— Значи си открил мама мъртва в гаража и си излязъл, за да снимаш? — попита Мишел стъписана от учудване.

Франк Максуел се обърна към дъщеря си.

— Беше току-що убита. Нямаше пулс, зениците й не реагираха. Нищо не можех да направя, за да я върна. Тялото й бе още топло и знаех, че убиецът е някъде наблизо. Не бях в банята. Бях във всекидневната. Чух шум в гаража и после затръшване на врата.

— Не го каза на полицаите — обади се Боби. — Дявол да го вземе, не го каза дори на мен!

— Имах си причини. Вярно е, че можех да се обадя в полицията и да седна да плача до трупа, но знам колко важно е при убийство да се реагира веднага и нямах намерение да пропилея и секунда. Изтичах до страничната врата на гаража и я отворих. Не видях и не чух нищо. Излязох на улицата и се огледах. И там нямаше жива душа. Не бях чул да се пали кола, така че извършителят или бе дошъл пеша, или все още не бе тръгнал. Чух шума от партито в съседната къща. Помислих си дали да не отида да им кажа какво е станало и да проверя дали няма някой, чието място не е там, но реших друго. Знаех, че нямам много време. Върнах се вкъщи и си взех фотоапарата. Снимах номерата на колите. После отново влязох в къщата и се обадих в полицията. Не бяха минали повече от две минути. После пак излязох вън, за да огледам, но не видях никого и се върнах в гаража, за да съм при Сали.

Каза последното тихо, с наведена глава.

— Сигурен ли си, че не видя никого? — попита Шон, който седеше срещу Франк.

— Ако бях видял, щях да направя каквото трябва. Оказа се обаче, че последната кола от редицата, паркирана в самия край на улицата, е на Дъг Рейгън. Не мислех, че е бил поканен на рожден ден на тийнейджър. Това се потвърди и от списъка с гостите. Само тази кола нямаше причина да е там. Останалите бяха или на гости на партито, или на хора, живеещи на нашата улица.

— Отлична детективска работа — отбеляза Шон. — Защо обаче не каза всичко това в полицията?

— Да, татко — обади се и Боби. — Защо?

Мишел гледаше баща си със смесица от гняв и съчувствие. Последното най-накрая взе връх.

— Очевидно е искал да провери дали е прав, за да не губи времето на всички — заяви тя.

Франк погледна дъщеря си. Стори й се, че съзира в очите му искрица благодарност.

— Значи си решил, че Рейгън е замесен. А Ротуел? — попита Мишел.

— Никога не съм я харесвал — отговори той. — Имаше нещо странно при нея. Наречи го инстинкт на ченге. След като Сали беше убита, започнах да проучвам двойката. Оказа се, че в Охайо преди двайсет години двойка, много подобна на Ротуел и Рейгън, само че с други имена, била обвинена в опит за присвояване с фалшиво пълномощно на милиони от бивш шеф на фирма. Една сутрин той бил намерен мъртъв във ваната си, след като децата му заподозрели нещо. Двойката изчезнала от града и повече никой не чул нищо за тях. И не смятам, че това е единственият им удар. Открих още два подобни случая, в които мисля, че са били замесени, само че никой не е успял да открие достатъчно доказателства. Има хора, които живеят по този начин. Вълкът не мени нрава си.

— Значи историята, че мъжът й бил пенсиониран шеф на фирма, който й осигурил луксозен живот, е лъжа? — попита Мишел.

— Лесно е да си измислиш минало особено в наши дни добави Шон. — Идва тук като богата вдовица, която е обиколила света, и се устройва. Кой може да докаже, че лъже?

— Значи „постоянният“ уж от скоро Дъг всъщност е работел с нея от години? И са ограбвали богати възрастни хора? — попита Боби.

— Да, мисля, че е така — отговори баща му. — Но нямам твърди доказателства.

— А защо са се захванали с мама? — попита Мишел. — Вие двамата не тънете в богатство.

Франк Максуел доби смутен вид. Наведе глава и стисна пластмасовата чаша кафе.

— Не мисля, че са се захванали с нас, за да ни оберат — отговори той. — Мисля… мисля, че на майка ти й харесваше компанията на Дъг Рейгън. — Замълча за миг, а после добави: — И той харесваше нейната.

Замисли се и никой от присъстващите сякаш не искаше да наруши мълчанието.

— Ходил е навсякъде — продължи Франк, — правил е всичко, познава всички или поне така твърдеше самият той. За Сали това бяха невиждани неща. Той беше симпатичен, богат, движеше се в определени кръгове. Беше чаровен. Интересен. Аз бях обикновено ченге. Не можех да го конкурирам. Много добре разбирам защо беше заинтригувана.

Сви рамене, но за Мишел беше ясно, че баща й изобщо не е в състояние да разбере увлечението на жена си.

— И Дона Ротуел е разбрала за всичко това? — попита Шон.

— Дона Ротуел е от жените, с които не бива да влизаш в конфликт — отговори Франк. — Не я познавах добре, но познавам жени от нейния тип. Полицейското ми око забелязва неща, на които повечето хора не обръщат внимание. Виждал съм я как гледа, когато не е център на вниманието или когато любовникът й обръща на някоя друга жена повече внимание, отколкото на нея. Беше властна и вманиачена на тема контрол. И не беше в състояние да признае пред когото и да било, най-малко пред себе си, че всъщност не контролира нищо. Това я правеше опасна. Дори и на голф игрището да побеждава за нея беше всичко. Не умееше да губи.

— Ето защо ни излъга, че Рейгън е трябвало да играе в турнира с майка ми — каза Мишел. — Не е искала да признае, че е станало без нейно разрешение.

— И твърдеше толкова упорито, че майка ти не се е срещала с други мъже — добави Шон.

— Значи — продължи Мишел — е планирала убийството на майка ми, защото се е срещала с Рейгън. Уговорила е среща за вечеря с нея и очевидно е знаела за партито в съседната къща и шума. Промъкнала се е в гаража и е изчакала майка ми да се появи… — Гласът й секна за миг. — Какво е използвала, за да я убие? — попита тя Боби, в чиито очи напираха сълзи.

Той въздъхна.

— Стик за голф с железен връх. Това обяснява странната форма на раната на главата й. Полицаите го намериха в багажника на колата й. Все още имаше следи. И снощи беше взела стик за голф, за да се справи с теб, само че за далечни удари.

Мишел разтри големите синини на ръката и крака си.

— Роден талант, не може да й се отрече — изсумтя мрачно тя. — Защо обаче реши да напада мен?

— Снощи Рейгън беше в голф клуба — отговори баща й. — Знам, защото и аз бях там. Следях го. Видя те до витрината с трофеите. Чул е какво си говориш с онзи мъж за Дона. Вероятно си е дал сметка какво означава това. Разгледа ли внимателно снимката във витрината?

— Да. Видях, че Дона е левачка.

— Така. После той се измъкна и се обади по телефона. Несъмнено на Ротуел. И изчезна.

— Тръгнал е към твоята къща?

— Не съм сигурен — отговори Франк, — защото престанах да следя него и тръгнах след теб. Във всеки случай обаче двамата ти устроиха засада у дома.

— Защо?

— Защото прекалено много се доближи до истината.

— Не… имах предвид, защо започна да следиш мен?

— Защото се тревожех за теб. Защото нямаше да допусна за нищо на света онзи боклук да ти направи нещо. Май не успях.

Мишел протегна длан и го докосна по рамото.

— Татко, ти спаси живота ми. Ако не беше ти, сега щях да съм в моргата.

Тези думи оказаха удивително въздействие върху баща й. Той закри лицето си с ръце и заплака. Децата му станаха, клекнаха до него и го прегърнаха.

Шон също стана, но не отиде при тях. Излезе тихо от стаята и затвори вратата.

Куори седеше в библиотеката в „Атли“ и броеше парите, които му оставаха. Преди две години беше направил нещо, на което не бе и помислял, че е способен. Беше продал част от семейните ценности на местен търговец на антики, за да финансира начинанието си. Не получи дори приблизителната реална цена за тях, но пък и не беше в положение да се пазари. Прибра парите, извади пишещата машина, сложи си ръкавици, мушна лист във валяка и започна да пише последното писмо, което изобщо щеше да напише на тази машина. Както и при предишните писма, и сега беше премислил всяка дума много внимателно.