— Вече ми ги каза тия неща. Ако те имаха значение, нямаше сега да си тук. Аз също нямаше да съм тук.

Даръл нервно погледна пистолета.

— Винаги сме били готови да ти помагаме. Знаеш, че е така! И ти хванахме малкото момиче. Една драскотина няма.

— Но направихте нещо недопустимо. Когато се съгласихте да ми помогнете, ви казах, че няма много правила, а вие нарушихте най-важното. Дадохте ми клетва и аз ви повярвах. А ето сега какво стана.

Кимна на Карлос, който неохотно хвана двамата мъже за китките и ги дръпна да паднат на колене.

Куори се изправи над тях.

— Поговорете със своя Бог, ако го имате. Ще ви дам малко време.

Даръл замърмори нещо, което приличаше на откъслечна молитва. Слабият се разплака.

След шейсет секунди Куори попита:

— Готови ли сте? Добре.

Опря пистолета в тила на Даръл.

— Боже мой! Исусе! — започна да вие Даръл.

— Моля те! — присъедини се и другият.

Показалецът на Куори обви спусъка. Но в следващия миг свали оръжието. Не знаеше защо — просто го направи.

— Ставай!

Даръл го погледна изненадано.

— Какво?

— Ставай, казах.

Даръл се изправи на разтрепераните си крака. Куори се вторачи в издраното му лице и насиненото дясно око, после разтвори ризата му. На мускулестите му гърди се виждаше голям зачервен оток.

— Казваш, че по теб е стреляла жена?

— Да, сър. Беше тъмно, ама видях, че е момиче.

— Това момиче е дяволски добър стрелец. Както и да го гледаш, сега и бездруго щеше да си мъртъв, момче.

— Бях с бронирана жилетка, както ни каза — изпъшка онзи. — Съжалявам, че умря. Не исках да стане така! Съжалявам, татко.

— И казваш, че мислиш, че си оставил шишенцето там?

— Само едното. Стана много бързо, особено като се появиха и онези. Преброихме ги на връщане. Ще разберат, че сме взели кръв от жената и бездруго обаче, като я срежат и така нататък.

Куори се поколеба.

— Махай ми се от очите!

— Какво?

Куори кимна на Карлос, който с облекчение отключи белезниците на Даръл. Даръл разтърка разранените си китки и погледна към другия, който още беше на колене.

— Ами Кърт?

Куори заби цевта на пистолета в гърдите му.

— Стига приказки. Изчезвай, преди да съм решил друго. Кърт не е твоя грижа.

Даръл се олюля, падна, надигна се и продължи да се препъва нататък в тъмното.

Куори се обърна към Кърт.

— Моля те, мистър Сам… — замърмори обреченият.

— Съжалявам, Кърт. Тук обаче нещата са око за око.

— Даръл уби госпожата, сър.

— Даръл е мой син. Нямам кой знае какво, освен него — каза той и насочи пистолета към главата на Кърт.

— Ама ти си ми като баща, мистър Сам — каза Кърт и сълзите потекоха по лицето му.

— Ето защо ми е толкова трудно.

— Това е безумие, мистър Сам! Ти си луд! — изпищя той.

— Адски си прав, момче! — изкрещя Куори в отговор. — Луд съм. Луд съм като откачалка, друсана с кокаин. В кръвта ми е. Няма спасение.

Кърт се хвърли настрани и се опита да се измъкне. Дебелите му подметки се влачеха и вдигаха облачета прах. Писъците му отекваха в галерията както някога писъците на войниците на Съюза.

— Насочи светлината, Карлос — нареди Куори. — Не искам да страда и секунда повече, отколкото трябва.

Пистолетът излая и Кърт престана да се опитва да се измъкне.

Куори отпусна пистолета до крака си. Промърмори нещо неразбираемо, а Карлос се прекръсти.

— Знаеш ли колко съм ядосан заради това? — попита Куори. — Разбираш ли степента на моя гняв и разочарование?

— Да, сър — отговори Карлос.

Куори бутна мъртвия Кърт с крак и мушна затопления пистолет в колана.

Обърна се и тръгна по галерията. Към слънчевата светлина.

Беше уморен от тъмнината.

Просто искаше да лети.

Мишел остави пистолета си в заключения сейф в джипа. Нямаше желание да прекара следващите няколко години във федерален затвор в размишления за грешката да се опита да влезе в Белия дом със заредено оръжие.

Бяха се отървали от репортерите пред кантората им, макар и с цената на малко гума от колелата на джипа на Мишел. Освен това по време на краткото преследване една от колите на журналистите се беше блъснала в паркиран микробус. Мишел не спря, за да окаже помощ.

Минаха през входа за посетители. Очакваха да ги въведат в Белия дом, но се изненадаха, защото, след като ги провериха с металотърсача, един от агентите на входа им кимна.

— Елате.

Заведе ги в лимузина, която чакаше пред входа. Потегли веднага щом вратите се затвориха.

— Къде, по дяволите, отиваме? — попита Шон.

Шофьорът не отговори. Другият до него дори не си направи труда да се обърне.

Мишел прошепна:

— Сикрет Сървис не са особено щастливи точно сега.

— Играта на обвинения е започнала — прошепна Шон в отговор. — А може и да знаят защо първата дама иска да се срещне с нас. Освен това не обичат външни хора да се навъртат наоколо.

— Бяхме едни от тях.

Шон сви рамене.

— Не се разделих с тази служба по най-благоприятния начин. Нито пък ти.

— Значи от ФБР ни мразят, мразят ни и нашите. А ни трябват съюзници.

— Не. Преди това трябва да знаем къде отиваме.

Тъкмо се канеше да зададе въпроса още веднъж, когато колата намали и спря.

— В църквата — каза шофьорът.

— Какво?

— Идете в църквата. Първата дама ви чака там.

Още щом слязоха от колата, си дадоха сметка, че са пътували много кратко. Намираха се просто от другата страна на Лафайет Парк. Църквата беше „Сейнт Джон“. Вратата беше отворена. Двамата влязоха, а лимузината изчезна.

Тя седеше на първия ред. Шон и Мишел по-скоро доловиха охраната в помещението. Не видяха жива душа. Когато Шон седна до Джейн Кокс, не можа да прецени дали е плакала, или не. Подозираше, че е, но знаеше също, че тя е жена, която умее да контролира чувствата си. Може би дори и пред съпруга си. Беше я виждал да се поддава на емоциите си само веднъж. И през ум не му беше минавало, че ще присъства на втори подобен епизод.

Под черното палто беше с дълга до коляното синя рокля, с разумно високи обувки и почти без никакви бижута. Косата й, макар и под шал, беше тупирана и сресана назад в прическа, която мнозина благосклонно сравняваха с тази на Джаки Кенеди. Шон знаеше, че тя никога не се облича крещящо, а само изискано. Елегантно. Никога не се опитваше да е нещо, което не е. Е, не беше съвсем така. Първата дама трябваше да се харесва на много хора, а просто нямаше начин един-единствен човек да отговори на всички изисквания. Играта на роли беше неизбежна.

— Това е Мишел Максуел… Мисис Джейн Кокс.

Джейн се усмихна мило на Мишел и се обърна към Шон.

— Благодаря, че се съгласихте да дойдете толкова бързо.

— Мислехме, че ще се срещнем в Белия дом.

— И аз смятах така, но размислих. В църквата е малко по-усамотено. И… по-спокойно.

Шон се облегна назад и за момент огледа олтара, после попита:

— Какво можем да направим за теб?

— Бяхте ли там, когато това се случи?

— Да. Носех подарък за Уила.

После описа случилото се онази нощ без най-кървавите подробности.

— Тък не си спомня кой знае какво — отбеляза Джейн Кокс. — Според лекарите той ще се оправи. Няма вътрешни наранявания, но, изглежда, паметта му не е съвсем наред.

— Това се случва често при удар по главата — отбеляза Мишел. — Не е изключено обаче да си спомни.

— Сега Сикрет Сървис поема охраната и на роднините на първото семейство — каза тя.

— Умен ход — кимна Шон.

— Ахилесовата пета най-накрая се показа — добави Джейн тихо.

Шон каза:

— ФБР пое разследването. Не мисля, че ние бихме могли да направим нещо, което те не могат.

— Организирах парти за рождения ден на Уила в Кемп Дейвид. Пам беше там, приятелите на Уила, брат й и сестра й. Беше един много специален ден за едно много специално момиче…

— Такава е — съгласи се Шон.