— Кой още е в рудника според теб? — попита Шон.

— Може би Даръл, синът му. Може би и Карлос — отвърна Гейбриъл.

— А някой си Кърт Стивънс?

— Мистър Сам каза, че Кърт е заминал — поклати глава Гейбриъл.

— А имат ли оръжие в рудника? — попита Мишел.

— Мистър Сам обича оръжията си. И Даръл. И двамата стрелят добре. Могат с куршум да откъснат крилата на пчела.

— Чудесно — каза Шон. — Гейбриъл, ще дойдеш ли с нас да ни покажеш къде той държи самолета? И ако го няма, да дойдеш с нас до рудника?

Гейбриъл вдигна поглед към майка си, която сложи ръка на рамото.

— Мамо, мисля, че трябва да отида.

— Защо, момче? Защо? Не е твоя работа.

— Мистър Сам не е лош човек. Сама го каза. Познавам го откакто се помня. Защо да не отида горе, за да му помогна да се оправят нещата? Искам да отида. Трябва да отида.

По лицето на Рут Ан потекоха сълзи.

— Ще се грижим добре за него, Рут Ан — увери я Шон. — Ще ти го доведем у дома. Обещавам.

Рут Ан се обърна към Шон.

— Гледайте да ми го върнете, защото той е всичко, което имам!

Двата хеликоптера се издигнаха и полетяха на югоизток. В единия бяха президентът и съпругата му заедно с няколко агенти от Сикрет Сървис и оборудването, което успяха да натоварят в последната минута. Във втория имаше още агенти. Там бяха и двете най-добре обучени кучета за откриване на взривни вещества, с които разполагаше ФБР, още оборудване и Чък Уотърс, който беше уведомен за случващото се от Лари Фостър без знанието на първото семейство. До него беше Арън Бетак, който се беше присъединил към групата, също без знанието на първото семейство. Небето изсветляваше с всяка изминала минута, духаше лек ветрец, а изгряващото слънце всеки момент щеше да прогони сутрешния хлад.

Телефонът на Бетак иззвъня.

— Да?

— Арън, обажда се Шон Кинг. Трябва да поговорим.

— Зает съм в момента.

— Аз съм в Алабама.

— Какво? И ние сме там.

— Вие? С кого?

Бетак погледна Уотърс и отговори:

— Както ти казах. Вълка и Риса са в движение. — Това бяха кодовите имена на президента и съпругата му, които използваха в Сикрет Сървис. — Ти какво правиш в Алабама?

— Ако трябва да отгатна, мисля, че се движа в същата посока като вас. Къде точно отивате?

— Не знам, Шон. Казах ти вече.

— Така е, но сметнах, че вече сте наясно. С президента сте, а не знаете къде отивате?

— Всичко се обърка. Летим на сляпо и потъпкваме всички инструкции на службата. Лари Фостър е шеф на охраната и всеки момент ще получи инфаркт. След скандала в Овалния кабинет сега летим с хеликоптера към точка, зададена с координати.

— Арън, това е безумно. Може да попаднете в капан!

— Кажи ми нещо, което не знам. Да не мислиш, че сме особено щастливи? Той обаче е президентът.

— Казваш, че директорът на Сикрет Сървис е допуснал това да се случи? Или старшите съветници на президента? Ами вицепрезидентът?

— Ходим по въже. Той е главнокомандващият, а ние сме негови подчинени. Все пак успяхме да поискаме подкрепа от ФБР и от военните, така че ще осигурим добра защита дори и при тези обстоятелства.

Уотърс кимна на Бетак да му даде телефона.

— Кинг? Чък Уотърс.

— Ей, Чък, оставих ти съобщение.

— Какво правиш, по дяволите?

— Ако ти кажа, няма да повярваш. Арън ми каза с какво сте се захванали. Може би ще попаднете в засада.

— Можем. Президентът обаче не знае, че преди нас лети още един хеликоптер, пълен с командоси от взвода за спасяване на заложници. Докато кацнем и преди президентът да слезе, те ще огледат мястото и ще заградят периметър, така че и мравка да не може да премине. Ако не ни хареса гледката, ще се махнем оттам, без да се съобразяваме с президента.

— Ами ако ви обстрелват във въздуха?

— Машините ни са оборудвани за противодействие на ракети земя-въздух и въздух-въздух. Освен това над нас летят военни самолети. А ескадрила бойни хеликоптери „Апачи“ оглеждат терена сантиметър по сантиметър от точката, която ни е дадена. Нали знаеш, че като видиш „Апачи“, или се предаваш, или пълниш гащите, или и двете?

— Добре, добре. Открихме обаче нещо, за което трябва да знаеш. Може да е ахилесова пета. — Шон обясни за металните контейнери.

— Къде ги откри?

— Ще ти кажа по-късно. Надявам се да успееш да се справиш с тях.

— Ще видя какво мога да направя. Къде си сега?

— Пътувам към изоставен рудник с едно момче на име Гейбриъл.

— Гейбриъл? Защо рудник?

— Защото мисля, че малкото момиче може да е там.

— Уила?

— Надявам се и се моля, Чък. Ще поддържаме връзка. Желая ви късмет.

Шон затвори и Уотърс върна телефона на Бетак.

— Това е безумие, Чък. Като епицентър на ядрен взрив.

— Добре. Ще кажеш ли обаче на нашия човек, че е идиот да идва тук?

Бетак не отговори.

Сам Куори гледаше импровизирания сателитен телефон в ръката си толкова напрегнато, сякаш държеше отровна змия. Не беше време Карлос да му се обади, но му се искаше вече да го е направил. Искаше всичко да свърши.

Провери дали всичко при Даръл е наред и после отиде в стаята на Уила. Когато влезе, видя нея и Даян, свити край масата. Беше решил този последен ден двете да са заедно. Затвори вратата зад себе си и двете вдигнаха очи.

Куори се облегна на стената и запали цигара.

— Какво става? — попита Уила с треперещ глас. Беше съвсем различна, откакто разбра, че нещо може да се е случило с близките й.

— Почти свърши — отговори Куори. — Поне така се надявам.

— Надяваш се? — повтори Даян. Лицето й беше навъсено, гласът й звучеше уморено.

— Да, надявам се — отвърна Куори. — И се моля.

— А какво ще стане, ако надеждите ти не се оправдаят? — попита Уила.

— Да, кажи ни, мистър Сам — подкани го Даян хладно. — Какво ще стане тогава?

Той не й обърна внимание, а погледна към Уила.

— Доведох болната си дъщеря у дома.

— Защо?

Той сви рамене.

— Време беше. Сбогувах се и така нататък. Всичко е наред.

— Сбогува се? — попита уплашено Уила.

— Ами… както и да се развият нещата тук, с мен е свършено. Край. Вече няма да виждам никого.

— Ще се самоубиеш ли? — попита Даян с нотка на надежда в гласа.

Куори се усмихна.

— Не можеш да убиеш мъртвец.

Даян извърна лице, но Уила попита:

— А кой ще се грижи за дъщеря ти, ако ти няма да можеш?

Даян пак го погледна с любопитство. Беше очевидно, че дори не се бе замислила за това.

Куори сви рамене.

— За нея ще е добре.

— Но…

Той отиде до вратата.

— Вие, двете… дръжте се още малко.

И излезе.

Даян се приближи.

— Няма да свърши добре, Уила.

Уила гледаше втренчено към вратата.

— Уила? Чуваш ли ме?

Момичето очевидно не я чуваше. Просто гледаше вратата.

Самолетът не беше на мястото си и сега Мишел настъпваше газта като бясна. Гейбриъл седеше до нея на предната седалка и й казваше накъде да кара, а Шон беше отзад и оглеждаше небето, за да открие хеликоптера с президента и първата дама, които трябваше да отговарят за много неща.

— Тук наляво — каза Гейбриъл.

Мишел сви рязко и запрати Шон в другия край на седалката.

— Ако умрем, преди да стигнем, няма да е много ефективно — отбеляза Шон и си сложи предпазния колан, след като се изправи с усилие.

— Още колко остава, Гейбриъл? — попита Мишел.

— Около час — отвърна той. — Мистър Сам може да стигне там със самолета за по-малко. Аз не съм се качвал на самолет, а ти?

Мишел се взираше в пътя напред. При всеки прав участък настъпваше педала докрай, но с навлизането им в хълмистия терен правите участъци почти изчезнаха.

— Да, летяла съм със самолет. — Завъртя глава назад към Шон. — А той е бил в самолета на президента.