— Не му каза какво открихме.

— Има предостатъчно други грижи, а и това тук може да се окаже балон. Ако обаче открием нещо, свързано с президента, ще го уведомим веднага.

— Шон, изгаси фаровете! — прошепна Мишел нервно.

— Какво има?

— Някой току-що излезе от къщата. — Тя посочи напред. — Спри тук и да се приближим пеша.

Слязоха от джипа и се промъкнаха до тъмната къща. Мишел вдигна ръка. Явно беше видяла нещо, което той не бе видял. Беше установил, че зрението й е свръхчовешко.

— Къде? — попита той шепнешком.

— Там, на верандата.

Той се вгледа нататък и видя малък силует — явно на дете, седнало на стъпалата.

— Мисля, че е Гейбриъл — прошепна Мишел в ухото му. — Момчето, което са разпитвали военните полицаи. Според доклада тогава е бил на девет. Сега трябва да е на десет или единайсет.

Докато чакаха, за да видят дали някой няма да отиде при детето, здрачът започна да се разсейва все по-бързо. Някъде изкукурига петел.

— Отдавна не бях чувал този звук — призна Шон.

— Трябва да направим нещо — каза Мишел. — На разсъмване ще загубим прикритието си, а може и да види джипа.

— Тръгни вляво, аз ще мина отдясно.

Разделиха се. След минута се доближиха крадешком до къщата от двете страни на малката фигура — наистина беше момче.

Момчето плачеше. Плачеше толкова отчаяно, че дори не забеляза Мишел, която застана до него. Когато обаче тя докосна рамото му, то едва не скочи от верандата. Шон беше застанал от другата му страна и успя да го хване за ръката, преди да избяга.

— Кои сте вие? — попита Гейбриъл и ги заоглежда с обезумели, плувнали в сълзи очи.

— Ти ли си Гейбриъл? — попита Мишел и сложи длан на рамото на момчето.

— Откъде знаете името ми?

— Няма да ти направим нищо лошо — каза Шон. — Тук сме, защото търсим момиче на име Уила.

— Полицаи ли сте?

— Защо мислиш, че може да сме полицаи? — попита Мишел и леко стисна рамото на момчето.

Гейбриъл подсмръкна, после се наведе и се загледа в босите си крака.

— Не знам.

— Знаеш ли къде е Уила?

— Не познавам момиче на име Уила.

— Не те попитахме това — каза Шон. — Попитахме те знаеш ли къде е.

— Не, не знам.

— Но знаеш за нея? — добави Мишел.

Гейбриъл я погледна. Изглеждаше нещастен.

— Не съм направил нищо лошо! Нито майка ми!

— Никой не е казал такова нещо. Къде е майка ти? — попита Мишел.

— Спи.

— Друг някой има ли в къщата?

— Май мистър Сам го няма.

— Сам Куори ли? — попита Шон.

— Познавате ли го?

— Чувал съм за него. Защо мислиш, че го няма?

— Няма го пикапа — отговори момчето.

— А защо плачеше, когато дойдохме?

— Ами… ей така.

— Трябва да има някаква причина — подкани го Мишел внимателно.

— Ти винаги ли имаш причина, когато плачеш? — попита Гейбриъл.

— Да.

— Аз пък не. Понякога си плача.

— Значи Сам го няма, майка ти спи. Има ли някой друг вътре?

Гейбриъл понечи да отговори нещо, но млъкна.

— Наистина е важно да знаем кой е тук — настоя Шон.

— Полицаи ли сте, или не?

Мишел извади служебните им карти и му ги показа.

— Работим с ФБР и Сикрет Сървис по отвличането на Уила Дътън. Тук някъде има ли индианец от племето коасати на име Юджин?

— Не, но има един на име Фред.

— В къщата ли е?

— Не. Той живее в каравана ей нататък — отвърна Гейбриъл и посочи на запад.

— Е, кой друг е у дома?

— Типи, но вече я няма.

— Типи?

— Дъщерята на мистър Сам. Той я докара у дома от болницата.

— Какво й е?

— Разболяла се е отдавна. Дишаше с помощта на апарати. В болницата е от години. С мистър Сам ходехме да й четем. Джейн Остин. „Гордост и предразсъдъци“. Чели ли сте я?

— Защо той я докара у дома? — попита Мишел вместо отговор.

— Не знам. Докара я.

— И сега не е тук?

— Не е в стаята си. Проверих.

— Заради това ли плачеше? Мислеше, че нещо й се е случило ли?

Гейбриъл вдигна очи към Мишел.

— Госпожо, мистър Сам е добър човек. Той ни прибра, мен и майка ми, когато нямаше къде да отидем. Той помага на хората. Помага на много хора. Нищо лошо няма да направи на мис Типи. Прави всичко за нея.

— Но ти плачеше. Трябва да има причина.

— Защо да ви я кажа?

— Защото искаме да помогнем — отговори Мишел.

— Така казваш, но не знам дали е истина.

— Ти си умно момче — намеси се Шон.

— Мистър Сам каза, че не трябва да имам доверие на никого, докато не докаже, че мога да му вярвам.

— Какво правите тук? — чуха рязък глас.

Обърнаха се и видяха Рут Ан в стария й хавлиен халат. Не халатът обаче привлече вниманието им, а ловната едноцевка, която жената беше насочила към тях.

Настаниха се в самолета „Боинг 757“, с който летеше държавният секретар, преди да получи машина с широк корпус „Боинг 767-300“. Държаха го във военновъздушната база „Андрюс“ заедно с останалите самолети от президентската флотилия. Всички правителствени обозначения бяха махнати и сега го използваха за транспортиране на агенти, сътрудници, журналисти и оборудване.

Държавният секретар имаше личен кабинет и спалня на борда на самолета и разпределението не беше променяно.

След като излетяха от военновъздушната база „Андрюс“ няколко часа след сцената в Овалния кабинет, когато Джейн запрати топката за голф в окото на Томас Джеферсън, президентът и мисис Кокс седяха в салона на самолета. В останалата част бяха настанени агентите от набързо сформирания екип за охрана, които бяха стъписани от случващото се.

Президентът седеше и гледаше жена си, а тя се беше свила на мястото си и беше забила очи в пода. Когато набраха нужната височина, Дан Кокс разкопча колана и отиде до малък преносим бар, качен специално на борда.

— Искаш ли? — попита я през рамо.

— Какво?

— Да пийнеш нещо? Защото аз определено искам.

— Не.

— Както искаш.

Той си наля питие, после седна зад бюрото и се огледа.

— Хубав салон. Не е като моя в големия самолет, но все пак е добър.

— Съжалявам, Дан. Съжалявам, че няма как да летиш в любимата си голяма играчка.

Беше скръстила ръце на гърдите си и го гледаше с израз на безнадеждност и отвращение.

— Мислиш, че всичко това са играчки?

— Всъщност не знам какво мисля в момента. Не знам. Мисля, че най-накрая стигнахме дъното.

Той свали обувките си, разтри стъпалата си, отпи от чашата и се заразхожда напред-назад.

— Дори не си го спомням.

— Сигурна съм, че не помниш. Аз обаче помня.

— Променил съм се.

— Добре.

— Наистина, Джейн. И го знаеш много добре.

— Добре, променил си се. Това не ни помага в сегашната ситуация.

Той въздъхна, седна до нея и започна да масажира раменете й.

— Знам, че не ни помага. Знам, че за теб беше ад.

Тя се обърна бавно към него.

— Отвлякъл е Уила заради това.

— Каза ми го вече. Не, изпищя ми го.

— А ти ми каза, че не можеш да компрометираш президентската институция, за да я върнеш.

— Така е, Джейн. Не мога. Дори и тази каша да не беше моя отговорност, пак нямаше да мога.

— Наша отговорност.

— Джейн…

Тя поклати глава.

— Наша…

— Не знам защо изобщо остана с мен.

— Обичам те. Понякога не знам защо, но те обичам. Закачих звездата си към твоята, Дан. И се изстреляхме в небето заедно.

— И можем да паднем също толкова бързо.

— Можем.

— Мога да загубя изборите. От доста време не помня да ми се е случвало такова нещо.

Джейн не каза нищо. Той я погледна.

— Мислиш ли, че той ще удържи на думата си? Ако направим каквото иска?

— Не знам. Не го познавам. Знам само, че звучеше като човек, който е наясно. Не само по отношение на нас. Той знае точно какво иска.

Дан довърши питието си на една глътка.

— От Сикрет Сървис са много разстроени.

Джейн го изгледа, сякаш щеше да се изсмее.