден на местен погребален агент. Мишел отиде там, за да види майка си, преди да я подготвят за погребението. Тялото беше покрито с бял чаршаф, който скриваше зашития разрез на гърдите и корема.

Братята й не пожелаха да я придружат. Като полицаи много добре знаеха как изглежда един труп след аутопсия и четирийсет и осем часа след смъртта. „Коравите“ й братя щяха да изчакат тялото на майка им да бъде напомпано с консервиращ агент, прическата й да бъде направена, лицето й — гримирано, дрехите й — грижливо нагласени и после да бъде положена в ковчег за три хиляди долара.

Мишел не искаше да запомни майка си така, но нямаше как да не отиде там. Трябваше да види жестокия резултат от онова, което някой беше направил с жената, която преди три десетилетия я беше родила. Изкушаваше се да повдигне главата на майка си и да я обърне, за да види сама раната на тила й, но се въздържа. Щеше да е непочтително, а и след като съдебният лекар не бе успял да разбере от какво е причинена, нямаше голяма вероятност да разбере самата тя.

Представи си последните мигове на майка си. Видяла ли е убиеца? Познавала ли го е? Него или нея? Знаела ли е каква е причината да я удари? Изпитала ли е болка?

И последният, най-мъчителен въпрос.

Дали баща й бе убил майка й?

Взе дланта на майка си и я погали. Каза на мъртвата неща, които не бе съумяла да й каже приживе. Имаше чувството, че сега е по-съкрушена отпреди. Напоследък депресията й се бе задълбочила.

След пет минути излезе на чист въздух, за да поеме кислород. Шофирането към дома премина в спомени за майка й. Когато спря на алеята пред къщата им, не успя да излезе от колата веднага. Наложи се да почака малко, докато се съвземе.

Баща й беше приготвил вечеря. Мишел седна да хапне с него. Братята й бяха излезли заедно, вероятно за да я оставят насаме с баща им повече време.

— Хубава супа — отбеляза тя.

Франк пъхна лъжица пилешки бульон в устата си.

— Направих я сам. Не е от готовите. С годините започнах да готвя все повече. — Кимна някак укорително. — Ти няма как да знаеш това, разбира се.

Мишел се облегна назад, отчупи парче хляб и го задъвка бавно. Замисли се как да отговори. От една страна, нямаше отговор. Наистина не живееше там. Нямаше как да знае тези неща. От друга, питаше се защо баща й иска да се чувства виновна точно сега.