Страх.

В края на краищата обаче любопитството надделя. Пристъпи напред и се вгледа в първата по ред черна дъска — поне така изглеждаше заради датите, записани в горния край на всяка от тях. Имена, места, събития, незначителни на пръв поглед подробности — всичко оживяваше върху твърдата повърхност. И докато проследяваше разказа в помещението, където преди повече от 150 години бяха умирали хора с неговия цвят на кожата, страхът бавно започна да се връща.

Гейбриъл имаше отлична памет, което беше и една от причините да е толкова добър ученик. Запамети колкото можа, но дори и за неговия ум информацията беше прекалено много. Зачуди се на ума, който притежаваше Сам Куори. Винаги си беше давал сметка, че е умен, твърд и разчита на себе си. Едва ли имаше нещо, което той да не може да обясни. Това обаче, което виждаше тук, издигаше уважението на Гейбриъл или по-скоро възхищението му към Куори на съвсем друго ниво.

Но вместо да го напусне, страхът му нарасна.

Гейбриъл беше толкова погълнат от надписаното по стените, че изобщо не чу как вратата се отваря, изобщо не чу стъпките зад гърба си.

Когато ръката го улови за рамото, краката му се подгънаха и той едва не изпищя.

— Гейбриъл!

Обърна си и видя майка си, загърната в стария си хавлиен халат.

— Какво правиш тук?

— Мамо?

Тя го разтърси.

— Какво правиш тук? — попита тя пак. Гласът й беше едновременно ядосан и изплашен. — Къде ли не те търсих! Помислих, че нещо е станало. Изплаши ме до смърт, момче!

— Съжалявам, мамо.

— Какво правиш тук? — попита тя още веднъж. — Веднага ми кажи!

Той насочи светлината към стените.

— Виж!

Погледът на Рут Ан се плъзна по стените, но за разлика от сина й тя не прояви любопитство.

— Не бива да идваш тук! — каза тя. — Как влезе?

Гейбриъл извади ключовете от джоба си и майка му ги грабна.

— Мамо, виж това, моля те! — Той посочи развълнувано стените наоколо.

— Няма да гледам нищо, ами бързо ще те върна обратно в леглото!

— Виж онова момиче на снимката! Видях го по телевизията в училище!

Рут Ан му удари шамар. Стъписването, което се изписа по лицето на момчето, показваше, че такова нещо се случва за пръв път.

— Нека ти кажа нещо — добави тя. — Мистър Сам ще ни даде целия си дом. Цялата къща и цялата земя, когато умре. Всичко, което имаме, е от него. Няма да говориш лошо за този човек или ще те ударя още по-силно.

— Но, мамо…

Тя вдигна отново ръка и той млъкна.

— Нека ти кажа още нещо. Познавам мистър Сам отдавна, още от времето, когато ти не беше по-голям от юмрук. Прибра ни у дома си, без да има защо. Той е добър човек. Ако е решил да прави нещо тук, долу, то си е негова работа. — Посочи стените. — Каквото и да е това, щом го прави, значи има защо. А сега тръгвай!

Улови го за ръка и го изведе от стаята, като заключи вратата. Забързаха нагоре по стълбите и Гейбриъл се обърна още веднъж назад към стаята в мазето, преди видимо разтревожената му майка да го шляпне отзад, за да тича по-бързо към леглото си.

Джейн Кокс не повери на сътрудниците си да проверяват пощенската кутия. Беше твърде важно. Проблемът беше, че като първа дама за нея беше почти невъзможно да отиде където и да било без огромен антураж. По закон президентът и първата дама не можеха да излизат сами.

Слезе долу от частния им апартамент. Имаше на разположение редки два часа свободно време, така че информира шефа на персонала си, че иска да излезе. Правеше го всеки ден, откакто получи писмото, но се бе наложило да тропне с крак — никакви кортежи. Само една лимузина и една кола за охраната. Наложи се да настоява.

Не беше „Кадилак 1“, или „Звяра“, както го наричаше охраната — петтонното возило, което може би щеше да издържи и на ядрен удар и което използваха за президента и съпругата му, когато пътуваха заедно. Всъщност Джейн Кокс не обичаше да пътува със „Звяра“. Стъклата бяха дебели колкото телефонен указател и вътре не проникваше никакъв звук. Имаше чувството, че се задушава, сякаш бе под вода или на друга планета.

Трима агенти се качиха при нея в лимузината, а в джипа отзад имаше още шестима. Не бяха доволни от положението, но поне донякъде ги успокояваше мисълта, че никой нямаше представа, че в колата е първата дама. Много лимузини тръгваха от Белия дом по всяко време, а в публичния график на първата дама този ден нямаше излизания. Въпреки всичко бдителността им не намаляваше, докато се движеха по улиците на Вашингтон.

По нейно нареждане колата спря на отсрещната страна на улицата, срещу невзрачна поща в югозападната част на града. Оттук през стъклото на витрината се виждаха редиците с пощенски кутии до едната стена. Джейн Кокс уви шал около главата си и нахлупи отгоре шапка. Очите й бяха скрити зад тъмни очила. Вдигна и яката на връхната си дреха.

— Госпожо, моля ви… не сме проверили вътре — предупреди шефът на охраната.

— Не сте проверявали нито веднъж, откакто започнах да идвам тук, и не се е случило нищо особено.

— Но, ако нещо се случи, госпожо… — Млъкна. Напрежението ясно се четеше в очите му. Ако нещо се объркаше, щеше да се прости с кариерата си. Останалите от охраната също бяха разтревожени. Никой от тях не искаше да загуби работата си.

— Казах ви вече. Ще поема цялата отговорност.

— Но това може да е капан.

— Ще поема цялата отговорност.

— Но нашата работа е да ви пазим.

— А моята работа е да вземам решения във връзка със семейството си. Можете да гледате от колата, но не можете да излизате от нея по никакъв повод.

— Госпожо, бъдете сигурна, че ако нещо ви застраши, ще изляза от колата.

— Добре, ще го преживея някак.

Веднага щом първата дама слезе от лимузината, агентът изруга и добави едва чуто: „кучка“.

Всички агенти в двете коли, включително четирима, които използваха мощна оптика, се бяха залепили за стъклата и наблюдаваха как първата дама влиза в пощата отсреща. Без Джейн Кокс да знае, вътре вече бяха отишли трима агенти на Сикрет Сървис, облечени като случайни клиенти, плюс още двама, които пазеха задния вход. Службата умееше да се справя със своенравни и независими по дух членове на първото семейство.

Джейн отиде направо до пощенската кутия, отвори и не намери вътре нищо. Върна се в колата след по-малко от минута.

— Карай — каза тя и се отпусна на кожената седалка.

— Госпожо — обади се шефът на охраната. — Можем ли да ви помогнем с нещо?

— Не. Никой не може да ми помогне — отговори тя предизвикателно, но гласът й леко трепна.

До пристигането им в Белия дом мълчаха.

Още с излизането на Джейн Кокс от Белия дом агент Арън Бетак се задейства. Под предлог, че прави рутинна проверка за подслушвателни устройства в крилото, където беше кабинетът на първата дама, той влезе в преддверието и помоли служителите да излязат, докато си свърши работата.

Беше му нужна само минута, за да влезе във вътрешния кабинет, да отвори бюрото, да намери писмото, да направи копие и да върне оригинала на място. Преди да мушне листа в джоба на сакото си, успя да го прочете.

За пръв път, откакто работеше за правителството, правеше нещо подобно. В действителност това беше криминален акт, за който можеше да получи присъда от няколко години във федерален затвор, ако го хванат.

Въпреки всичко обаче си струваше да го направи.

През по-голямата част от вечерта и следващия ден Шон и Мишел успяха да установят, че в Джорджия, Арканзас и Алабама има много военни съоръжения. Всъщност твърде много, за да има някаква полза за разследването им. Преди това, както седяха в кантората си, на Шон му хрумна идея. Обади се на Чък Уотърс и остави съобщение. След няколко минути агентът на ФБР позвъни.

— Изотопният анализ, който направихте на намерения косъм…

— Е?

— Дали показва още нещо…

— Какво?

— Знам, че показва с какво се е хранил притежателят му. Показва ли обаче нарушаване на този начин на хранене за даден период от време например?