Обиколиха задния двор.

— С майка ти бяхме гаджета още от училище. После тя ме изчака да се върна от Виетнам и се оженихме. По-късно се родиха децата.

— Четири момчета. За четири години.

— И накрая се появи малкото ми момиченце.

Тя се усмихна и го смушка в ребрата.

— Можем ли да кажем, че е било случайно?

— Не, Мишел. Не беше случайно. Бяхме планирали раждането ти.

Тя го погледна любопитно.

— Никога не съм те питала, но досега винаги съм смятала, че съм нещо като изненада. Дали е станало, защото сте се опитвали да имате момиче?

Франк спря.

— Опитвахме се да имаме… нещо.

— Нещо, което да ви държи заедно? — попита тя замислено.

Той отново тръгна, но тя остана на място. Франк спря и се обърна.

— Мислил ли си някога за развод, татко?

— Хората от нашето поколение не правеха такива неща с лека ръка.

— Разводът невинаги е лошо решение. Ако не си щастлив.

Франк вдигна ръка.

— Майка ти не беше щастлива. Аз… се опитвах да оправя нещата. Въпреки че, признавам, прекарвах твърде много време на работа, далеч от нея. Тя отгледа децата и се справи чудесно. Направи го обаче без особена подкрепа от моя страна.

— Живот на ченге.

— Не. Животът на ченгето пред теб.

— Очевидно си знаел за Дъг Рейгън.

— Видях някои от признаците, че тя го намира за привлекателен.

Мишел не можеше да повярва, че задава този въпрос, но все пак попита:

— Щеше ли да се разстроиш, ако знаеше, че са спали заедно?

— Все още бях неин съпруг. Разбира се, че щеше да ме нарани. Дълбоко.

— А щеше ли да се опиташ да сложиш край на връзката?

— Вероятно щях да пребия Рейгън почти до смърт.

— А мама?

— С годините съм я наранявал по друг начин. Вината не беше нейна.

— Като не си бил при нея, когато е имала нужда от теб ли?

— В някои отношения това е по-лошо от изневяра.

— Мислиш ли?

— Какво е случайният секс в сравнение с десетилетия безразличие?

— Татко, не си бил другаде през цялото време.

— Ти не беше родена, когато момчетата бяха малки. Повярвай ми, майка ти всъщност беше самотен родител. Не можеш да върнеш онова време и онова доверие. Поне аз не можах.

— А плака ли и за нея?

Той й протегна ръка. Тя я хвана.

— Ти плачеш, скъпа. Ти винаги плачеш.

— Не искам да стоя повече тук.

— Да тръгваме.

Мишел почти беше стигнала до джипа си, когато то се случи. Без никакво предупреждение краката й се насочиха към къщата и тя хукна.

— Мишел! — извика баща й след нея.

Вече беше в старата къща и тичаше нагоре по стълбите. Зад нея отекваха стъпки. Тя вземаше по две стъпала наведнъж, дишаше, като че ли е тичала километри, а не няколко метра.

Стигна горния етаж. Вратата на стаята й беше затворена. Не беше тръгнала към нея обаче. Стигна до вратата в края на коридора и я отвори с ритник.

— Мишел! Недей! — извика баща й след нея.

Тя се вторачи в стаята. Ръката й откопча кобура, извади зиг зауера и го насочи.

— Мишел! — Стъпките отекваха зад гърба й.

— Махни се от майка ми! — изпищя тя.

Във въображението й майка й я гледаше ужасена. Беше на колене, роклята й висеше разкъсана. Мишел виждаше сутиена на майка си, едрите й гърди и това я изпълваше с ужас.

— Мишел! — изкрещя й Сали Максуел. — Слизай долу!

Майка й беше млада и жива. Вместо дълга бяла коса имаше дълги черни кичури. Беше красива. Прекрасна, ако не беше разкъсаната рокля, ужасът по лицето й, мъжът с бойна военна униформа, застанал над нея.

— Махни се от нея! Престани да я нараняваш!

Крещеше както когато арестуваше някого.

— Мишел, всичко е наред — каза майка й, — върни се долу!

Тя мушна пръст в спусъка.

— Стига! Престани!

Мъжът се обърна и я погледна. Вероятно щеше да се усмихне, както се усмихваше другите вечери. Само че сега беше насочила към него собствения му пистолет. Беше го извадила от кобура, захвърлен небрежно на един стол. Не ти е до усмивки, когато някой е насочил пистолет към теб, дори и да е шестгодишно дете.

Той направи крачка към нея.

Точно както и онази вечер Мишел стреля само веднъж. Куршумът се заби в стената отсреща.

Една огромна ръка сграбчи пистолета и го измъкна. Тя го пусна. Беше толкова тежък, че повече не можеше да го държи. Погледна в стаята. Майка й пищеше. Пищеше заради стореното от Мишел.

Почувства ръка на рамото си. Обърна се.

— Татко? — попита с особен глас.

— Всичко е наред, скъпа. Тук съм.

Мишел посочи стаята.

— Аз го направих.

— Знам. Искаше да защитиш майка си.

Тя улови рамото му.

— Трябва да го изнесем, но не го оставяй в колата, татко! Не и този път! Виждам лицето му! Не забравяй да покриеш лицето му!

— Мишел!

— Трябва да покриеш лицето му! Ако видя лицето му…

Дишаше учестено, задъхано. Едва поела въздух, вече й трябваше още.

Баща й свали пистолета и я прегърна, докато дишането й не се нормализира. Докато Мишел не погледна онази стая и не видя какво има там наистина.

Нищо.

— Застрелях го, татко! Убих човек!

Той се отдръпна малко, вгледа се в нея. Очите й бяха ясни, фокусирани.

— Не си направила нищо лошо. Беше дете. Изплашено малко дете. Искала си да защитиш майка си.

— Но тя… той идваше тук. Той беше с нея, татко!

— Ако искаш да обвиниш някого, обвини мен. Вината е моя.

От очите му се стичаха сълзи и Мишел почувства как и нейните сълзи напират.

— Никога няма да го направя. Никога няма да те обвиня за това.

Той я хвана за ръката и я поведе вън.

— Трябва да се махнем оттук, Мишел. Трябва да се махнем оттук и повече да не се връщаме. Това е минало и не можем да го преживяваме отново и отново. Трябва да продължим напред, Мишел, такъв е животът.

Когато стигнаха до джипа й, Франк отвори вратата и я задържа, за да влезе. Преди да затвори, попита:

— Сигурна ли си, че си добре?

Мишел си пое дълбоко въздух и отговори:

— Да. Не знам какво точно се случи вътре.

— Мисля, че знаеш всичко, което трябва да знаеш. Сега е време да забравиш.

Тя погледна над рамото му.

— Ти оряза живия плет, нали?

Той проследи погледа й и пак се обърна към нея.

— Майка ти обичаше рози. Не трябваше да й ги отнемам.

— Вероятно си имал причина.

— Бащите не са съвършени, Мишел. И не съм имал достатъчно основателна причина за много неща.

Мишел погледна към старата къща.

— Никога повече няма да се върна тук.

— Няма причина да го правиш.

Тя го погледна.

— Трябва да постъпваме по различен начин, татко. Аз трябва да постъпвам различно.

Франк стисна ръката й и затвори вратата на джипа. Докато баща й отиваше към колата си, Мишел погледна още веднъж старата къща. Преброи прозорците, докато стигна до онази стая.

— Съжалявам, мамо. Съжалявам, че си отиде. Никога не съм искала да изпитвам съжаление, а сега, изглежда, не ми е останало друго.

Разрида се толкова силно, че трябваше да опре чело на волана, за да се овладее и да спре да се тресе. Когато вдигна очи, видя как баща й също бърше очите си, преди да се качи в колата. След няколко секунди потегли.

Преди самата тя да запали двигателя, прошепна:

— Сбогом, мамо… Все ми е едно какво си направила. Винаги ще те обичам.

Докато прелистваше папките, телефонът на Шон иззвъня. Беше Арън Бетак.

— Не си го чул от мен.

— Намерил си писмото?

— Браво, Шон. Да, беше в бюрото й. Открих го преди известно време. Съжалявам, че ти казвам толкова късно. Ако някой разбере, че съм го направил, край с кариерата ми. Може да вляза и в затвора.

— Мога да ти гарантирам, че никой няма да разбере от мен.

— Не съм казал дори на ФБР. Не виждам как мога да го направя, без да обясня как съм го получил.

— Разбирам. И то ли е на пишеща машина както първото?