— Последен шанс да видиш момичето — каза той накрая.

Мина минута. След това Даян попита:

— Тя… трябва ли да ме вижда?

— Та вие двете вече се видяхте.

— Но не знаех, че е дъщеря ми — тросна се Даян. После добави по-спокойно: — Не знаех… че съм й майка.

— Добре, мога да се погрижа.

На Даян изведнъж й хрумна нещо.

— Боже мой! Тя знае ли, че съм й майка?

— Не. Нямаше смисъл да й казвам. Защото не си я отгледала ти.

— Познаваш ли Пам Дътън?

— Не, не я познавам.

— А знаеш ли дали се е държала добре с Уила?

— Искаш да ми кажеш, че не си знаела на каква жена даваш детето си?

— Не беше както казваш… Истината е, че нямах избор!

— Всеки има избор.

— Добре, ще мога ли да я видя, без тя да ме вижда?

— Има начин. Щом искаш…

Тя се изправи нестабилно.

— Искам да я видя.

Прозвуча някак като признание за вина.

— Изчакай няколко минути.

Даян се спусна напред и се вкопчи в ръката му.

— Нали няма да й направиш нищо лошо?

Куори махна бавно пръстите на жената от ръкава си.

— Ще се върна скоро.

Върна се след пет минути и задържа вратата отворена, за да излезе. Тя я погледна страхливо, като че ли, ако минеше през нея, повече нямаше да се върне. Куори долови това и каза:

— Давам ти дума. Ще отидем там, после ще те върна тук.

— И после какво?

— После ще видим. Не мога да ти обещая повече.

Куори свали дъската от металните куки, забити дълбоко в скалата, отвори вратата и кимна на Даян да влезе.

— Къде е тя?

Куори посочи вляво.

— Ето там.

Даян се обърна и се вторачи в малката издутина под одеялото на кушетката до стената. Куори вдигна одеялото. Уила спеше.

Даян приближи тихо.

— Ами ако се събуди?

— Дадох й приспивателно. Ще спи непробудно около час — каза Куори тихо. — Прилича на теб. Носът, брадичката. Не можеш да видиш очите й, но са със същия цвят като твоите.

Тя кимна машинално. И сама виждаше приликата.

— Уила Дътън. Хубаво име.

— Не си ли го измислила ти?

— Не. Знаех, че ще я дам, така че не… искам да кажа, нямах право да…

Даян погали черната коса на момичето и погледна Куори.

— Няма да й направиш нищо лошо, нали?

— Тя няма никаква вина тук. Всъщност и ти нямаш.

— Но по-рано каза, че…

— Има степени на вина.

— Тогава кой…

— Ти искаше ли да я дадеш за осиновяване?

— Казах, че нямах избор.

— А аз пък ти казах, че хората винаги имат избор.

— Мога ли да я прегърна?

— Да.

Даян обгърна Уила с ръце, докосна лицето й, допря буза до нейната и най-накрая я целуна по челото.

— Какво си спомняш от осиновяването?

— Не много. Бях само на двайсет.

— А бащата?

— Не е твоя работа.

— Значи просто я даде?

— Да. — Втренчи се в него. — Нямах пари, нямах работа, нямаше как да се грижа за нея.

— Значи я взеха от ръцете ти? И животът ти се подреди. Завърши колеж, намери си хубава работа. Омъжи се, но после се разведе. Не си имала повече деца — каза Куори.

— Откъде знаеш толкова за мен?

— Не съм кой знае колко умен. Но работя здравата. И трябваше да разбера всичко за теб.

— А защо правиш всичко това?

— Ти вярваш ли, че злото трябва да се поправи?

— Да.

— Значи сама даде отговор на въпроса си.

Даян погледна към Уила, защото момичето простена насън.

— Събужда ли се вече? — попита.

— Не. Просто сънува нещо, но… хайде да се връщаме. Когато се върна в стаята си, Уол попита:

— Още колко време ще ме държиш?

— Ако имах отговор на този въпрос, щях да ти го дам, но… нямам.

— Ами Уила?

— Същото.

— Каза, че името на осиновителката й е Пам?

— Да.

— Сигурно се тревожи ужасно.

— Не се тревожи — каза Куори.

— Защо?

— Защото е мъртва.

Шон успя да се качи на самолет за Нашвил още същата вечер. Мишел го взе от летището. По пътя към дома на баща й Шон разказа какво е открил за Тък и Касандра Малори.

— Имам чувството, че с радост бих й сритала задника — отбеляза Мишел.

— Най-малкото изобщо няма да ти е трудно да го откриеш.

— Кой е бил мъжът, с когото се е срещала Пам? Онзи, с когото Тък е мислел, че му изневерява?

— Не ми остана време да проуча.

След няколко секунди мълчание Шон попита:

— Наистина ли мислиш, че баща ти е убил майка ти?

— Не знам какво да мисля. Знам само, че някой я е убил, а баща ми се държи като главния заподозрян.

— Полицаите споделят ли подозренията ти?

— Той е бивш шеф на полицията, а брат ми Боби е на служба там. Общо взето, ченгетата гледат да прикриват своите.

— Ако обаче доказателствата дадат определена насока, ще трябва да действат.

— Знам — отвърна тя напрегнато.

— Говори ли с тази жена… Дона?

— Още не. Надявах се да говорим с нея заедно.

Той сложи ръка на рамото й.

— Мишел, разбирам, че е трудно. Но заедно ще се справим.

— Знам, че имаш предостатъчно работа по случая „Дътън“. Първата дама и така нататък. Чувствам се виновна, че те въвличам в това тук.

— Бива ме да върша много неща едновременно. Би трябвало вече да го знаеш — усмихна се Шон окуражително.

— Оценявам помощта ти.

— Разпитаха ли съседите? Някой видял ли е нещо?

— В съседната къща е имало парти край басейна. Внучката на собственика станала на шестнайсет. По цялата улица е имало паркирани коли. Много шум и музика. Никой обаче не е видял нищо подозрително.

— Може би все пак ще излезе нещо — окуражи я той.

Къщата на Максуел беше препълнена, така че Мишел беше запазила стая за Шон в местен хотел. Той остави чантата си там и двамата се върнаха в къщата. Шон изказа съболезнованията си на всички и после Мишел го заведе в задния двор.

— Погребението е утре — каза тя.

— Братята ти, изглежда, се чудят какво правя аз тук.

— Нека се чудят.

— Те подозират ли баща ви?

— Дори и да го подозират, никога не биха признали.

— А за теб не е проблем да признаеш?

— На чия страна си?

— На твоя както винаги. Откъде искаш да започнем?

— Взех бележника на майка ми с адреси и телефони. Там фигурира Дона Ротуел. Няма друга Дона, така че сигурно е въпросната. Знам, че е доста късно, но ми се иска да й се обадим и да отидем да поговорим с нея сега.

— Под какъв претекст?

— Че искам да се запозная с приятелките на майка ми. Би могла да ми разкаже различни истории. Случки, които да ме отведат при убиеца.

— А ако този човек наистина се окаже баща ти?

— Не мога да допусна точно това правило да има изключения. Ако е той, той е.

Дона Ротуел се съгласи да се срещне с тях въпреки късния час. Беше прехвърлила шейсет, висока около един и седемдесет, със стегната атлетична фигура. Прическата й бе безупречна, гримът й — също. Излъчваше топлота и жизненост. Къщата й беше на около шест километра от дома на Максуел. Беше голяма, богато обзаведена и безупречна. Вратата им отвори жена с униформа на прислужница. Дамата очевидно разполагаше с пари, а от безбройните снимки и сувенири, подредени по рафтове и масички, ставаше ясно, че е пътувала много, и то със стил.

— Съпругът ми Марти беше шеф на голяма компютърна фирма и се оттегли рано. Заедно си живеехме добре — обясни Дона.

— Съпругът ви е починал? — попита Шон.

— Преди пет години.

— И не сте се омъжвали повторно?

— С Марти бяхме заедно още от колежа. Не мисля, че вече мога да намеря нещо толкова добро, така че защо да рискувам? Срещам се с мъже обаче. Дори в момента имам постоянна връзка. Знам, че се държа като ученичка, но нещата правят пълен кръг, ако живееш достатъчно дълго.

— Значи сте били близки с майка ми?

— Правехме доста неща заедно. Майка ти беше забавна. Знам, че всичко това е ужасно тъжно и потискащо, но трябва да знаеш, че майка ти умееше да се забавлява.