Какво от това, по дяволите? Легна отгоре, остави бутилката и започна да мечтае за по-добри дни.

И за него те щяха да си останат само мечта.

Мишел и Шон наблюдаваха Франк Максуел, който сложи букет цветя на пресния гроб на жена си, наведе глава и промърмори няколко думи. После остана там и се загледа в посока, известна само на него.

Шон прошепна:

— Мислиш ли, че ще се оправи?

— Не знам. Дори не знам дали аз ще се оправя.

— Как са кракът и ръката ти?

— Добре са. Но не те ме безпокоят.

— Знам — отвърна той тихо.

Тя се обърна към него.

— Ти имаш ли такива семейни проблеми?

— Всяко семейство си има проблеми. Защо?

— Чудех се.

Замълчаха, защото Франк тръгна към тях.

Мишел го хвана за лакътя.

— Добре ли си?

Франк сви рамене и кимна. Докато се връщаха към джипа на Мишел, той каза:

— Може би не трябваше да оставям Сали и да се втурвам да правя снимки. Може би трябваше да остана с нея.

— Ако беше останал — отбеляза Шон, — може би нямаше да хванем Ротуел и Рейгън.

Когато се прибраха, Мишел направи кафе, а Шон приготви сандвичи за обяд. И двамата вдигнаха очи към малкия телевизор в кухнята, когато чуха гласа на коментатора.

След секунда и двамата гледаха снимката на Уила. Новинарското съобщение не съдържаше нищо ново. Дежурните приказки: ФБР разследва, първото семейство е разтревожено, страната се чуди къде може да е малкото момиче. Знаеха всичко това. Само видът на Уила обаче като че ли беше достатъчен, за да ги накара да се стреснат и да осъзнаят с нова сила, че нещата не търпят отлагане.

Шон излезе, за да се обади по телефона. Когато се върна, Мишел го погледна въпросително.

— Говорих с първата дама и Чък Уотърс — каза той.

— Нещо ново?

— Нищо. Оставих и още едно съобщение за генерала.

— Докъде е стигнал Уотърс с проследяването на версията за коасати?

— Изпратили са хора в онзи град в Луизиана. Нищо засега.

Замълчаха. След като беше разгадана мистерията около смъртта на Сали Максуел, можеха да насочат всичките си усилия към откриването на Уила. И то жива. Но им трябваше някакъв пробив в разследването. Дори съвсем малък.

По-късно, когато се хранеха в кухнята, Франк се прокашля и избърса устата си със салфетка.

— Изненадан съм, че се върна там — каза той.

— Къде? — попита Мишел.

— Знаеш какво имам предвид.

— Аз също се изненадах, като те видях там.

— Трябва да знаеш, че с майка ти никога не сме били щастливи в онази къща.

— Очевидно.

— Помниш ли онова време? — попита той предпазливо. — Беше толкова малка. Току-що беше проходила.

— Татко, не бях току-що проходила. Бях на шест, но не помня много неща.

— Но си спомни как да стигнеш дотам?

— За това си имам помощник, който се казва джипиес — излъга Мишел.

Шон започна да си играе с един пържен картоф в чинията, докато се чудеше как да не гледа бащата и дъщерята.

— Връщам се след малко — каза той, стана и излезе, преди да успеят да го спрат.

— Той е добър човек — отбеляза баща й.

Мишел кимна.

— Може би по-добър, отколкото заслужавам.

— Значи сте двойка? — попита той и се загледа в дъщеря си.

Тя заопипва дръжката на чашата с кафе.

— По-скоро сме бизнес партньори.

Франк погледна през прозореца.

— Тогава работех много. Често оставях майка ти сама. Беше трудно. Сега си давам сметка. Кариерата ми в полицията беше всичко за мен. Братята ти сега успяват да балансират нещата доста по-добре от мен навремето.

— Никога не съм се чувствала пренебрегната, татко. Както и никой от братята ми, доколкото знам. Боготворяха теб и майка ми.

— А ти?

Гледаше я толкова умолително, че Мишел почувства как дъхът й спира.

— Какво аз? — Но тя знаеше, разбира се.

— Боготвореше ли ни? Мен и майка ти?

— Обичам ви и двамата много. Винаги съм ви обичала.

— Да. Добре.

Франк се зае отново с обяда си. Дъвчеше сандвича си съсредоточено и отпиваше от кафето. Не погледна повече към дъщеря си. А Мишел не беше в състояние да събере сили и да поправи онова, което вече беше казала.

По-късно, докато с Шон разчистваха масата, някой почука на вратата. Мишел отиде да отвори и след минута се върна с голяма картонена кутия.

Шон сложи последната чаша в миялната, затвори я и се обърна.

— Какво е това? За баща ти?

— Не. За теб.

— За мен?

Мишел остави кутията на масата и прочете адреса на подателя.

— Генерал Том Холоуей. Министерство на отбраната?

— Приятелят ми от армията. Изглежда, е събрал документите за дезертьорите.

— А защо ги изпраща тук?

— По пътя към Тенеси му изпратих имейл и оставих този адрес, в случай че все още сме тук. Отвори го. Бързо!

Мишел отвори кашона с ножица. Вътре имаше около трийсет пластмасови папки. Извади няколко. Съдържаха копия от официални военни доклади за разследвания.

— Знам, че ти е приятел, но все пак е странно армията да предоставя такава информация на цивилни лица. И толкова бързо?

Шон взе една папка и я разлисти.

— Шон? Попитах те нещо.

Той вдигна очи.

— Е, освен билетите за мача май споменах, че зад разследването стои Белият дом и че всяка информация, която успят да предоставят, ще зарадва лично президента и първата дама. Познавам армията и съм сигурен, че са проверили и се е оказало истина. Първото правило на военните е: Никога бе прави нищо, което би ядосало главнокомандващия.

— Впечатлена съм.

— Заради това живея.

— Значи ще прегледаме тези папки?

— Страница по страница. Ред по ред. И ще се молим на Бога тук да е пробивът, от който имаме нужда.

Чу се затръшване на врата. Мишел надникна през прозореца и видя баща си да се качва на колата и да потегля.

— Къде мислиш, че отива? — попита Шон.

Мишел седна отново.

— Откъде да знам? Не съм му бавачка.

— Той спаси живота ти.

— Благодарих му, нали?

— Преди да продължа нататък, наближава ли моментът, в който обикновено ми казваш да вървя по дяволите?

— Опасно близо е.

— Така си и мислех.

Той отново се зае с папката.

— Обичам баща си. Обичах и майка си.

— Сигурен съм. И знам, че тези неща понякога са комплицирани.

— Мисля, че семейството ми може да напише книга за комплицираните неща.

— Братята ти изглеждат съвсем нормални.

— Предполагам, че всички проблеми са при мен.

— Защо искаше да отидеш в онази къща?

— Казах ти, не знам.

— Не си спомням някога да си ходила някъде без причина.

— За всяко нещо има пръв път.

— Така ли искаш да се разделиш с баща си?

Мишел го изгледа.

— Как точно?

— Без да сте си изяснили отношенията.

— Шон, майка ми беше убита, след като явно е изневерявала на баща ми. Жената, която уби нея, искаше да убие и мен и почти успя. Баща ми ме спаси, но има и други проблеми, нали? Всъщност известно време мислех, че я е убил той. Затова не ми се сърди, че действам малко неадекватно.

— Права си, съжалявам.

Тя остави папката, която държеше, и закри лицето си с длани.

— Не, може би ти си прав. Само че не знам как да се справя с всичко това. Наистина не знам.

— Можеш да започнеш, като проведеш един разговор с него. На четири очи, без други хора наоколо.

— Звучи абсолютно кошмарно.

— Знам. Не си длъжна да го правиш.

— Само че май трябва да го направя, ако искам това да свърши. — Тя стана. — Можеш ли да поемеш работата по папките за известно време? Ще се опитам да открия баща си.

— Имаш ли представа къде може да е отишъл?

— Мисля, че да.

Джейн Кокс се върна с лимузината от пощата, без да знае, че ФБР вече беше проверило кутията, която тя проверяваше всеки ден. Не бяха стигнали до нищо конкретно. Фалшиво име, платена в брой за шест месеца напред, никаква документална следа. Бяха изтормозили собственика, защото не беше спазил правилата.