Мишел погледна стълбите.

Шон проследи погледа й.

— Коя беше твоята стая?

— Втората отдясно.

— Искаш ли да се качим?

— Може би по-късно.

Обиколиха долния етаж. Видяха още боклуци и мухъл, а Шон забеляза, че Мишел не реагира на нищо. Отвори задната врата и излезе. Още боклук, пикапът без колела отстрани, гараж без врата, пълен с вехтории.

Гледката беше жалка и потискаща. Дори и Шон вече едва издържаше да стои там. Чудеше се как така Мишел продължава да се озърта наоколо, вместо да хукне с писъци.

— Е, защо дойдохме? — попита той след малко.

Мишел седна на задната веранда. Той застана до нея.

— Връщал ли си се на мястото, където си отраснал? — попита тя.

— Веднъж.

— И?

— Нищо особено. Освен че всичко ми се стори доста по-малко, отколкото си го спомнях, което е естествено, защото сега гледам нещата от по-голяма височина. Видях къщата и продължих по пътя си.

— И на мен ми се иска. Да погледна къщата и да продължа по пътя си.

— Да тръгваме тогава. — Бръкна в джоба си, извади ключовете от джипа и й ги подхвърли. — Имаш честта.

Влязоха обратно в къщата. Мишел спря до стълбата за горния етаж.

— Мишел — каза Шон, — не бива да се самоизмъчваш заради всичко това.

Тя тръгна нагоре.

— Сигурна ли си?

— Не — отговори Мишел, но продължи да се изкачва.

Стигнаха широката площадка и спряха. Горе имаше четири врати — по две от всяка страна.

— Значи втората тук е била твоята? — попита той и посочи вдясно.

Мишел кимна.

Той посегна да отвори вратата, но тя го спря.

— Недей.

Той се отдръпна и я погледна.

— Може би трябва да си тръгваме?

Тя кимна, той направи крачка към стълбата, но Мишел рязко се обърна, сграбчи дръжката на втората врата вдясно и я отвори.

И изпищя, защото пред нея стоеше мъж и я гледаше.

После профуча покрай двамата с Шон, изтича надолу по стълбите и излезе през предната врата.

Мишел трепереше толкова силно, че Шон се отказа да го догони. Спусна се към Мишел и я прегърна. Отдръпна се едва когато видя, че се е поуспокоила. Гледаха се. Явно ги мъчеше един и същи въпрос.

Шон го произнесе първи стъписан:

— Какво, по дяволите, прави баща ти тук?

Президентският самолет „Еър Форс 1“ докосна пистата на военновъздушна база „Андрюс“ и пилотите включиха реверса на четирите двигателя на машината — „Боинг 747“. Президентът беше в предната част — в апартамента си, в който имаше две легла и баня. Скоро след това излетя и президентският хеликоптер заедно с обичайния ескорт от военни хеликоптери. Наближаваше полунощ, когато президентът кацна на моравата зад Белия дом.

Дан Кокс скочи на тревата, изпълнен с енергия, сякаш бе готов да започне нов ден, вместо да завърши стария. По време на предизборна кампания беше такъв. Непрекъснато оставяше далеч по-младите си помощници без дъх и полузаспали от умора, докато обикаляха страната. Вълнението от конкурентната битка сякаш го изпълваше с достатъчно адреналин, за да е нащрек през цялото време. Не по-малко беше и опиянението от това, че е президент на Съединените щати — длъжност, която не можеше да се сравни с нищо друго. Все едно да си рок легенда, първокласна кинозвезда, спортист от световен мащаб и най-близкото нещо до бог, но тук, на земята, събрани в едно.

Тази вечер, както и всеки друг път, президентът се движеше сред кръг от хора, които агентите на Сикрет Сървис наричат „пакет“ — самият той, високопоставеният персонал, подразделение на охраната и няколко извадили късмет журналисти от пресцентъра. Когато приближиха сградата, журналистите и персоналът бяха ловко отклонени, а с президента останаха само една служителка и охраната.

Всички врати се отваряха пред лидера на свободния свят и той влезе в Белия дом, като че ли беше негова собственост. И неофициално беше така. Макар и финансирани от американския данъкоплатец, това бяха неговият дом, неговият хеликоптер, неговият самолет. Никой не можеше да го посети там или да лети с тях без неговото одобрение.

Служителката тръгна към кабинета си, а президентът продължи към апартамента на първото семейство. Охраната остана отвън. Тук беше наистина „пакетиран“. Едва ли някъде другаде можеше да бъде в по-голяма безопасност отколкото на Пенсилвания Авеню 1600. Ако Сикрет Сървис имаше думата, президентът никога нямаше да излиза от сградата, докато не изтечеше мандатът му или гласоподавателите не го заменяха с друг. Той обаче беше президент — човек на народа. Не можеше да не се разхожда сред него, докато в стомасите на охраняващите го се отваряха язви.

Дан Кокс хвърли сакото си, направи си джин с тоник и лед и добави две резенчета зелен лимон. Седна на канапето до жена си, която четеше списание и полагаше всички усилия да изглежда спокойна.

— Видя ли последните проучвания? — попита той доволно.

Джейн кимна.

— Предстои ни обаче да извървим дълъг път. А разликите в процентите, изглежда, се свиват.

— Знам, че още е рано, но да бъдем честни — другата страна олеква.

— Не бъди прекалено сигурен — каза тя.

Дан Кокс вдигна чашата си.

— Искаш ли?

— Не, благодаря.

Той лапна няколко неосолени бадема.

— Помниш ли някога да съм бил прекалено самонадеян или да съм губил избори?

Тя го целуна по бузата.

— Винаги има пръв път.

— Продължават да искат три дебата. Аз държа да са два.

— Най-добре е да е един.

— Защо един? Греъм не е чак толкова добър в телевизионните дебати.

— Прекалено деликатен си, Дани. Греъм не само не е добър в дебатите. Той е посредствен на всички нива. На американците ще им е достатъчен един път, за да си дадат сметка колко е безнадежден. Защо тогава да си губиш времето? Освен това няма нужда да даваш на някого да отхапе три пъти от ябълката, за да промени мисленето си или да се издигне до твоето ниво. И, да бъдем честни, ти си човек. Човешко е да се греши. Защо тогава да се натоварваш толкова много? От трите дебата той само ще печели, а ти имаш всички шансове да изгубиш. Опозицията знае, че ще получи възможност след четири години, когато повече няма да можеш да се кандидатираш. Надяват се дотогава да открият някой по-млад умник с истински идеи и твърд електорат, който да могат да разширят значително, така че наистина да атакуват Белия дом. Греъм е само фигурант.

Той се усмихна и вдигна чашата.

— И за какво ми е щаб с екип за предизборна стратегия? Просто мога да си дойда у дома и да попитам госпожата.

— Ако оцелееш след достатъчно битки, би трябвало поне да си научил поуките от тях.

— Когато обаче няма да мога да се кандидатирам повече, можеш да се кандидатираш ти — подхвърли той шеговито. — Така ще сме в Белия дом още осем години.

— Белият дом е хубаво място, но не ми се живее тук.

Той като че ли си спомни нещо. Остави чашата си, прегърна я и попита:

— Някакви новини за Уила?

— Няма.

— Цялото проклето ФБР се занимава със случая и нищо? Ще се обадя на Мансън още рано сутринта. Това нещо е напълно неприемливо.

— Струва ми се толкова странно някой да иска да отвлече Уила…

Той я притисна още по-силно.

— Джейн, знам колко си умна и съм сигурен, че вече си мислила за това. Причината, че са отвлекли Уила, вероятно е свързана с нас. Опитват да навредят на нас, а може би и на цялата страна. Като използват прекрасното дете.

Тя стисна ръката му.

— Ами ако поискат нещо? Някакъв откуп, за да я освободят?

Дан Кокс пусна жена си, стана и закрачи пред нея. Все още беше доста привлекателен мъж. Докато го гледаше как крачи нагоре–надолу, тя отново се възхити на широките рамене, перфектната коса, солидната брадичка, изсечените скули, искрящите очи. Физически беше съчетание между Кенеди и Рейгън, и малко от грубоватия едър Теодор Рузвелт.

Беше се влюбила в него от пръв поглед, когато го срещна в кампуса на колежа в един хубав есенен ден. Той беше завършил първа година, а тя току–що започваше. Сега й се струваше, че този ден е бил преди милион години. И беше така в много отношения. Онзи живот беше приключил отдавна. Вече й се струваше трудно да го приеме като част от миналото си, защото след това в живота й се бяха случили несъизмеримо по-важни събития.