Това беше цената, която плащаше, защото си бе спечелила място в Белия дом. Въпреки всичко обаче, трябваше да измисли начин. Все нещо щеше да й хрумне. Беше изиграла ФБР с писмото. Беше използвала ръкавици, така че нямаше отпечатъци. Със заобикалки беше написала, че ще е нужна сумата от десет милиона и че похитителите ще се свържат с нея отново с писмо. Беше спечелила малко време, но не чак толкова. Трябваше да позвъни на дадения й номер на следващата вечер. Не, нямаше никакво време.

Затвори очи. Думата „необратимо“ непрекъснато се връщаше в мислите й. После отвори очи, защото си спомни какво пишеше преди нея.

Повтори го, както лежеше в топлата вода. „Животът ви ще бъде съсипан необратимо.“

Не само моят живот. Вашият живот.

За жалост знаеше много добре за кого се отнасят тези думи.

Джейн измисли начина. Вече беше на път към Джорджтаун, където беше любимият й френски ресторант на „Уисконсин“, недалеч от Ем Стрийт. Отиваше с брат си Тък и двама приятели. Придружаваше я и обичайният екип на Сикрет Сървис. Авангардът вече беше огледал ресторанта сантиметър по сантиметър. После бе изпратен междинният екип да наблюдава мястото до пристигането на първата дама и гостите й, така че да не може терорист или местна откачалка да се настани вътре и да изчака пристигането на мишената си.

Планът да се вечеря там беше направен набързо, защото първата дама го беше решила в последния момент. Поради тази причина агентите на Сикрет Сървис трябваше да направят чудеса, за да си свършат работата. Те обаче бяха свикнали с такива неща. Особено напоследък с Джейн Кокс, която обикаляше къде ли не, откакто отвлякоха племенницата й.

Сервираха вечерята, изпиха виното, а тя непрекъснато поглеждаше часовника си крадешком. Тък изобщо не забеляза. Беше твърде погълнат от собствените си проблеми, за да забелязва нещо друго. Джейн беше избрала останалите двама гости единствено заради неспособността им да говорят за каквото и да било извън сферата на политическата власт. След повърхностен разговор за случилото се със семейството на Тък продължиха да говорят безцелно за този или онзи сенатор и жена му, за състоянието на предизборната кампания, за последните социологически проучвания. Джейн само кимаше и от време на време подхвърляше по нещо, колкото да поддържа разговора.

И не преставаше да поглежда часовника си.

Не беше избрала този ресторант само заради отличната кухня и вината, които предлагаше. Имаше друга причина.

В единайсет без пет даде знак на шефа на охраната, седнал на маса в ъгъла. На свой ред той каза нещо по радиостанцията си и една жена, агент от охраната, незабавно се запъти към дамската тоалетна. Увери се, че всичко е наред, излезе, даде знак и застана пред вратата, за да не допусне да влезе друга жена, независимо дали искаше да чака.

Първата дама влезе в дамската тоалетна в единайсет без две минути, отиде направо в задната част и го погледна.

Заради това беше дошла тук, в единствения ресторант, за който знаеше, че има телефонен автомат в дамската тоалетна.

Беше купила карта за телефон. Не искаше да оставя следа с кредитна карта. Набра номера по памет.

Едно позвъняване. Две. После някой вдигна.

— Ало? — прозвуча мъжкият глас.

Тя се стегна.

— Аз съм Джейн Кокс — произнесе тя колкото се може по-отчетливо.

Сам Куори седеше в библиотеката си в „Атли“. В камината гореше огън. Тази вечер ръженът щеше да се нагорещи много добре. Използваше клониран мобилен телефон, купен от Даръл от някакъв специалист в този вид бизнес, което означаваше, че телефонът е незаконен и непроследим.

Отпи глътка от любимото си домашно уиски. Пред него бяха снимките на Типи и жена му. Всичко беше готово. Беше подготвял плана си в продължение на години. Сега най-накрая всичко започваше.

— Знам — отвърна той бавно. — Точно навреме.

— Какво искаш? — попита Джейн рязко. — Ако си наранил Уила…

— Знам, че милион хора вероятно се чудят къде си отишла, така че остави ме да говоря аз и скоро ще приключим — прекъсна я той.

— Добре.

— Племенницата ти е добре. Майка й също е при мен.

— Майка й е мъртва! Ти я уби! — тросна му се Джейн.

— Имах предвид истинската й майка. Познавахте я като Даян Райт. Сега е Даян Уол. Омъжи се, премести се и започна живота си отначало. Не знам дали го знаеш. И дали изобщо те интересува.

Джейн стоеше в дамската тоалетна, стиснала слушалката, и се чувстваше, сякаш някой я бе ударил в главата. Протегна ръка и се подпря на стената, за да запази равновесие.

— Не знам какво…

Той пак я прекъсна:

— Ще ти кажа какво трябва да направиш, ако искаш да видиш Уила жива.

— А откъде да съм сигурна, че е при теб?

— Тогава слушай.

Куори включи касетофона и го пусна, после го приближи до микрофона. Беше записвал тайно Уила и Даян, когато ги посещаваше.

— Първо Уила — каза той.

Гласът на момчето звучеше съвсем ясно, докато разпитваше Куори за отвличането й.

— Сега Даян. Реших, че ще искаш да чуеш какво си казахме по повод на това, че е изоставила дъщеря си.

Чу се гласът на Даян и после на Куори, който обясняваше за резултатите от анализите на ДНК.

Изключи устройството и взе телефона.

— Сега доволна ли си?

— Защо постъпваш така? — попита Джейн глухо.

— Заради справедливостта.

— Справедливост? Кой пострада, че Уила беше осиновена? Направихме й услуга, жената не я искаше. Познавах семейство, което я искаше.

— Истината е, че не ме интересува Даян Уол или радостта на брат ти и жена му, че са осиновили дете. Уила и Даян ми бяха нужни, за да привлека вниманието ти.

— Защо? — повиши глас тя.

— Мисис Кокс? Всичко наред ли е?

Беше жената, която пазеше пред тоалетната.

— Говоря с някого — отговори Джейн веднага. — По телефона — добави бързо.

Сложи слушалката до ухото си навреме, за да чуе думите на Куори.

— Името Типи говори ли ти нещо, или просто си го изхвърлила от паметта си?

— Типи?

— Типи Куори, Атланта — добави той по-силно, вперил поглед в снимката на дъщеря си.

Една секунда, две секунди, три секунди.

— Боже мой!

— Това е подходящо възклицание.

— Слушай, моля…

— Не, ти слушай. Знам всичко. Знам имена, дати и места. Сега ще ти дам местоположението на едно летище, на което трябва да отидеш. След като пристигнеш, трябва да отидеш на място, за което ще ти дам много точни координати. Само ги дай на вашите летци. Те знаят какво означават. Това са предимно числа, така че извади лист и химикалка и пиши. Сега. Няма място за грешки.

Джейн започна да рови в чантата си, за да извади лист и химикалка.

— Добре — обади се тя след малко с треперещ глас.

Той й продиктува местоположението на летището и допълнителните координати.

— Искаш да отида там?

— Не, по дяволите! Искам да отидете двамата!

— Двамата? Кога?

Куори погледна часовника си.

— След девет часа. Точно. Нито минута по-рано или по-късно, ако искаш онова малко момиче да продължи да диша.

Джейн погледна часовника си.

— Невъзможно е. Тази вечер е в града, но утре лети до Ню Йорк. Ще говори в ООН.

— Може да има среща и с Бог, не ме интересува. Ако не сте там точно след девет часа, следващия път, когато видиш Уила, тя няма да може да те види. И всичките ДНК тестове ще попаднат в медиите, заедно с всичко останало. Имам доказателства за всичко. Години от живота си съм се занимавал само с това. Ти ни хвърли в калта, госпожо, и продължи да си живееш живота. Е, време е за разплата. Времето на Типи. Моето време!

— Добре, моля те, ако можеш само да ни дадеш…

— Ще ти кажа какво да правиш, когато стигнеш там. И изпълнявай точно, защото, ако не го направиш или ако извикаш ФБР, ще разбера. Ще разбера веднага и Уила ще умре. Истината ще излезе наяве и старият Дани няма да види втори мандат. Гарантирам ти го!