— Мислиш ли, че е видяла как Тък пуска ръце на жена ти?

— Залата не беше голяма. Доста хора видяха какво става.

— Но Пам не реагира видимо?

— Не си тръгнаха заедно, сигурен съм. — Хилал млъкна за момент. — Слушай, има ли още нещо? Защото наистина трябва да тръгвам.

Шон се върна при колата си. Причините, поради които вярваше на Хилал, бяха две. Първата беше, че „Касандра1“ беше паролата за компютъра на Тък. Втората беше твърдението на Тък, че има финансови проблеми, а Хилал се опитва да се възползва от това. След срещата си с Джейн и Тък, Шон беше прегледал още по-внимателно финансовите документи, които беше открил в компютъра на Тък. Този човек притежаваше портфейл от акции и облигации на стойност осемцифрено число, а дълг — по-малко от четвърт от тази сума, така че хленченето му, че няма пари, бе пълна глупост. Ако знаеха обаче, че е взел информацията от компютъра, значи знаеха и че ще открие лъжата. Въпреки това братът и сестрата се бяха опитали да го излъжат.

Е, защо се прибра по-рано, Тък? И какво си правил повече от час между летището и дома си?

По пътя към кантората се обади на Мишел. Тя не отговори. Остави й съобщение. Тревожеше се за партньорката си. Истината бе, че през повечето време се безпокоеше за нея. На повърхността тя беше най-коравият човек, който можеш да си представиш — като скала. Той обаче беше разбрал, че скалата се състои само от тънка външна обвивка и много деликатна сърцевина.

После отиде у дома, взе сак с най-необходимото за два дни, стигна до летището и плати фантастична цена, за да му намерят място в самолета за Джаксънвил, излитащ след час.

Трябваше да говори с Касандра Малори.

Докато шофираше към летище „Дълес“, телефонът му иззвъня. Беше лингвистът Фил от Джорджтаунския университет.

— Намерих колежка, която познава езика „йи“. Ако ми изпратиш образец на това, за което говориш, ще я помоля да го погледне.

— Ще ти го пратя по електронната поща — каза Шон.

Когато стигна на летището, изпрати образеца. Запъти се към самолета с надеждата, че буквите по ръцете на мъртвата ще доведат до нещо. Колкото повече мислеше обаче, толкова по-невъзможно му се струваше. Както беше изтъкнала Мишел, и то с право, това бяха букви на латиница, а не китайски йероглифи.

Когато петдесетместният турбореактивен самолет се издигна в нощното небе, Шон се надяваше, че не го отнася в посока, противоположна на тази, в която би трябвало да се движи, за да открие Уила.

С всеки изминал ден ставаше все по-вероятно вместо нея да открият трупа й.

Джейн Кокс погледна през прозореца на всекидневната на първото семейство. Пенсилвания Авеню 1600 беше в центъра на столицата. Въпреки това за онези, които го наричаха свой дом, то беше все едно в различна слънчева система. Единствените хора на Земята, които можеха напълно да разберат живота на Джейн, бяха четирийсет и няколкото семейства, живели в тази къща, след като бяха обвързали живота си с президентския пост. А дори и за повечето от тях нямаше да е съвсем понятен — времената се бяха променили. Никога преди не бяха следили толкова внимателно всеки свой жест, дума и действие.

Джейн разбираше защо някои първи дами се бяха пристрастили към наркотици или алкохол или страдаха от тежка депресия. Самата тя стоеше настрана от такива неща — ако не се брояха случаите, когато фотографът на предизборната им кампания искаше да държи в ръка чаша вино или бира. Единственият наркотик, която беше употребявала продължително, беше тревата, когато беше в колежа, и малко кокаин по време на едно пътуване до Карибите след колежа. За щастие, това бе минало и до голяма степен останало незабелязано по онова време и не беше споменавано по-късно, когато бе поела по дългия път от свободомислеща студентка до съпруга на президента.

Обади се на сестрата на Пам Дътън и поговори с Джон и Колийн — правеше всичко възможно, за да вдъхне увереност на децата. Долавяше страха им и й се искаше да може да им каже повече, освен че се надява и се моли Уила скоро да се прибере у дома. После се обади на брат си, който все още беше под наблюдение в болницата, но скоро щеше да излезе оттам.

Джейн поиска да й сервира персонал на Белия дом и вечеря сама. Беше получила няколко покани за вечеря навън, но бе отклонила всичките. Повечето бяха от хора, които искаха да издигнат собствения си статус, като ги видят на една маса с първата дама и като си направят мечтаната снимка с нея, с която по-късно да отегчават внуците си. Предпочиташе да е сама. Доколкото го позволяваше дом с деветдесет души постоянен персонал и бог знае още колко агенти охрана.

Реши да се разходи навън, придружена, разбира се, от сътрудниците си и агентите на Сикрет Сървис. Поседна малко в Детската градина — сенчесто място, създадено от лейди Бърд Джонсън. Джейн обичаше да гледа боядисаните с бронз отпечатъци на стъпките и дланите на президентските внуци покрай алеята. Надяваше се и собствените й деца скоро да дарят нея и Дан с внуци.

По-късно мина покрай лехите с лалета в Розовата градина, където през пролетта щяха да разцъфнат стотици луковици и да покрият терена с ослепителен цвят. После отиде в солариума, построен от Грейс Кулидж в старо таванско помещение. Това според нея беше най-неформалното помещение и с най-хубав изглед. Президентските съпруги често се заемаха със задачата едновременно да подобрят Белия дом за бъдещите президенти и да го направят свой дом. Джейн беше правила същото през последните три години, макар и далеч не с размаха на Джаки Кенеди.

Върна се в стаята си и си припомни деня на пристигането им преди три години. Предишното първо семейство беше напуснало в десет сутринта, а те пристигнаха в четири следобед. Все едно смяна на наемателите. Въпреки всичко обаче, когато дойдоха, дрехите им бяха в гардеробите, картините висяха на стените, любимите им неща бяха в хладилника, а личните им тоалетни принадлежности бяха подредени на рафта над мивката. Все още се чудеше как са успели да преместят всичко само за някакви си шест часа.

По-късно, докато пиеше кафе, се замисли за разговора си с Шон Кинг. Можеше да разчита на него. Беше добър приятел. Всъщност беше спасил политическата кариера на мъжа й. Даваше си сметка, че в момента й е ядосан, но това щеше да мине. Повече я тревожеше брат й. През по-голямата част от живота си се бе грижила за него, до голяма степен, защото майка им беше починала, когато Джейн беше на единайсет. Тък беше с пет години по-малък от нея. Сега трябваше да приеме факта, че инстинктът й да го предпазва бе донесъл повече вреди, отколкото ползи. Независимо от всичко обаче сега не можеше да му обърне гръб.

Джейн отиде до прозореца и се загледа в хората, застанали пред Белия дом. Нейният дом. Поне за още четири години, ако можеше да се вярва на социологическите проучвания. И все пак окончателното решение щеше да е в ръцете на повече от сто и трийсет милиона американци, които щяха да кажат „да“ или „не“ на втория мандат на мъжа й.

Опря чело на бронираното стъкло и мислите й се спуснаха към Уила като котва към дъното на морето. Тя беше там някъде с хора, които бяха убили майка й. Те искаха нещо, но Джейн не знаеше какво.

Джейн Кокс се готвеше да посрещне истината, че Уила може и да не се върне в живота им. В нейния живот. Че може би вече е мъртва. Джейн се беше научила да не дава израз на емоциите си, особено публично, освен ако не го налагат конкретните политически условия. Не че беше лишена от страст, но много политически кариери се бяха разбили в плитчините на необуздани изблици на гняв или разюзданост, или на престорена искреност, която бе знак за дълбока непочтеност. Никой не иска ядрените кодове да са в ръцете на неморален, непредсказуем човек, а обществото не би приело и съпругата на този човек да не си владее нервите.

И така, поне през последните двайсет години Джейн Кокс беше следила всяка своя дума, беше изчислявала всяко свое движение, беше програмирала всяко физическо, духовно или емоционално действие, което смяташе да предприеме. И единствената цена, която беше платила за всичко, беше отказът от всяка надежда да остане нормално човешко същество.