— А баща ми?

Дона взе коктейла си и отпи, преди да отговори.

— Той не излизаше толкова много. Обичаше да чете, или поне така ми каза Сали. Беше по-сдържан. Полицай, нали? Гледал е лошата страна на живота толкова много години. Вероятно това ти се отразява някак или поне до такъв извод стигнах аз. Може би те лишава от желанието да се забавляваш. Не знам. Но това са само мои разсъждения — добави тя бързо, вероятно забелязала смръщеното лице на Мишел. — Баща ти е свестен човек. Много приятен. Повечето жени тук смятат, че майка ти е извадила късмет.

— Сигурна съм. Значи вечерта, когато е умряла, майка ми е щяла да дойте тук?

Дона остави коктейла.

— Кой ти каза?

— Има ли значение?

— Предполагам, че не.

— Е, така ли беше?

— Бяхме говорили за такова нещо, разбира се. — Млъкна, като че ли за да събере мислите си. — Май наистина се канехме да правим нещо. Вечеря, може би да гледаме някой филм. Правехме го веднъж седмично.

— Не е било чак толкова отдавна. Не можете ли да си спомните със сигурност? — попита Шон любезно. — Полицията ще иска да знае съвсем точно.

Дона отново взе питието си.

— Полицията?

— Дона, майка ми не е умряла от естествена смърт. Полицията води следствие.

— Мислех, че е получила инфаркт и си е ударила главата, нещо такова…

— Уви, не е станало така.

— А как е станало? — След като никой от двамата не отговори, тя възкликна: — Да не би да ми казвате, че е била убита?

— Защо ти хрумна това? — попита Мишел.

— Защото, ако сърцето й не е спряло, ако не е ударила главата си и ако полицията разследва, какво друго може да е?

— Какво можеш да ни кажеш за живота на майка ми тук? С какви други хора се познаваше? Какво правеше?

Дона гледаше настрани, устните й се движеха, но от тях не излизаше никакъв звук. Най-накрая успя да каже:

— Ако наоколо се разхожда убиец…

— Никой не е казал, че става дума за това. Да се върнем към майка ми.

Дона допи остатъка от питието и каза бързо:

— Имаше много приятелки. Само жени, доколкото знам. Заедно правехме различни неща. Забавлявахме се.

— Мога ли да получа имената им?

— Защо?

— Защото искам да поговоря с тях. Както говоря с теб.

— Да не би да си се захванала и ти да разследваш? Майка ти ми каза, че си била в Сикрет Сървис, а сега си частен детектив.

— Вярно е. В момента обаче съм само дъщеря, загубила майка си. Ще ми кажеш ли имената?

Дона й ги продиктува заедно с адресите и телефоните.

Когато си тръгнаха, телефонът на Мишел иззвъня. Тя слуша известно време, после изруга:

— По дяволите!

— Какво има?

— Беше брат ми Бил. Ченгетата току-що са извикали баща ми за разпит.

Отидоха в полицията с Бил Максуел, но въпреки че Боби беше техен човек, научиха много малко и се наложи да чакат във фоайето и да пият блудкаво кафе от автомат. Два часа по-късно в коридора се появи Франк Максуел, изтощен и блед. Изненада се, че ги вижда.

Бил веднага сложи ръка на рамото му.

— Добре ли си, татко? Не мога да повярвам, че ни свиха този мръсен номер.

— Просто си гледат работата, Били. Точно както правиш и ти.

— Какво искаха? — попита Мишел.

— Както обикновено. Къде, какво, защо… — отговори Франк направо, без да я погледне.

— Ти какво им каза? — попита тя.

Този път я изгледа продължително.

— Истината.

Мишел се приближи до баща си.

— И тя е?

Бил застана между двамата и сложи ръка на рамото на сестра си.

— Защо не престанеш? Погребението на мама е утре, за бога!

— Знам! — сопна се Мишел и се освободи от ръката му. — Какво им каза, татко?

— Ще си остане между тях и мен. И адвоката ми.

— Адвокат? — изпъшка Бил.

— Разследват ме. Трябва да имам адвокат.

— Но ти не си направил нищо лошо.

— Не бъди глупав, Били. Невинни хора са влизали в затвора и преди, знаеш го не по-зле от мен. Имам право на адвокат като всеки друг.

Върнаха се у дома заедно. Франк и Бил Максуел седяха на задната седалка.

Никой не каза нито дума през целия път.

По-късно, когато Шон тръгваше към хотела си, каза на Мишел:

— Остани при баща си. Аз ще взема списъка с приятелките и ще започна да ги обикалям сутринта преди погребението.

— Не. Искам да съм с теб.

— Семейството ти…

— Четиримата ми братя са при него. Няма да му липсвам. Така може би е по-добре, защото с баща ми не се разбираме особено.

— Добре. Тогава до утре сутринта.

— Рано сутринта — уточни тя.

В хотелската си стая Шон атакува минибара и проведе няколко телефонни разговора.

Тък Дътън беше изписан от болницата. Шон се обади на сестрата на Пам Дътън в Бетезда. Тя му каза, че Тък дошъл, взел двете си деца и отишли в къща под наем. Шон имаше мобилния номер на Тък, така че се опита да се свърже с него.

Някой се обади на второто позвъняване.

Не беше Тък.

— Джейн?

— Здравей, Шон.

— Чух, че Тък се преместил в къща под наем с децата.

— Така е. Помагам им да се настанят.

— Къде е това място?

— Във Вирджиния. Къща близо до спирка „Виена“ на метрото. Понякога ФБР я използва, за да настанява командировани агенти. Разбира се, от Сикрет Сървис също са тук.

— Как са Тък и децата?

— Не са много добре. Ти напредваш ли?

— Да. Можеш ли да ми дадеш Тък?

— Кажи каквото има на мен.

— Не, трябва да говоря лично с Тък.

Шон чу неодобрителен звук от другата страна, който му даде да разбере недвусмислено, че Джейн не е във възторг от такова пренебрегване. Въпреки това след малко чу гласа на Тък.

— Какво има, Шон?

— Джейн до теб ли е?

— Да, защо?

— Когато чуеш каквото имам да ти кажа, ще ти е нужно уединение. Отиди някъде.

— Но…

— Отиди някъде!

— Аха… почакай.

Шон чу как шепне нещо, после някакви други шумове му подсказаха, че е отишъл в друга стая. Чу затваряне на врата.

— Добре, за какво става дума?

— Бях в Джаксънвил.

— За какво? — попита Тък троснато.

— За да се попека на слънце.

— Шон…

— Знам всичко, Тък. Всъщност знам повече и от теб.

— Казах ти, че…

— Прекарах целия следобед с ексхибиционистката Касандра. След като Грег Доусън й плати каквото се бяха разбрали.

Тък извика:

— Грег Доусън?!

— Намали децибелите, Тък. И бездруго оглушавам достатъчно бързо. Ето за какво става дума. Доусън е разбрал за теб и Касандра и сега дамата работи заедно с него, за да не получиш голямата държавна поръчка. Сигурен съм, че има снимки как се гушкате, с които да се позабавлява Министерство на вътрешната сигурност.

— Този задник! И тази кучка!

— Аха. Между другото, това е чудесен урок на тема защо човек трябва да предпочита съпружеската вярност.

— Не си казал на Джейн…

Шон го прекъсна.

— Не е моя работа. Според мен си пълен боклук, защото си постъпил толкова гнусно с жена си, а тя е майка на децата ти, но моето мнение е без значение.

— Тя се захвана с мен, Шон. Кълна се. Съблазни ме.

— Време е да пораснеш, Тък. Манипулаторки като Касандра винаги си намират леваци като теб. Така живеят. Твоето задължение на щастливо женен мъж е било да й кажеш къде точно да отиде. По дяволите! Дори и аз го направих, когато ми скочи, а съм сам! Можех да се възползвам без никакви угризения! За щастие обаче ме спаси добрият вкус. Все едно. Не съм брачен консултант и не заради това ти се обадих.

— Тогава за какво?

— Според Касандра си се прибрал по-рано, защото двамата сте се скарали заради Пам и евентуалната й изневяра. Така ли е?

— Ами…

— Или започни да ми казваш истината, или търси Уила сам, ясен ли съм?

— Да, така е.

— Щеше да е много хубаво, ако го бях научил по-рано, Тък — каза Шон.

— Аз… бях объркан, а и ударът по главата…

— Касандра каза, че си дочул някакви разговори и дори си видял Пам с някакъв тип.