Сам Куори беше излязъл от рудника с малка черна кутия в ръка. Прикриха се. Мишел извади пистолета и се прицели, но от това разстояние нямаше гаранция, че ще улучи. Погледна Шон и той поклати глава.

— По-стар е, отколкото си мислех — прошепна Шон, докато оглеждаше високия белокос мъж.

— Силен е като бик — каза Гейбриъл. — Веднъж повали мъж, два пъти по-едър от него и два пъти по-млад, защото напсува майка ми. Бие се много добре.

— Надявам се да не ми се наложи да разбера колко е добър — отбеляза сухо Шон.

— Нали дойдохме, за да се уверим, че всички са добре. Момичето и мистър Сам?

Шон и Мишел се спогледаха.

— Така е. Гейбриъл, това обаче зависи от него. Ако предприеме нещо, ние ще трябва да реагираме, нали?

— Ще поговоря с него. Всичко ще е наред. Няма да нарани никого. Познавам мистър Сам.

Мишел погледна Шон. Никой от двамата не изглеждаше толкова уверен в благоприятния изход.

Двата хеликоптера се приземиха меко.

Президентът погледна през илюминатора и лицето му се зачерви.

— Какво става тук, по дяволите!?

Сочеше командосите.

Преди да успеят да му отговорят, на стъклото почука Чък Уотърс. Един от агентите отвори вратата и спусна стълбата.

— Кои са тези? — настоя президентът.

— Взвод за спасяване на заложници, сър — отвърна Уотърс. — Дойдоха предварително, за да подсигурят района.

— Не съм давал разрешение за такова нещо.

— Не сте, сър. Операцията е разрешена от директора на ФБР.

Кокс не се зарадва особено, но директорът на ФБР не се назначаваше от него и оставаше на поста си за определен срок, независимо от промените в Белия дом.

В това време двете кучета, обучени да откриват бомби, обиколиха къщата с водачите си, после влязоха вътре. След малко единият водач се появи на входа и даде знак, че всичко е чисто.

Край хеликоптера Уотърс продължаваше:

— За ситуацията го е уведомил директорът на Сикрет Сървис. Решил е, че това е най-добрият начин да се действа, след като настоявахте да дойдете тук, сър.

— Каква загриженост! Да се надяваме само племенницата ми да не е мъртва в резултат на това решение.

— Значи по тази причина сме тук, така ли? — попита Лари Фостър. — Похитителите са отправили някакви искания?

Всички погледнаха към Джейн Кокс.

— Знаем, че писмото, което взех от вас, мисис Кокс, не е истинско — каза Уотърс. — В истинското писмо ли пишеше да дойдете тук?

— Не. Там имаше телефонен номер, на който да се обадя. Обадих се и ми казаха да дойда тук с президента, ако искам да видя племенницата си жива.

— А казаха ли ви какво да правите, след като дойдете тук?

— Да влезем в къщата и да видим жена на легло — отговори Джейн Кокс.

— Да, в къщата наистина има жена на легло. На животоподдържащи системи. Коя е тя?

— Не знам — отвърна твърдо Джейн. — Тук съм, за да си върна племенницата.

— Не знаете ли коя е? — попита скептично Уотърс. — Сигурна ли сте?

— Откъде мога да знам! — извика Джейн Кокс. — Дори не съм я видяла още!

Фостър се смути.

— Добре, но какво точно се очаква от вас да направите вътре? Според командосите жената не е в съзнание.

Джейн и президентът се спогледаха.

— Мога да ви кажа само, че аз и президентът трябва да влезем в онази къща и да видим жената. Това е всичко — отвърна Джейн.

— И трябва да влезем сами — добави бързо президентът. — Поне така е казал похитителят на Джейн.

Уотърс и Фостър се спогледаха тревожно. Фостър каза:

— Господин президент, сър, това никак не ми харесва. Единствената причина някой да иска да дойдете тук е, за да ви навреди. Нищо друго няма смисъл. На покрива на къщата е нарисувана мишена. Трябва да върнем хеликоптера в Хънтсвил и да се приберем у дома. Още сега.

— Тогава племенницата ми ще умре! — възкликна президентът. — Наистина ли смятате, че ще си тръгна и ще допусна това да се случи?

— Сър, разбирам чувствата ви, но нямате избор. Аз също. Вие сте президент на Съединените щати. С вашата сигурност не може да се правят компромиси. Длъжен съм да не поставям ничий живот над вашия. Дори и живота на племенницата ви. — Фостър погледна Джейн. — Дори живота на съпругата ви. Такъв е законът. Такава ми е работата и смятам да изпълня дълга си.

— Пет пари не давам за закона и за дълга ти, Фостър! Тук става дума за живота на едно малко момиче. Няма да се откажа.

— Сър, не ме принуждавайте да го направя по трудния начин. Обясних ви, че имам правомощията да ви принудя и съм готов да ги упражня още сега.

— Нали проверихте всичко наоколо? Командосите не провериха ли също всичко? Каква опасност има? Може би онази жена вътре ще скочи и ще ме убие?

— Тя е на командно дишане.

— Значи не представлява опасност за мен. Довели сте обучени кучета. И те не надушиха нищо. Отвън чака армия въоръжени мъже. Казахте ми, че отгоре кръжат военни самолети и хеликоптери. Само танк, самолет или гранатомет може да улучи къщата от въздуха, а доколкото ми е известно, всички оръжия в щата Алабама са наши. Тук сме само ние. Къде е опасността? Е?

— Сър, ако знаех къде е опасността, щеше да престане да бъде опасност. Безпокои ме неизвестното.

— Неизвестното! — тросна се Дан Кокс. — Нека поговорим за известното тогава, Лари! Ако сега обърна гръб и се прибера у дома, а племенницата ми умре, след като съм можел да я спася, и това се разчуе, ще изгубя изборите. Разбираш ли, приятелю?

Фостър, Уотърс и другите агенти в хеликоптера размениха погледи. Явно не вярваха на ушите си.

— Добре — каза Фостър бавно, — ще изгубите изборите.

— Нещата не се развиха съвсем по начина, по който президентът искаше — намеси се Джейн Кокс бързо, след като забеляза смаяните лица на мъжете, макар че съпругът й не бе реагирал. — Президентът е много разстроен. Аз също. Той се тревожи ужасно много за нашата племенница. Аз също. Той е работил и е направил много за страната си. Нямаме никакво намерение да оставим някакъв престъпник, психопат или терорист да навреди на племенницата ни или да промени историята на страната, като попречи на мъжа ми да спечели втори мандат. Разбира се, животът на племенницата ми е най-важният фактор тук, но залозите и бездруго са големи, господа. Нека не се заблуждаваме.

— Съжалявам, мисис Кокс — поклати глава Фостър. — Независимо от всичко не мога да позволя на никого от двама ви да влезе в къщата. — Той извика на пилота: — Джим, подготви се за връщане…

Фостър не успя да довърши, защото в този момент президентът грабна пистолета на агента до себе си, свали предпазителя и залепи цевта до слепоочието си.

— За бога, сър! — извика Фостър.

— Господин президент! Недейте… — намеси се Уотърс.

— Млъквайте и двамата! Затваряйте си устите! — изрева Кокс. — Дари, ако някой се опита да ни спре, ще се наложи да ескортираш трупа ми до Вашингтон и да обясняваш на всички как си искал да ме защитиш, като си ме накарал да побеснея до степен сам да си пръсна мозъка!

Той кимна на Джейн.

— Слизай, Джейн. — Обърна се пак към Фостър. — Ще вляза в къщата заедно с жена си. Ще останем там не повече от няколко минути. Не искам да има електронно наблюдение или подслушвателни устройства. Похитителят се е изразил много ясно по този въпрос. Когато приключим, ще се качим на хеликоптера и ще се върнем. След това да се надяваме, че племенницата ми ще бъде освободена и всички вие ще забравите за случилото се. Ясен ли съм?

Никой не отговори. Гледаха втренчено президента, допрял пистолет до слепоочието си.

Най-накрая Уотърс наруши тишината.

— Ако настоявате да постъпите така, сър, трябва да изпълните едно условие.

— Тук нареждам аз, а не ФБР.

Уотърс погледна Джейн.

— Става дума за нещо, което ни каза Шон Кинг, госпожо. Имате му доверие, нали?

Тя кимна бавно.

— В такъв случай трябва да изпълните каквото ви кажа съвсем точно. Ще го направите ли?

— Да, ако включва влизането ни в къщата — отговори президентът.