Гейбриъл се стресна.

— Мистър Сам! Няма да продам нищо, което си ми дал.

— Един съвет, момче. Тази колекция марки един ден ще ти помогне да си платиш колежа. Защо иначе мислиш, че ти давам марки? И стари монети?

Гейбриъл го погледна озадачено.

— Не ми беше минавало през ум.

— Видя ли? Умът ти не е толкова голям, колкото си мислиш, нали?

— Сигурно не е — отговори Гейбриъл. След малко отбеляза: — Напоследък често летиш до онзи рудник, мистър Сам.

Куори се ухили.

— Търся диаманти.

— Диаманти в рудник? — учуди се Гейбриъл. — Мислех, че всичките диамантени находища са в Африка.

— Може да има и тук, в Алабама.

— Мислех си… не може ли да дойда с теб?

— Синко, водил съм те там много пъти. Това е една голяма дупка, пълна с мръсотия.

— Исках да кажа — със самолета. Ходили сме само с пикапа.

— Ходили сме само с пикапа, защото не обичаш да летиш. Нали сам ми казваш, че всеки път, когато излитам, ти идвало да се заровиш в земята.

Гейбриъл се усмихна смутено.

— Опитвам се да го преодолея. Искам да видя повече от този свят, не само Алабама, така че ще трябва да свиквам със самолетите.

Куори се усмихна на логиката на момчето.

— Да, така си е, наистина.

— Извикай ме тогава. Сега отивам да си върша работата.

— Добре.

Гейбриъл остави чиниите си в мивката и излезе от кухнята. Тръгна към плевнята дълбоко замислен. Мислеше за нещата, които говореше мистър Сам онази вечер в библиотеката, когато беше пиян. Беше чул някакво име — „Уилоу“ или нещо подобно. И „галерии“. Това го караше да мисли за рудника.

Разбира се, не можеше да попита мистър Сам направо, защото не искаше да признае, че е подслушвал дори и неволно — нали беше отишъл, за да вземе друга книга. Мистър Сам наистина е натъжен заради нещо, каза си Гейбриъл, докато разчистваше масата с инструменти в плевнята. А предишния ден го беше видял да запретва ръкави, за да помогне да измият чиниите. Имаше белези от изгаряне. Гейбриъл се чудеше и заради тях.

Освен това слушаше какво си говореха Даръл и Карлос вечер, докато чистеха карабините си. Повечето неща му се струваха безсмислици. Веднъж говореха за Кърт. Когато той влезе при тях, веднага млъкнаха и му показаха как да разглоби и сглоби пистолет за по-малко от петдесет секунди. Защо летяха до рудника всеки ден? И защо Карлос, а понякога и Даръл оставаха там през нощта? Дали не ставаше нещо на онова място? Гейбриъл не смяташе, че наистина търсят диаманти.

Той често беше виждал мистър Сам да става посред нощ и да се запътва към мазето с голяма халка ключове в ръка. Веднъж дори го проследи чак до долу, а сърцето му биеше толкова силно, та си мислеше, че мистър Сам няма как да не го чуе. Видя го да отваря врата в края на коридора, от която го лъхна лоша миризма. Майка му веднъж му беше казала, че фамилията Куори някога затваряла там лошите роби. В началото не й повярва и попита мистър Сам, но той потвърди думите й.

— Семейството ти имало ли е роби, мистър Сам? — попита го веднъж, когато се разхождаха из полето.

— Повечето хора по тези места са имали навремето. Тогава „Атли“ е била памучна плантация. Сигурно е имало много работници.

— А защо не са им плащали, вместо да ги държат като роби само защото е можело?

— От алчност, предполагам. Ако не плащаш на хората, за теб остават повече пари. Смятали са, че едната раса не е равностойна на другата.

Гейбриъл мушна ръце в джобовете си и каза:

— Това е срамно.

— Твърде много хора си мислят, че могат да причинят зло, да наранят когото си поискат и да се отърват безнаказано.

Това обаче не обясняваше защо мистър Сам слизаше във вонящата стая, където са затваряли лошите роби. В „Атли“ наистина се случваха странни неща. Но тук беше домът на Гейбриъл и на майка му. Нямаше къде другаде да отидат, така че всичко това всъщност не беше негова работа. Щеше да продължава по свой собствен път. Ала любопитството не му даваше мира. Такъв си беше по природа.

Куори спря пикапа пред караваната на Фред и натисна клаксона. Фред излезе. В едната си ръка държеше цигара, купена от магазина, а в другата — книжен плик. На главата си беше сложил стара сламена шапка с петна от пот. Беше с кадифено яке, избелели дънки и ботуши, напукани от дъжд и слънце. Бялата му коса беше пусната до раменете и изглеждаше блестяща и чиста.

Куори се показа през прозореца.

— Взе ли си документ за самоличност?

Фред се качи в пикапа, взе портфейла си — всъщност това беше правоъгълно парче кожа, сгънато на две и притегнато с ластик — и извади оттам лична карта.

— Така белите хора слагат етикети на нас, истинските американци.

Куори се ухили.

— Имам новина за теб, приятел. Старият Чичо Сам не следи само теб. Следи всички нас. И истинските американци като теб, и тези като мен, които сме само наематели.

Фред извади от книжния плик бутилка бира.

— Дявол да го вземе, не можеш ли да изчакаш, докато свършим, и после да пиеш? — каза Куори. — Не ми се мисли на какво е заприличал горкият ти черен дроб.

— Майка ми живя до деветдесет и осем — отвърна Фред, отпи голяма глътка и прибра бутилката в плика.

— Така ли? Аз пък мога да ти гарантирам, че ти няма да доживееш до толкова. Освен това нямаш здравна застраховка. И аз нямам. Казват, че болницата трябвало да лекува всеки, но не казват кога. Бил съм в областната болница много пъти и съм лежал на пода в чакалнята с такава треска и кашлица, че мислех, че умирам. Най-накрая след два дни дойде някакъв младок с бяла престилка и поиска да си изплезя езика и да му кажа къде ме боли, както си лежах на пода и червата ми се скъсваха от разстройство. Тогава вече и бездруго бях прескочил трапа, ама ако ми бяха дали някакво хапче, щеше да мине по-леко…

— Никога не ходя в болница — каза Фред на своя език, после продължи да говори забързано.

Куори го прекъсна.

— Фред, Гейбриъл не е тук, така че не те разбирам, мой човек.

Фред повтори всичко на английски.

— Така. Щом си в Америка, говори английски. Само ти казвам да не ходиш в болницата, ако нямаш застраховка. Какъвто и език да им говориш, ще те прецакат.

Пикапът продължи да подскача по пътя. Фред посочи постройката в далечината — малката къща, която беше построил Куори.

— Добре си я направил — каза той. — Понякога те гледам как работиш.

— Благодаря.

— А за кого я построи?

— За един специален човек.

— Кой е той?

— Аз. Това ще ми е къщата за почивка.

Продължиха.

Куори извади от джоба си дебел плик и го даде на Фред. Фред го отвори и ръцете му леко затрепериха. Погледна стъписано към Куори, който го наблюдаваше изпод рунтавите си вежди.

— Хиляда долара.

— За какво? — попита Фред, закашля се и изплю храчката през прозореца.

— Задето се върна у дома — отговори му Куори и се ухили. — И за още нещо.

— Какво?

— Затова ти трябва личната карта.

— А за какво ми е? Не си ми казал.

— Ще бъдеш свидетел на нещо важно.

— Даваш ми много пари за едно свидетелстване — възрази Фред.

— Не искаш ли парите?

— Не съм казал такова нещо — отвърна Фред и бръчките по лицето му станаха още по-дълбоки.

Куори го сръга с лакът.

— Добре. Защото не съм скръндза.

След половин час стигнаха до малкото градче, а Фред все още беше забил поглед в плика, натъпкан с двайсетачки.

— Не си ги откраднал, нали?

— През живота си не съм крал нищо. — Той погледна Фред. — С изключение на хора. Сега съм откраднал едни хора, нали?

След миг Куори и Фред се разсмяха.

— Осребрих стари облигации на баща ми — обясни Куори.

Спря пред местна банка, намираща се в едноетажна тухлена сграда с двойна стъклена врата.

— Да вървим.

Куори тръгна към входа, а Фред го последва.

— Никога не съм бил в банка — каза Фред.

— Как така?

— Никога не съм имал пари.