Изобщо не забеляза другия, който се приближи зад гърба й. Когато докосна рамото й, тя изпищя и се обърна. Този беше дребен и жилест, с ясно изразени латиноамерикански черти. Даян обаче не успя да види всичко това, защото мъжът вдигна флакон и гъст облак ситни капчици обля лицето й.

Тя се закашля и си пое дълбоко дъх, за да прочисти дробовете си. Не се получи. Сетивата бързо я напуснаха и тя се свлече в ръцете му.

Качиха я отзад в микробус, паркиран недалеч, и подкараха.

Армията на закона беше дошла в пълното си великолепие. Шон и Мишел наблюдаваха от един ъгъл на посипания с борови иглички двор, докато ченгета, техници и детективи се суетяха из къщата на Дътън като мравки по труп. В някои отношения това сравнение беше точно.

Линейките бяха дошли и откарали оцелелите членове на семейството в болница. Трупът на мисис Дътън все още беше вътре сред гъмжилото. Единственият лекар, който щеше да я види днес, щеше да я нареже още повече.

Униформени и цивилни детективи разпитваха Шон и Мишел три пъти. Двамата даваха подробни и систематични отговори, а описанията им на кошмарните събития от нощта запълваха страниците на полицейските бележници.

Вниманието на Мишел привлякоха два автомобила, които взеха завоя на алеята с поднасяне. Когато мъжете и жените от тях слязоха, тя попита Шон:

— Защо ФБР е тук?

— Не ти ли казах? Тък Дътън е брат на първата дама.

— На първата дама? Джейн Кокс, жената на президента?

Шон само я погледна.

— Значи жената на брат й е убита, а племенницата й е отвлечена?

— Вероятно вановете на журналистите ще се изсипят тук всеки момент — каза той. — И отговорът на всичките им въпроси ще бъде „без коментар“.

— Добре. Пам Дътън е искала да ни наеме. Някаква идея защо?

— Никаква.

Видяха как агентите на ФБР поговориха с полицаите и после влязоха в къщата. След десет минути излязоха пак и се насочиха към Шон и Мишел.

Тя каза:

— Не изглеждат много щастливи, че сме тук.

Наистина не бяха. Още след първите три минути стана ясно колко им е трудно да повярват, че Пам Дътън ги е повикала, без да им каже защо.

Шон обясни за четвърти път.

— Казах вече. Аз съм приятел на семейството. Пам ми се обади и ми каза, че иска да се срещнем. Нямам никаква представа защо. Затова и дойдохме тук тази вечер. За да разберем защо.

— По това време?

— Тя определи часа.

— Щом сте толкова близки, може би имате идея кой би могъл да направи това — обади се един от тях. Беше среден на ръст, със слабо лице, с подплънки на раменете и вечно кисела физиономия. Мишел си помисли, че или го тормози язва, или има нервни черва.

— Ако имах каквато и да била идея, щях да я спомена пред местните ченгета, когато ме попитаха. Някакви отличителни белези на пикапа? Партньорката ми простреля предното стъкло.

— А защо партньорката ти носи оръжие? — попита Киселата физиономия.

Шон бръкна бавно в джоба си и извади служебната си карта. Мишел направи същото, като добави и разрешителното за носене на оръжие.

— Частни детективи?

Киселата физиономия положи усилия това да прозвучи почти като „изнасилвачи на деца“. Върна им картите.

— И бивши агенти на Сикрет Сървис — допълни Мишел. — И двамата.

— Браво на вас — просъска Киселата физиономия и кимна към къщата. — Всъщност Сикрет Сървис може да го отнесе за станалото тук.

— Защо? — попита Шон. — Братята и сестрите ни първата дама не се охраняват, освен ако няма конкретна заплаха. Не е възможно да охраняват всички.

— Не разбираш ли? Зависи как ще се възприеме. Майката е убита, дъщерята е отвлечена. Написано във вестниците, няма да изглежда никак добре. Особено след днешното парти в Кемп Дейвид. Първото семейство се прибира невредимо у дома. Второто семейство е връхлетяно от цунами. Лошо заглавие.

— Какво парти в Кемп Дейвид? — попита Мишел.

— Аз задавам въпросите — тросна се агентът.

През следващия час Шон и Мишел описаха още веднъж с най-големи подробности какво са видели и какво са направили. Въпреки всички дразнещи черти на Киселата физиономия и двамата не можеха да не признаят, че като професионалист е много прецизен.

После отново ги върнаха в къщата, при трупа на Пам Дътън. Фотограф снимаше в крупен план пръските кръв, раната и остатъците под ноктите на Пам Дътън. Един техник записваше на лаптоп надписите върху ръцете на мъртвата.

— Знае ли някой какво означават тези надписи? — попита Мишел и ги посочи. — На чужд език ли са?

Един от техниците поклати глава.

— Не съм виждал такъв език.

— По-скоро е някакъв шифър — обади се Шон.

— Под ноктите има следи от съпротива — каза Мишел. — Изглежда, е успяла да одере извършителя.

— Не ни казваш нищо ново — изсумтя Киселата физиономия.

— Как са Тък и децата? — попита Шон.

— На път за болницата, за да ги свестят и да дадат показания.

— Ако се е наложило да го проснат, защото се е съпротивлявал, може и да е видял нещо — отбеляза единият от агентите.

— Аха. Ако е видял нещо обаче, защо не са постъпили с него както с жена му? Това е въпросът — каза Мишел. — Хлапетата са били упоени, може и да не са видели нищо, да оставят обаче очевидец?

Киселата физиономия не беше впечатлена.

— Ако се наложи да разговарям с вас пак… а сигурно ще се наложи… да смятам ли, че мога да ви открия на адресите, които ми дадохте?

— Да, няма проблем — кимна Шон.

— Добре — каза Киселата физиономия, събра екипа си и тръгнаха.

Шон я подкани:

— Да се махаме.

— Как? Надупчиха колата ти. Не видя ли?

Шон се вторачи в съсипания лексус, после се обърна рязко към Мишел.

— Не, не съм. Можеше да ми го кажеш по-рано.

— Да, имах толкова много време.

— Ще се обадя на пътна помощ, нещо против?

Докато чакаха да дойде сервизната кола, Мишел попита:

— Така ли ще оставим всичко това?

— Как?

Тя посочи къщата на Дътън.

— Така. Един от онези кретени се опита да ме убие. Не знам за теб, но аз го приемам лично. И Пам е искала да ни наеме. Мисля, че трябва да се заемем със случая и да го доведем до край. Дължим й го.

— Мишел, нямаме представа защо тя ми се обади и дали това изобщо има нещо общо със смъртта й.

— Ако няма, значи сме изправени пред майката на всички съвпадения.

— Така да е. Какво можем да направим според теб? ФБР и полицията вече действат. Не виждам много място за нас.

— Преди време подобно нещо не би те спряло — каза Мишел настойчиво.

— Сега е различно.

— Защо?

Той не отговори.

— Шон?

— Чух те.

— Какво му е по-различното?

— Различното е в хората, които са въвлечени.

— Кои хора? Дътънови ли?

— Не. Първата дама.

— Защо? Какво значение има тя в случая?

— Просто има, Мишел. Просто има значение.

— Говориш, като че ли я познаваш.

— Познавам я.

— Как така?

Той започна да крачи.

— Ами пътната помощ? — извика след него Мишел. Не получи отговор.

Сам Куори обичаше дома си или онова, което беше останало от него. Плантацията „Атли“ беше собственост на семейството му от двеста години. Някога земите се простирали с километри, обработвали ги стотици роби. Сега бяха останали осемдесет хектара, а реколтата прибираха работници от Мексико. Самата къща беше видяла и по-добри времена, но все още беше на мястото си и все още ставаше за живеене, ако човек не се притесняваше от течащия покрив, напуканите стени или мишките, които от време на време пробягваха по скърцащите дървени подове. Тези подове помнеха ботушите на генералите на Конфедерацията и дори на самия Джеферсън Дейвис, отбил се там за кратко малко преди поражението. Куори познаваше историята добре, но никога не се бе възторгвал от нея. Човек не избира семейството си или семейната си история.

Сега беше на шейсет и две, със снежна шапка от бяла коса, която изглеждаше още по-бяла заради обгорялото му от слънцето лице. Кокалест и здрав, със силен, властен глас, той прекарваше повечето си време на открито — по собствен избор, но и по необходимост. Прехранваше се със земеделие, но обичаше и да ловува, да лови риба, да се грижи за градината си. Беше това, което е. Човек на земята, както обичаше да казва.