— Шон! Недей! — извика Мишел и стисна ръката му. — Не влизай там повече! Цялата планина ще се срути всеки момент!

Той се освободи от хватката й.

— Аз накарах Гейбриъл да влезе там. Аз обещах на майка му да го върна жив и здрав.

Сълзите се стичаха по изпоцапаното лице на Мишел. Искаше да каже нещо, но не се получи. Шон се обърна и хукна към рудника.

Мишел се изправи, опита да тръгне след него, но се свлече на земята и стисна счупения си глезен.

Куори беше по-напред от Шон и тичаше, гонен от страха. Шон обаче скоро го настигна.

— Гейбриъл! Уила! — изкрещяха двамата едновременно.

Чуха нещо вляво от себе си. Видяха разклонението в галерията точно когато поредният взрив срути друга част от мината. Всичко наоколо стенеше и пъшкаше, падаха цели скали. Съвсем скоро, дори и да нямаше нови експлозии, рудникът щеше да се срути.

Намериха децата сгушени един до друг до купчина камъни. Грабнаха ги и хукнаха към изхода.

Още един заряд се взриви на около двайсет метра и ги събори на пода. Надигнаха се и започнаха да кашлят и да плюят прахоляк. Ушите им пищяха, телата им бяха на границата на физическата издръжливост. Станаха и успяха някак да продължат напред. Скоро се появи изходът. Видяха светлината. Шон притисна Уила към гърдите си и хукна с всички сили. Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от усилието.

Най-накрая излязоха и Шон спусна момичето на земята.

— Бягай, бягай при Мишел! — извика й той.

Уила хукна към Мишел, която беше успяла някак да се изправи, като се подпираше на една скала.

Куори, все още в рудника, беше уморен до припадък и беше загубил сигурната си походка. Спъна се в един камък и падна. Гейбриъл спря и се обърна назад.

— Върви, Гейбриъл! Върви!

Гейбриъл не продължи. Върна се и помогна на Куори да стане.

После двамата се спуснаха към вратата. Към дневната светлина. Небето на Алабама беше красиво. Слънцето се беше издигнало високо.

Шон отново влезе вътре.

— Хайде! — извика им. — Бързо!

Грабна Гейбриъл за ръка и го задърпа към изхода.

Мишел и Уила наблюдаваха от разстояние. Виждаха силуетите на тримата в тъмнината на рудника. Тичаха със сетни сили.

— Хайде! — пищеше Уила.

— Шон! Бягай! — изкрещя Мишел.

Метър. Половин.

Най-накрая Шон изскочи навън.

Последният заряд избухна.

Минната галерия се срути изцяло и навън се понесе облак прах и дим.

Няколко минути по-късно видяха Шон Кинг, легнал по гръб, покрит с прахоляк.

Върху него беше Гейбриъл — все още дишаше.

Нямаше обаче и следа от Сам Куори. Беше останал в рудника, затрупан под тонове скали.

Дан Кокс беше получил образованието си в най-престижните учебни заведения на страната. Беше успял почти във всички свои начинания. Като президент се справяше отлично както с външнополитическите, така и с вътрешните проблеми. В интелектуалната му броня нямаше много пробойни. И въпреки това хората, които познаваха първото семейство, биха се съгласили, поне на четири очи, че Джейн Кокс е по-умна от съпруга си. Или най-малкото — по-хитра.

Докато летеше с хеликоптера над селскостопанските райони на Алабама, тя потвърди това мнение. Реши, че планът на Дан Кокс няма да свърши работа. Тази каша не можеше да се оправи с пиар акция или като се припише на терористи. Имаше неща, които не знаеха, а трябваше да научат, за да вземат правилното решение.

Докато гледаше през прозореца, тя видя голямата къща долу. Всъщност гледаше през прозореца през цялото време. Беше първата къща, над която, прелитаха. Смяташе, че е много вероятно собственикът й да е и собственик на постройката, в която едва не умряха.

— Чия е къщата?

Млад агент погледна през прозореца.

— Не знам, госпожо.

Ето още нещо, което Джейн Кокс беше уредила, без да разбере никой. Лари Фостър и Чък Уотърс летяха със съпруга й. Беше изпратила там и агента ветеран Арън Бетак. Постигна го само с един красноречив поглед, след което агентът предпочете да се спаси в безопасния хеликоптер на президента. Същото се случи и с агент Уотърс. Охраната, която беше с нея, се състоеше от сравнително млади агенти. Двамата командоси бяха просто любители на оръжията и тя знаеше как да се справи с тях.

— Искам да вляза в онази къща.

— Госпожо!? — възкликна обърканият агент.

— Кажи на пилота да се спусне пред нея.

— Но… заповядано ми е да…

— Току-що преживях кошмарно премеждие. Можеха да ме убият. Не се чувствам добре и искам да сляза от хеликоптера, преди да повърна. Ясно ли се изразих? Защото, ако не си ме разбрал, ще поговоря с президента, когато се върна във Вашингтон, а той определено ще изясни нещата с началниците ти.

Двамата командоси се спогледаха, но не казаха нищо. Просто се скриха зад големите си карабини. Останалите агенти от охраната на първата дама бяха забили очи в пода и не смееха да я погледнат.

Агентът до Джейн извика:

— Уолт, свали ни пред онази къща.

След минута кацнаха, Джейн слезе от хеликоптера и се запъти към „Атли“.

Младият агент се спусна след нея.

— Госпожо, може ли да попитам къде отивате?

— Отивам в онази къща, за да поискам чаша вода и да си почина малко. Нещо против ли имате?

— Не, госпожо, разбира се, че не, но нека поне проверя мястото, преди да влезете.

Тя го погледна презрително.

— Мислиш ли, че в тази стара къща има престъпници или терористи?

— Госпожо, трябва да спазваме инструкциите. Нека огледам мястото предварително.

Джейн просто мина покрай него, а агентите и двамата командоси се видяха принудени да се спуснат напред и да направят защитен кръг около нея.

Вратата се отвори и на прага се появи Рут Ан, препасана с кухненска престилка. Когато видя кой бе натиснал звънеца, тя зяпна от изненада.

— Мога ли да ви помоля за чаша вода и място, където да полегна малко, госпожо…

Когато Рут Ан се съвзе от изненадата, каза:

— Аз съм Рут Ан. Влезте, госпожо. Влезте. Ще отида да донеса вода.

След като донесе чаша вода, Рут Ан понечи да си тръгне, но Джейн й кимна да остане в малката стая отпред.

Рут Ан седна срещу нея. Беше толкова притеснена, че се страхуваше да не припадне.

Джейн се обърна към агента от охраната.

— Може ли да почакаш вън? Струва ми се, че нашата приятелка се смущава от присъствието ти.

— Госпожо…

— Благодаря ти — каза тя и му обърна гръб.

— Сама ли живееш тук? — попита Джейн, след като агентът излезе.

— Не, госпожо. Живея със сина си. И мистър Сам. Къщата е негова.

— Сам?

— Сам Куори.

— Чувала съм това име. Има дъщеря, нали? Типи?

— Да, госпожо. Тя сега не е тук. Не знам къде може да е.

Рут Ан имаше вид на човек, който иска да побегне от стаята, но въпреки всичко продължи да стои и да мачка престилката си със закоравели от работа пръсти.

— Идвал ли е напоследък някой външен човек?

Рут Ан погледна надолу.

— Аз… ммм…

Джейн протегна ръка и стисна успокоително кокалестото й рамо.

— Не дойдох случайно, Рут Ан. Знам някои неща. Знам за Сам. Дойдох, за да опитам да му помогна. И на теб. И на сина ти. Той тук ли е?

Рут Ан поклати глава.

— Тръгна с онези хора…

— Хора? Какви хора?

— Мъж и жена.

— Познаваш ли ги?

— Не. Дойдоха рано тази сутрин.

— И ти пусна детето си да тръгне с непознати хора? Наистина ли?

— Аз… той искаше да отиде. Те са от правителството. Полицаи. И Гейбриъл каза, че иска да помогне на мистър Сам. А мистър Сам, ако е направил нещо лошо, аз не знам нищо. И Гейбриъл не знае.

Една сълза капна върху изпоцапаната престилка.

— Добре, Рут Ан, сигурна съм, че е така. Значи тези хора дойдоха тук. Казаха ли ти имената си?

— Мъжът каза, че името му е… Кинг. Да, Кинг.

— Висок, симпатичен? Жената също е висока, брюнетка?

— Познавате ли ги?

— Приятели са ми. Защо бяха дошли?