— Защо?

— Не съм в настроение за психоанализа.

— Добре де. Само зададох въпрос.

— Кои бяха хората, които дойдоха непосредствено преди баща ми да се скрие в спалнята?

— Не ги ли познаваш?

— Не познавам приятелите на нашите.

— Аз поразпитах. Били са приятели на майка ти. Играели са голф, карти, пазарували са заедно. Занимавали са се и с благотворителност.

— И нищо нередно? Останах с впечатлението, че баща ми дори не иска да ги види.

— Нищо особено. Сториха ми се искрено опечалени от смъртта на майка ти.

Чуха вратата да се отваря и се обърнаха.

Франк Максуел мина покрай тях и излезе навън, преди да успеят дори да станат от канапето.

Мишел стигна до входната врата навреме, за да види как баща й се качва на колата си и подкарва доста по-бързо, отколкото би трябвало.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Шон, когато застана до нея на прага.

Мишел само поклати глава. Погледна коридора, който водеше към спалнята, и каза:

— Ела.

Първото, което Мишел забеляза, когато влязоха в спалнята, беше, че сватбената снимка не е на мястото си.

Погледът на Шон се насочи към кошчето за боклук в ъгъла. Протегна ръка и извади снимката от него.

— Защо я е изхвърлил в кошчето?

— Имам много лошо предчувствие.

Шон погледна снимката.

— Майка ти е мъртва. В деня на погребението й той хвърля сватбената им снимка в кошчето за боклук. Какво би го накарало да постъпи така?

— Мислиш ли, че Пам Дътън е изхвърлила сватбената си снимка в кошчето?

— Защото Тък й е изневерявал ли? Смяташ, че майка ти… — Шон не можеше да довърши мисълта си в нейно присъствие.

— Аз… просто не знам.

— Сигурна ли си, че искаш да тръгнеш по този път?

— Искам да стигна до истината. По всеки възможен път.

— Обикновено има издайнически признаци — добави той. — Освен изхвърляне на сватбената снимка на боклука.

Мишел вече отваряше чекмеджетата на бюрото, а Шон се насочи към шкафа. След няколко минути Мишел извади някакво доста секси бельо, все още с етикетите от магазина, а Шон откри три нови на вид костюма и островърхи ботуши.

Спогледаха се, но очевидната мисъл остана недоизказана.

Прибраха всичко обратно и Мишел го отведе в малък кабинет до трапезарията. В единия ъгъл имаше бюро. Мишел започна да рови в чекмеджетата. След малко откри чекова книжка и я подаде на Шон.

— Майка ми се занимаваше със сметките.

Докато Шон преглеждаше чековете, Мишел се зае методично с извлеченията по кредитната карта. След няколко минути вдигна очи.

— Наскоро по интернет са преведени стотици долари на четири магазина за мъжко облекло. Не видях подобни покупки в спалнята.

Шон вдигна чековата книжка.

— Тук има вноска за местен голф турнир. Баща ти играеше ли голф?

— Не, но майка ми играеше. Не е нещо необичайно.

Шон извади листче, което беше намерил в бюрото.

— Това е част от формуляра за участие в този турнир. Таксата е петдесет долара на човек, а чекът е за сто долара.

— Значи е платено за двама.

— Мишел, тук пише, че турнирът е за двойки.

Мишел дръпна листчето от ръката му и го разгледа, после го остави.

Шон я погледна смутено.

— Не мислиш ли, че баща ти би открил всичко това много лесно? Ние го открихме за по-малко от десет минути.

— Майка ми не е полагала усилия да го крие. Може да й е било все едно. Може на него да му е било все едно.

— Баща ти не прави впечатление на човек, който кротко би приел да го мамят.

— Не познаваш баща ми, Шон. — Мишел погледна ръцете си. — А може би и аз не го познавам.

— Какво става тук?

Двамата вдигнаха глави. Бил Максуел ги гледаше от упор. Видя чековата книжка и извлеченията по кредитната карта.

— Какво правиш, Мишел?

— Преглеждам сметките. Знам, че мама се грижеше за тях, и не искам татко да обърка нещо.

Мушна нещата в чекмеджето и каза:

— Татко излезе.

— Къде отиде?

— Не знам. Не ми е искал разрешение.

Погледна бирата в ръката му и каза:

— Това ли смятате да правите отсега нататък? Да пиете бира и да говорите празни приказки?

— Мишел, стига! Току-що погребахме майка ни! Остави ни на мира!

— Сигурен съм, че не искаше да каже това — намеси се Шон.

— Напротив, исках — тросна се Мишел. Грабна ключовете си и тръгна към вратата.

Шон кимна на Бил със съжаление и тръгна след нея. Настигна я, когато се качваше в джипа.

— Къде отиваме?

— Да поговорим отново с Дона Ротуел.

— Защо?

— Ако майка ми е имала връзка, Дона би трябвало да знае с кого.

Шърли Майърс гледаше писмото в ръцете си и не знаеше какво да прави с него. Беше прибрала пощата по-рано, но не беше отворила нито едно писмо. Сега, когато се готвеше да тръгне за работа, отдели минута, за да прегледа малката купчинка.

Писмото, което държеше в ръцете си, нямаше подател. Когато примижа към пощенското клеймо, за да го види по-добре, поклати недоумяващо глава. Не познаваше никого в Кентъки. Обърна плика от обратната страна. Не беше от фирма. Не беше реклама. Беше най-обикновен бял плик. И вътре имаше нещо. Не беше само хартия.

Тя отвори плика, като разкъса залепения капак с кутрето си. Вътре имаше само един лист и малък ключ. След като разгледа ключа, на който имаше номер, разгъна листа. Беше написан на машина и не беше адресиран до нея. Шърли прикри уста с длан, когато видя за кого всъщност е писмото. Прочете го и веднага пъхна листа обратно в плика заедно с ключа. Доста време стоя на място. Такива неща не би трябвало да се случват на хора като нея.

Все пак не можеше да остане така до безкрайност. Облече си палтото и излезе от малката къща. Качи се на автобуса за центъра на града. Погледна часовника си. Шърли се гордееше с точността си. Никога не закъсняваше за работа. Сега обаче част от нея не искаше дори да стъпи на работното й място. Не и с писмото в джоба. Продължаваше да се тревожи, когато стигна до входа, когато мина проверката за сигурност и влезе в сградата, кимайки на познатите лица.

Влезе в кухнята, свали палтото си и го закачи, изми си ръцете и се зае с работата си — приготвянето на храна. Поглеждаше крадешком часовника, докато различни хора идваха и си отиваха. Опитваше се да не ги гледа, а само кимаше, ако я поздравяха. Не знаеше какво да прави. Всяка мисъл, появила се в съзнанието й, беше по-лоша от предишната. Можеха ли да я хвърлят в затвора? Но тя не беше направила нищо, освен че беше отворила пощата си. Да, но щяха ли да й повярват? Още една кошмарна мисъл мина през ума й — ами ако я обвинят, че я е откраднала оттук? Не, не биха могли. На плика беше написан домашният й адрес. Не тукашният.

В един момент доби толкова объркан вид, че шефът й нямаше как да не попита дали всичко е наред. В началото не искаше да му каже истината, но чувстваше, че ако не сподели с някого, ще припадне.

Измъкна писмото от джоба си и го подаде на мъжа. Той го прочете, огледа ключа, после я изгледа строго.

— По дяволите! — изсумтя той.

— Адресирано е до нея — каза Шърли.

— Всички писма, които влизат тук, първо трябва да бъдат проверени, знаеш го — добави той с укор.

— Но писмото не дойде тук, нали? — възрази Шърли. Дойде у дома. Не е забранено да отварям писмата си — добави тя натъртено.

— Защо са решили да го изпратят на теб?

— Че откъде да знам? Не мога да забраня на никой да ми праща писма.

Шефът й се замисли за нещо.

— Вътре нямаше бял прах, нали?

— Мислиш, че щях да дойда тук, ако имаше? Не съм толкова глупава, Стив. В плика беше само писмото. И ключът.

— Може обаче да си повредила пръстови отпечатъци и други следи.

— Ами откъде можех да знам? Разбрах какво е чак като го отворих.

Стив потри брадичката си.

— Наистина е адресирано до нея.

— Писмото да, но не и пликът. Аз обаче не мога да й го занеса. Няма да ме пуснат. Знаеш го, нали?