— И аз. Само че пак ходя до банката.

— Защо?

— По дяволите, Фред, защото там са всичките пари.

Куори дръпна настрана един познат служител и му каза какво иска. Извади документа.

— Довел съм и истински американски приятел за свидетел.

Набитият очилат банкер погледна навъсения Фред и се опита да се усмихне.

— Сигурен съм, че всичко е наред, Сам.

— И аз съм сигурен — обади се Фред и потупа джоба на якето си, където беше издутият плик с парите. Спогледаха се с Куори и се засмяха.

Служителят ги заведе в някакъв кабинет. Извика нотариуса на банката, доведоха и още един свидетел. Куори подписа завещанието си пред Фред, другия свидетел и нотариуса. После се подписаха и те. Нотариусът го оформи по официалния ред. Когато всичко беше готово, банкерът направи копие на завещанието. Куори сгъна оригинала и го прибра в джоба си.

— Пази го добре — предупреди го банкерът. — Копието не върши същата работа. Защо не наемеш банков сейф при нас?

— Не се тревожи — отвърна Куори. — Всеки, който се опита да влезе в къщата ми, остава без глава.

— Сигурен съм — каза банкерът малко нервно.

— И аз съм сигурен — увери го Куори.

Двамата с Фред се отбиха в един бар, за да пийнат, преди да тръгнат към дома.

— Значи сега мога да пия, а, Сам? — попита Фред и приближи халбата бира към устата си.

Куори надигна чаша с няколко пръста бърбън.

— Следобед е, нали? Опитвам се само да ти кажа, че трябва да имаш някакви разумни граници.

Върнаха се в „Атли“. Куори остави Фред при караваната.

Старият индианец спря по средата на стълбата и се обърна към Куори, който остана в пикапа.

— Благодаря за парите.

— Благодаря, че стана свидетел на завещанието ми.

— Да не би да очакваш да умреш скоро?

Куори се ухили.

— Ако беше така, щях да съм на Хавай и да плувам в океана или да ям калмари. Нямаше да се разхождам с раздрънкан пикал и да говоря с такива като теб, Фред.

— Между другото, не се казвам Фред.

— Знам. Аз реших да те наричам Фред. Как се казваш? Не видях картата ти добре и не видях как се подписа.

— Юджийн.

— Това индианско име ли е?

— Не, но майка ми ме е нарекла така.

— Защо?

— Защото беше бяла.

— И наистина ли доживя до деветдесет и осем?

— Не. Умря на петдесет. Много пиеше. Дори повече от мен.

— Мога ли пак да те наричам Фред?

— Да. Повече ми харесва от Юджийн.

— Кажи ми истината, Фред. Колко време ти остава да живееш?

— Около година, ако имам късмет.

— Съжалявам.

— И аз. Как разбра?

— През живота си съм виждал много смърт. Кашлицата ти. Ръцете ти са много студени, а кожата под загара е много бледа.

— Умен си.

— Знаеш, че един ден всички трябва да си отидем. Сега обаче ще можеш да се радваш на останалото ти време хиляда пъти по-добре, отколкото преди няколко часа. — Вдигна пръст към него и добави: — И недей да оставяш нищо за мен, Фред. Няма да ми трябва.

Куори потегли сред облак прахоляк.

Когато стигна „Атли“, започнаха да падат първите тежки капки дъжд.

Влезе и се запъти направо към кухнята, защото чу гласа на Рут Ан. Тя миеше някакви големи тенджери, когато ботушите на Куори изтропаха по пода на кухнята. Обърна се и му се усмихна.

— Гейбриъл те търсеше.

— Казах му, че отивам до града с Фред.

— Че защо ходи до града? — попита Рут Ан, без да спира работата си.

Куори седна, извади документа от джоба си и го разгъна.

— Исках да поговорим — каза той и вдигна листа. — Това тук е завещанието ми. Днес го подписах. Сега вече всичко е официално.

Рут Ан остави тенджерата, която миеше, и избърса ръцете си.

Челото й се сбърчи.

— Завещание? Нали не си болен, а?

— Не, поне доколкото знам. Само глупаците обаче чакат да се разболеят, за да направят завещанието си. Ела и го погледни.

Рут Ан пристъпи колебливо, после прекоси бързо кухнята и седна. Взе листа, извади от джоба си чифт очила, купени от дрогерията, и ги надяна.

— Не мога да чета много добре — каза тя смутено. — Повечето пъти Гейбриъл ми чете.

Куори посочи с пръст на едно място на листа.

— Адвокатски приказки са, но теб те интересува само това тук, Рут Ан.

Тя зачете посочения абзац, като движеше устни. После вдигна очи и каза:

— Мистър Сам, това не е правилно.

— Кое не е правилно? — попита той.

— Оставяш всичко на Гейбриъл и на мен?

— Точно така. Аз съм собственикът. Мога да дам имота на когото си поискам, по дяволите. Извини ме за израза.

— Но ти имаш семейство. Мистър Даръл, мис Типи… И другата ти дъщеря… Сузи.

— Надявам се ти да се погрижиш за Даръл, ако още е тук. И за Типи. А Сузи… Тя едва ли иска нещо от мен, защото не ми се е обаждала от четири години. А ти и Гейбриъл също сте от моето семейство. Значи искам да ви осигуря. Мога да го направя по този начин.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен.

Тя протегна ръка през масата и хвана неговата.

— Ти си добър човек, мистър Сам. Сигурно ще надживееш всички ни. Благодаря ти за всичко, което направи за мен и Гейбриъл. Ще се погрижа за всички. Както трябва. Както ти би го направил.

— Рут Ан, можеш да правиш с имота каквото си поискаш. Включително и да го продадеш, ако ти трябват пари.

Тя го погледна, ужасена от мисълта.

— Никога няма да продам това място, мистър Сам. То е нашият дом.

Край вратата се чу шум. Двамата се обърнаха и видяха Гейбриъл.

— Здрасти, Гейбриъл — поздрави Куори. — Тъкмо говорехме с майка ти за разни неща.

— Какви неща, мистър Сам? — Гейбриъл погледна майка си и видя сълзите. — Всичко наред ли е? — попита той бавно.

— Ела тук — кимна майка му. Той изтича при нея и тя го прегърна. Куори потупа Гейбриъл по главата, сгъна завещанието, прибра го в джоба си и излезе.

Трябваше да напише още едно писмо.

И трябваше да отиде при Типи.

А после до рудника.

Сега вече краят наближаваше.

За втори път през последните два дни Шон и Мишел слушаха свещеник да говори за скъпи покойници. Беше дъждовен, ветровит следобед, така че хората полагаха усилия да удържат черните си чадъри, докато погребваха Пам Дътън в гробището на десетина километра от къщата, в която беше убита. Децата седяха най-отпред, заедно с баща си, под една шатра. Главата на Тък беше превързана. Изглеждаше като човек, който е изпил няколко коктейла и шепа хапчета. Сестра му, първата дама, седеше до него и беше сложила покровителствено ръка на раменете му. Колийн Дътън беше сгушена в скута на Джейн. Джон се притискаше в баща си. До Джейн беше съпругът й, в черен костюм, невероятно достолепен.

Стена от агенти на Сикрет Сървис, от А-отбора, държеше мястото под обсада. Околните улици бяха проверени и затворени, като всеки капак на шахта по пътя на кортежа беше заварен, за да не се отваря. Самото гробище също беше затворено, освен за опечаленото семейство и поканените приятели. Армия от журналисти и телевизионни репортери чакаха до самия портал на гробището с надеждата да зърнат президента и скърбящата първа дама при излизането им.

Мишел сбута Шон и наклони глава наляво. Агент Уотърс от ФБР. Беше вперил поглед в тях.

— Не изглежда особено щастлив — прошепна тя.

— Обзалагам се, че никога през живота си не е бил щастлив.

Бяха се върнали от Тенеси рано сутринта. По време на полета обсъждаха случилото се предишната нощ.

Франк Максуел не се върна след срещата им. Мишел се опита да се свърже с него по мобилния му телефон, но той не отговори. Влезе през гаража едва когато се канеха да се обадят в полицията.

— Татко?

Мина покрай нея, все едно не беше там, отиде в стаята си и затвори вратата. Мишел се опита да го последва, но той се заключи вътре.

— Татко? — извика Мишел. — Татко!

Започна да блъска с юмрук, докато една ръка не я спря. Беше Шон.

— Остави го на спокойствие. Засега.