Шон Кинг и Мишел също попаднаха в лъча на прожекторите, колкото и да не им се искаше. След като президентът и агент Уотърс разказаха какво са направили, за да осуетят заговора, започнаха така да ги заливат с молби за интервюта, че и двамата трябваше да сменят жилищата си и да си променят имената.

Разказаха на Уотърс какво се бе случило в рудника. Че там бяха Даян Уол, Даръл и Сам Куори. Бяха се опитали да проникнат в срутените галерии, но ставаше все по-ясно, че каквито и улики да е имало, ще си останат завинаги заровени там.

Когато Уотърс ги попита за мотивите на Куори да извърши всичко, те отговориха, че не знаят.

Ранената ръка на Шон постепенно заздравяваше, а Мишел вече беше минала от патерици на гипсов ботуш. Гейбриъл като по чудо нямаше никакви сериозни физически наранявания. Емоционалното сътресение от загубата на майка му и на дома му обаче си казваше думата.

Шон и Мишел се чудеха какво да правят с него.

— Не можем просто да го оставим в социално заведение — каза Мишел.

— И на мен не ми се иска да го направим. Иска ми се да му намерим истински дом и семейство.

— Смятам, че доста време нищо няма да му се струва истинско. В каквото и семейство да попадне.

— Мислиш ли, че бихме могли да се грижим за него известно време? — попита Шон накрая.

— Ние ли? Ние живеем на различни места. Не сме женени. И с нашата професия, след като през повечето време ще отсъстваме… никога няма да ни разрешат официално.

— Можем да опитаме.

Мишел се замисли над идеята, после стисна ръката му и каза:

— Наистина можем да опитаме. Поне за известно време.

Със съдействието на ФБР и Белия дом, след като бързо се установи, че Гейбриъл Мейкън няма живи роднини, двамата получиха попечителски права над него. В бъдеще щеше да им се наложи да преодоляват юридически препятствия, но засега момчето щеше да има къде да живее и кой да се грижи за него.

Шон и Мишел отидоха още веднъж до „Атли“, няколко дни след като станаха настойници на Гейбриъл. Не взеха момчето със себе си, защото там вече нямаше нищо за него. Прахът на майка му бе сложен в урна и отнесен във Вашингтон. Сега беше в стаята на момчето в апартамента на Мишел.

ФБР все още продължаваше да разследва останките от старата плантаторска къща, както и мястото, където първото семейство едва не беше намерило смъртта си. И където беше умряла Типи Куори.

Агентите на ФБР се удивляваха на изобретателността и уменията, с които Сам Куори беше задействал смъртоносния си план. Шон и Мишел научиха, че недалеч от къщата е било намерено укритие. В него имало монитор, бинокъл, дистанционно управление, друго оборудване и провизии. Ако вътре се бе крил някой, от него вече нямаше и следа.

Шон и Мишел подозираха, че е бил или Карлос Ривера, или Кърт Стивънс, но нямаха сериозни доказателства.

— Построил е по същество газова камера за Дан и Джейн Кокс — отбеляза Шон.

— И уби в нея собствената си дъщеря.

— По-скоро беше евтаназия — каза Шон. — След всичките тези години…

Най-важният въпрос обаче оставаше нерешен — как да постъпят с информацията, която бяха научили в мазето на „Атли“.

— Всички са мъртви — каза Шон. — Куори, Типи, Рут Ан.

— Може би е най-добре да забравим — предложи Мишел. — Иначе отново ще въвлечем Гейбриъл и Уила във всичко това.

— И ще се разрази национален скандал — добави Шон.

— Но Кокс ще се измъкне безнаказано.

— Знам. Може би обаче така е по-добре.

Върнаха се до „Атли“. Един от командосите, които охраняваха мястото, се доближи до тях.

— Четох за вас в пресата — каза той. — Свършили сте страхотна работа.

— Не чак толкова — отвърна Шон без особен ентусиазъм.

Мишел замълча. И двамата си мислеха за президента на Съединените щати в доста по-различна светлина от онази, в която го виждаха всички, макар и да бяха решили да си мълчат по въпроса.

Командосът кимна към руините.

— Изглеждаше доста по-различно, когато го видях за пръв път.

— Бил си тук и преди? — попита Мишел.

Той кимна.

— Бях в хеликоптера с първата дама, преди да избухне пожарът. Тя ни накара да кацнем тук. Каза, че не се чувства добре. Отвори й чернокожа жена и тя влезе вътре. Мисля, че беше прислужница. Поговориха малко, после първата дама слезе в мазето. Настоя да го направи. Не пусна никой друг там. Влезе сама, после излезе и излетяхме към дома.

Шон и Мишел гледаха останките.

И „Атли“ избухна в пламъци.

Поканата дойде два дни след като се върнаха от Алабама.

Белият дом изглеждаше красив на меката светлина на есенната вечер.

Вечеряха в апартамента на първото семейство. Президентът не беше там. Поканата беше отправила Джейн. След вечеря седнаха във всекидневната, където им поднесоха кафе. В продължение на няколко минути всички мълчаха. Шон и Мишел седяха, изпълнени с напрежение, а Джейн избягваше да ги погледне в очите.

— Изминахме дълъг път — каза тя накрая.

— В какъв смисъл? — попита Шон.

— Намерихме Уила, върнахме нещата в нормалния ритъм. Не мога да ви се отблагодаря за онова, което направихте. Ако не бяхте вие, с президента щяхме да сме мъртви. Уила също.

— Сам Куори е мъртъв. Също и синът му. И Типи Куори. Но ти го знаеше. Едно малко момче, Гейбриъл, загуби майка си. А Даян Уол? Познавахме я като Даян Райт. Жената, която се чукаше с мъжа ти онази нощ в колата в Атланта. Помниш я, нали?

— Шон, моля те, не бъди груб. Не е необходимо.

— Уила загуби две майки. Това е истинска трагедия.

— Нямаш доказателства, че Пам не е била нейна майка.

Шон извади от джоба си някакви документи.

— Всъщност имам. Намерих ги в мазето на „Атли“. Резултати от ДНК анализ. Доказват, че Даян Уол е нейната биологична майка.

Джейн остави чашата си, докосна устни с ленена салфетка и се загледа в него.

— Поканих ви тук, за да ви предложа да продължим напред. А не да се ровим в миналото.

— Защо изпитваш нужда да го направиш? — попита Шон, докато Мишел наблюдаваше мълчаливо.

— Защото знам, че сте били в онази къща. Знам, че сте видели стаята в мазето.

— А, имаш предвид „Атли“. Къщата, която изгоря малко след като си излязла от нея. Пожарът, в който загина Рут Ан.

— Стана ми много мъчно, като научих.

— Ти говори с Рут Ан, нали?

— Да, за кратко. Стори ми се добра жена. Радвам се, че успяхме да уредим официално да станете настойници на сина й.

— Да. А не можа ли да измислиш друг начин да се отървеш от доказателствата? Вместо да изгориш къщата и да убиеш нещастната жена?

Джейн го погледна невъзмутимо.

— Нямам представа за какво говориш. Когато си тръгнах от къщата, тя беше напълно здрава, както и Рут Ан. Можеш да попиташ всеки от хората, които бяха с мен. Да не говорим, Шон, че се приближаваш опасно до неща, от които трябва да се пазиш.

— Това заплаха ли е? Защото заплахите, отправени дори към нищожества като мен, подлежат на санкции.

— Искаш ли да чуеш предложението ми?

— Защо не? Стигнахме чак дотук…

— Случилото се е достойно за съжаление. От край до край. Без да навлизам в подробности, ще ти кажа, че всичко беше много трудно и сложно. И за мен, и за президента.

— Да, хубавото е, че за семейството на Куори не е било толкова трудно. Само един унищожен живот, нищо повече, заради извършеното от съпруга ти.

Джейн не обърна внимание на думите му.

— За доброто на страната ви моля да не повдигате въпроси, които биха могли да злепоставят президента. Той е добър човек. Служи на страната си всеотдайно. Чудесен баща е.

— И защо да го правим?

— В замяна ще ви гарантирам, че няма да има съдебно преследване срещу вас за разбиването на офиса на брат ми и кражбата на файловете от компютъра му. Информацията, която те съдържат, е конфиденциална и както разбирам, част от нея е свързана с националната сигурност.

— Не съм разбивал офиса на брат ти. Работех по конкретно разследване. Възложено ми от теб.