Сега в шахтите имаше осветление, но Куори не го използваше без нужда. Захранваше се с генератор, а горивото беше скъпо. За да вижда, използваше старо фенерче с батерии. Всъщност беше същото, с което баща му някога беше преследвал нощем „самозабравили се“ негри — както ги наричаше той — из блатата на Алабама. Като дете беше виждал баща си да се връща у дома посред нощ, опиянен от това, което са направили той и другарите му по омраза. Понякога по ръцете и ръкавите му все още имаше кръв от жертвите му. Кискаше се, докато сърбаше уиски и тържествуваше перверзно заради това, което си мислеше, че е постигнал, убивайки хора, които не приличат на него.

— Старо, болно от омраза копеле! — процеди през зъби Куори. Ненавиждаше баща си за всичките нещастия, които бе причинил, но не дотолкова, че да изхвърли старото му фенерче. Когато нямаш много, пазиш каквото имаш.

Отвори друга врата, монтирана в скалата, отстрани на една от главните галерии. Свали фенер с батерия от някакъв рафт, запали го и го сложи на масата в средата на помещението. Огледа се, доволен от работата си. Сам беше обковал скалите с рамки от летви и сам беше наковал отгоре дървените плоскости. Стените бяха гладки и боядисани в светлосиньо. Беше взел всички материали безплатно от негов приятел строител, на когото бяха останали в излишък и нямаше къде да ги съхранява. Зад стените бяха каменните недра на планината, ала всеки, който попаднеше тук, би помислил, че е най-обикновена стая в някоя къща някъде си. Това беше идеята.

Отиде до стола с права облегалка и огледа жената, отпуснала се на него. Главата й беше увиснала на рамото. Спеше. Бутна я по ръката, но тя не реагира. Това нямаше да продължи дълго.

Нави ръкава й, извади от раницата си стерилна спринцовка и я заби малко над лакътя й. Това я събуди. Очите й се отвориха и бавно се фокусираха. Когато спряха на него, тя понечи да отвори уста, за да изпищи, но лепенката върху устните й попречи.

Той се усмихваше леко, докато умело пълнеше двете шишенца с кръв от вената й. Жената гледаше с ужас, но беше завързана здраво — не можеше да помръдне.

— Знам, че ви се струва странно, госпожо — започна той, — но, повярвайте ми, всичко е в името на добра кауза. Не искам да нараня вас или някой друг. Разбирате ли?

Извади спринцовката, дезинфекцира мястото с памучен тампон, напоен със спирт, и внимателно залепи отгоре лепенка с марля.

— Разбирате ли? — усмихна й се окуражително.

Най-накрая жената кимна.

— Добре. Съжалявам, че се наложи да ви взема кръв, но наистина нямаше как иначе. Ще ви даваме храна и ще имате възможност да поддържате хигиена. Няма да бъдете завързана по този начин. Ще имате известна свобода. Вярвам, ще разберете защо беше наложително в началото. Имам предвид връзването, нали?

Тя се втренчи в очите му и въпреки ужаса на положението си кимна отново в знак на съгласие.

— Добре, добре. Не се тревожете повече. Всичко ще е наред. И няма да има никакви нередни неща… Имам предвид, защото сте жена и така нататък… Не търпя подобни гадости. Имате думата ми.

Стисна леко лакътя й.

Тя почувства как ъгълчетата на устата й се извиват нагоре в усмивка.

Куори прибра шишенцата с кръвта в раницата и се обърна към вратата.

За миг жената си го представи как мъжът се обръща и с маниакален смях я застрелва или прерязва гърлото й.

Той обаче просто излезе от стаята.

Даян Уол се огледа. Нямаше представа къде е, защо е тук и защо човекът, който я отвлече, взе кръв от вената й. Беше отишла да пазарува в „Талбътс“. Той я беше причакал в колата й с пистолет в ръка и сега тя беше тук — каквото и да беше това място.

Чу в далечината някой да тананика.

И се разрида.

Шон Кинг седеше в тъмнината. Лъчът от фенерчето го накара да вдигне ръка, за да предпази очите си, и да примижи към натрапника.

— Съжалявам, не знаех, че си тук — каза Мишел, макар че в гласа й не прозвуча никакво съжаление.

— Тук спах — обясни той.

Тя седна на ъгъла на бюрото.

— Цупим се, а? Отказваме да отговаряме на въпроси? Спим в кантората? Стоим на тъмно? Съзирам ли някаква закономерност?

Той бутна към нея вестник.

— Видя ли историята?

— Прочетох я в интернет. Повечето от фактите са точни. На снимката изглеждаш подходящо замислен.

— Това е снимка от досието ми, още от времето в Сикрет Сървис.

— Мина ми през ум, че изглеждаш забележително млад.

— Обаждаха ми се няколко репортери. Затварях им телефона.

— Не само се обаждат. Паркирали са пред кантората ни. Аз влязох отзад, но ме видяха, така че сигурно и този изход вече е заварден.

— Чудесно. Значи сме арестувани.

Стана и закрачи напред-назад с нервни стъпки.

— Искаш ли да поговорим сега? — попита тя.

Шон спря и изрита парче мъх от килима с мокасината си.

— Ситуацията е трудна — отбеляза той.

— Коя ситуация? Че намерихме жената мъртва, а детето й — отвлечено? Или нещото, което става в главата ти?

Шон пак започна да крачи, забил брадичка в гърдите си.

— Каза, че познаваш първата дама. Как така? Ти напусна Сикрет Сървис дълго преди да изберат Кокс. Хайде, изплюй камъчето.

Щеше да отговори нещо, но телефонът иззвъня. Шон се обърна нататък, но Мишел го изпревари и грабна слушалката.

— „Кинг и Максуел“. Ние бдим, така че не е нужно и вие да… — Млъкна сепнато. — Какво?! Аз… Да, разбира се. Ето го.

Подаде му слушалката.

— Не искам да разговарям с никого.

— С тази личност искаш.

— Кой е?

— Джейн Кокс — прошепна тя.

Шон притисна слушалката към ухото си.

— Мисис Кокс? — Той слуша известно време, после погледна Мишел смутено и каза: — Добре, Джейн…

Мишел повдигна вежди и погледна партньора си.

— Знам. Истинска трагедия. Уила, да, естествено. Точно така. Така е. Правилно си разбрала. Говори ли с Тък? Разбирам. Естествено, че разбирам. — Какво? — погледна часовника си. — Да, можем да го направим. — Погледна към Мишел. — Тя е мой партньор. Работим заедно, но ако предпочиташ… Благодаря.

Затвори и погледна Мишел.

Тя се озъби.

— Ако пак млъкнеш и започнеш да се разхождаш напред-назад, ще те прасна с дръжката на пистолета, кълна се! Какво каза тя?

— Иска да отидем да се срещнем с нея.

— Да се срещнем? Къде?

— В Белия дом.

— Защо? За какво сме й? За да й разкажем какво сме видели онази нощ?

— Не точно.

— Тогава какво точно?

Шон вдигна очи.

— Иска да ни наеме, за да открием кой го е направил.

— Първата дама иска да наеме нас? Защо? Цялото ФБР е на нейно разположение.

— Изглежда, не ги иска. Иска нас.

— Не съм глуха. Имаш предвид, че иска теб.

— Мислиш ли, че ще можем да се отървем от репортерите? Не бива да ни проследят до Пенсилвания Авеню.

Мишел стана и извади ключовете от джипа.

— Обиждаш ме, дори само като питаш.

Сам Куори отключи вратата и надникна. Видя я да седи на масата и да яде овесени ядки. Обърна се рязко към него, скочи от стола и се залепи за стената.

Той влезе и остави вратата отворена.

— Уила, няма от какво да се страхуваш.

— Не съм глупава! Има от какво да се страхувам! От всичко! И най-много от теб!

Устните й трепнаха, а в ъгълчетата на очите й се събраха сълзи.

Куори дръпна стол и седна.

— Сигурно и аз щях да се страхувам. Само че няма да ти направя нищо лошо, чуваш ли?

— Можеш да си говориш каквото искаш. Откъде да знам, че не лъжеш? Ти си престъпник. Престъпниците лъжат през цялото време. Затова са престъпници!

Куори кимна.

— Значи мислиш, че съм престъпник?

— Ти си престъпник. Отвлече ме. Хората отиват в затвора за такива неща.

Той кимна пак и погледна купичката й.

— Овесените ядки не са ли малко воднисти? Съжалявам, но имаме само мляко на прах.

Уила стоеше залепила гръб за стената.