Агентът забеляза изражението й, погледна Шон, после пак Мишел.

— Намекваш ли нещо?

— Тък Дътън те е видял с жена си, когато се е знаело, че е заминал извън града — сниши глас Шон.

— Греши.

— Описа те доста точно. И на погребението те разпозна.

— Много хора изглеждат като мен. И защо да се срещам с Пам Дътън?

— Надявах се ти да ни кажеш.

— Не мога, защото не се е случвало.

Шон се втренчи в него продължително, после каза:

— Добре, значи Тък греши.

— Точно така. Греши. Извинете ме.

И той се отдалечи.

Мишел се обърна към Шон.

— Колко време ще мине според теб, преди да се свърже с онзи, за когото работи?

— Не много.

— Значи просто да чакаме?

Шон се огледа, после видя Тък, който минаваше наблизо.

— Всъщност писна ми да чакам.

Уила прочете последната книга, сложи я на купчината върху останалите, седна на кушетката и се вторачи във вратата. Когато четеше, забравяше къде е. След като прелистеше последната страница, отново си даваше сметка, но не къде е, а по-скоро какво е.

Затворник.

Нямаше да види близките си отново. Беше сигурна.

Чу стъпките и замръзна. Беше едрият. Възрастният. Познаваше стъпките му. Вратата се отвори и след няколко секунди той се появи. Затвори вратата зад гърба си и застана до нея.

— Добре ли си, Уила?

После седна на масата и сложи ръце в скута си.

— Прочетох всички книги.

Той отвори раницата си, извади нова купчина и ги сложи на масата.

— Ето.

Тя ги погледна.

— Значи ще стоя тук още дълго?

— Не. Няма да е много дълго.

— И ще се върна при нашите?

Той извърна поглед.

— Хареса ли ти жената, която е тук?

Уила го гледаше от упор.

— Страхува се. И аз се страхувам.

— Всички се страхуваме по един или друг начин.

— Ти защо се страхуваш? Аз не мога да те нараня.

— Надявам се книгите да ти харесат.

— Има ли някоя, в която детето накрая умира? За да се приготвя за онова, което ме чака?

Той стана.

— Говориш, сякаш не си ти, Уила.

Тя също стана. Макар да беше две педи по-ниска, се държеше като равна с него.

— Не ме познаваш. Може да си научил разни неща за мен, но не ме познаваш. Нито пък семейството ми. Направи ли им нещо? Кажи ми! — настоя тя.

Куори зашари с очи, но избягваше погледа й.

— Ще те оставя да поспиш. Май имаш нужда от сън.

— Остави ме на мира! — извика тя силно и твърдо. — Не искам да те виждам повече!

Куори улови дръжката на вратата.

— Искаш ли да видиш онази жена пак?

— Защо?

— Ще има с кого да си поприказваш, Уила. Освен с мен. Разбирам защо не ме харесваш. Ако бях на твое място, и аз нямаше да се харесвам. Не ми допада това, което правя. Ако знаеше цялата истина, може би щеше да ме разбереш по-добре. Може би нямаше…

— Ще я видя — прекъсна го Уила ядосано и му обърна гръб.

— Добре — отвърна тихо Куори.

Следващите й думи го накараха да се вцепени.

— Това свързано ли е с дъщеря ти? Онази, която вече не може да чете?

Той се обърна бавно и се втренчи в нея.

— Защо каза това? — Гласът му прозвуча твърдо и гневно.

Уила го гледаше в очите.

— Защото и аз съм нечия дъщеря.

Така е, помисли си Куори. Просто не знаеш чия.

Излезе и заключи.

След няколко минути вратата се отвори пак.

Жената прекрачи прага, а Куори остана вън.

— Ще се върна след час — каза той.

Затвори вратата, а Даян Уол пристъпи плахо напред и седна на масата. Уила отиде при нея и засили леко светлината от фенера.

— Как си? — попита тя тихо.

— Толкова се страхувам, че понякога ми е трудно да дишам — отвърна Даян.

— И аз.

— Не се държиш като изплашена. Аз съм възрастна, а ти, изглежда, си много по-смела от мен.

— Той каза ли ти нещо? Мъжът?

— Не. Само ми каза да дойда с него. При теб.

— Ти искаше ли?

— Разбира се. Искам да кажа… чувствам се самотна в онази стая.

Погледна книгите. Уила проследи погледа й.

— Искаш ли някоя?

— Никога не съм си падала по четенето.

Малкото момиче взе няколко книги и ги бутна към нея.

— Значи сега е моментът да започнеш.

Даян докосна корицата на едната.

— Той е много странен похитител.

— Така е — съгласи се Уила. — Но въпреки всичко трябва да се страхуваме от него.

— Не мисля, че това може да е проблем.

— Почти се измъкнахме — възрази дръзко Уила. — За малко да успеем.

— Ти го направи. Не успяхме заради мен. Не съм героиня.

— Исках само да се прибера при нашите.

Даян протегна ръка и улови рамото на момичето.

— Уила, ти си много смела и трябва да продължаваш да си смела.

— Аз съм само на дванайсет! Все още съм дете! — проплака Уила.

— Знам, скъпа. Знам.

Даян премести стола си от другата страна на масата и прегърна Уила през раменете.

Уила се разрида и Даян я притисна към себе си. Прошепна й, че всичко ще бъде наред. Че близките й несъмнено са добре и че скоро ще ги види. Даян знаеше, че Уила няма да види майка си никога, защото онзи й беше казал, че е мъртва. Ала самата тя още не го беше съобщила на детето.

Нейното дете.

Куори, застанал пред вратата, се облегна на стената на галерията и потри между пръстите си стара монета. Мислеше да я даде на Гейбриъл. Не за да я продаде. За да учи в колеж. Сега обаче не мислеше за монетата. Слушаше плача на Уила. Хлипанията й отекваха в галериите на рудника, както през десетилетията бяха отеквали стоновете на миньорите и поколения преди тях — писъците на пленените войници на Съюза, умиращи от болестите, които разяждаха телата им.

Не беше в състояние обаче да си представи по-болезнен, по-сърцераздирателен звук от този, който чуваше в момента. Пусна монетата в джоба си.

Беше сложил нещата си в ред. Беше се погрижил за онези, за които искаше. Останалото не беше в неговите ръце.

Разбира се, хората щяха да го обвинят, но — така да бъде. Беше преживявал много по-лоши неща от неодобрението на околните.

И все пак щеше да се радва, когато всичко свърши.

Трябваше да свърши скоро.

Никой от тях не беше в състояние да издържи още много.

Самюъл Куори знаеше, че самият той не би могъл.

По-късно вечерта отиде с пикапа да види Типи. Този път тръгна сам.

Чете й. Пусна й записа с гласа на майка й.

Огледа стаичката, в която Типи беше затворена през всичките тези години. Беше запомнил всички уреди, които поддържаха живота й, и непрекъснато беше разпитвал персонала за какво служи всеки един от тях. Хората нямаха представа защо проявява подобно любопитство, но това не го интересуваше. Той знаеше защо.

Когато най-накрая погледна изпитото лице на дъщеря си, атрофиралите й крайници, напомнящия скелет торс, почувства как собственото му тяло натежава, като че ли земното притегляне изведнъж беше станало по-силно. Може би като наказание.

Куори нямаше нищо против наказанията, стига да се раздаваха справедливо. Което никога не се случваше.

Излезе и отиде в стаята на сестрите. Трябваше да уреди някои неща. Беше време Типи най-накрая да напусне това място.

Беше време да прибере момичето си у дома.

— Слушай, Кинг, имаме заповед да ги държим тук — каза агентът на Шон и Мишел.

Бяха пред входа на Блеър Хаус. Беше решено Тък и децата да останат там, където поне временно щеше да ги охранява Сикрет Сървис.

— Искам само да кажеш на Тък Дътън, че сме тук. Ако пожелае да се срещне с нас, няма как да му забраниш, нали? Той не е престъпник. Не е арестуван. Тук е по своя воля. Ако иска, ще си тръгне и не можете да му попречите.

— Ще го наглеждаме — добави Мишел.

— Президентът обаче ще срита моя задник, ако с Тък Дътън се случи нещо.

— На твое място бих се страхувал повече от първата дама — посъветва го Шон.