— Откъде, дявол да го вземе, ти хрумна това?

— Понякога похитителите не освобождават отвлечените. Убиват ги.

Големите й очи продължаваха да го фиксират. Очевидно не искаше да променя темата.

Куори разтри челюстта си със загрубялата си длан. После я погледна, сякаш я виждаше за пръв път. Същата длан беше лишила Кърт от живот, така че малката може би имаше право. Аз съм убиец в края на краищата.

— Така е. Разбирам какво си мислиш. Ако обаче смятам да те убия, ще е много лесно да те излъжа, че не смятам, така че какво значение има?

Уила беше подготвена за този малък логически дуел.

— Ако обаче ми кажеш, че наистина смяташ да ме убиеш, вероятно ще бъде истина. Защо ти е да лъжеш за такова нещо?

— Обзалагам се, че хората понякога казват, че си прекалено умна, за да е добре за теб. Нали?

Долната й устна се разтрепери. Превърна се от Айнщайн в изплашеното момиченце, което всъщност беше.

— Искам да си отида у дома! — каза тя. — Искам да видя мама и татко! И брат ми, и сестра ми! Не съм направила нищо лошо! — От очите й потекоха сълзи. — Не съм направила нищо лошо и ето защо не разбирам защо правиш това. Просто не разбирам!

Куори наведе глава, неспособен да гледа големите насълзени очи и ужаса, събрал се в тях.

— Не е заради теб, Уила. Не си виновна ти. Просто… просто може да стане само по този начин. Обмислях най-различни варианти и този е единственият, който има смисъл. Нямам друг шанс. Нямам други карти в ръцете си.

— На кого си ядосан? На кого искаш да си отмъстиш?

Куори стана.

— Ако искаш още книги, само ми кажи.

Избяга от стаята и остави Уила да плаче сама. Никога не се бе чувствал по-засрамен.

Няколко минути по-късно гледаше Даян Уол, която седеше на пода в далечния ъгъл на стаята си. Би трябвало и към нея да изпитва съчувствие, но не изпитваше. Уила беше дете. Не беше имала шанса да избира. И да греши, за разлика от тази жена.

— Мога ли да те попитам нещо? — каза Уол с треперещ глас.

Куори седна до малката масичка в средата на стаята. Част от него все още мислеше за Уила. Въпреки това каза:

— Слушам.

— Мога ли да се обадя на майка ми? Да й кажа, че съм добре?

— Не става. В наши дни ченгетата могат да проследят всичко. Съжалявам, така стоят нещата.

— Тогава ти й кажи, че съм добре.

— Може. Дай ми адреса.

Подаде й лист и молив. Даян го записа, сбърчила чело, и му го подаде.

— Защо ми взе кръв? — попита тя.

— Трябваше ми за нещо.

— За какво?

Куори огледа малката стаичка. Подвижна тоалетна, бутилирана вода, консерви и други основни неща. Беше се постарал да не й липсва нищо.

Не съм злодей, каза си. Ако продължаваше да го мисли, можеше и да го повярва.

— Мога ли да те попитам нещо?

Въпросът като че ли я стресна. Даян кимна.

— Имаш ли деца?

— Какво? Не, никога не съм имала. Защо?

— Чудех се.

Приближи се до него. Подобно на Уила и тя се беше преоблякла. Куори й беше дал торбата с покупки от „Талбътс“. Дрехите й стояха чудесно.

— Ще ме пуснеш ли?

— Зависи.

— От какво?

— От събитията. Мога да ти кажа, че по природа не съм зъл човек. Само че не умея да предсказвам бъдещето.

Даян Уол седна на масата срещу него и сплете пръсти.

— Не мога дори да си представя защо постъпваш така с мен. Дори не те познавам. Каква е вината ми? С какво, по дяволите, съм заслужила всичко това?

— С едно нещо — отвърна Куори.

Тя вдигна очи.

— Така ли? Кажи ми кое е то!

— Ще те оставя да помислиш сама. Ще имаш достатъчно време.

Беше рано сутринта, когато малкото самолетче заподскача край облаците, изостанали след бурята, която вече беше преминала над планините Смоуки. По-късно, когато се спускаха към летището в Нашвил, Мишел продължи да прави това, което беше правила през целия полет — да се взира в дланите си.

Когато вратата на самолета се отвори, тя взе ръчната си чанта, нае кола и след двайсет минути вече беше на шосето. Кракът й обаче не натискаше педала до пода, както беше свикнала. Караше с приспивните седемдесет километра в час. Нямаше никакво желание да бърза към онова, което я очакваше.

Според брат й Бил майка им се събудила в добро разположение на духа, хапнала малко овесени ядки за закуска и отишла да работи в градината. После поиграла голф на близкото игрище, върнала се у дома, взела душ, облякла се, притоплила печеното за баща им, гледала предаването, което била записала по-рано, и тръгнала да излиза за среща с приятелки, с които трябвало да обядва. Тогава паднала — в гаража. Франк Максуел бил в банята. Малко по-късно влязъл в гаража и намерил жена си просната на пода. Според него Сали била издъхнала още преди да падне.

Не бяха сигурни какво точно я е убило — инсулт, инфаркт, аневризъм, но все едно. Беше мъртва. Докато дърветата се нижеха покрай Мишел от двете страни на пътя, мислите й летяха дори по-бързо — от първите спомени за майка й до последните няколко срещи, които нямаше с какво толкова да се запомнят.

След час вече беше успяла да разговаря с четиримата си братя, двама, от които живееха сравнително близо до родителите им, а един — малко по-далече, но в същия град. Четвъртият, Боб Максуел, живееше във Флорида и беше получил вестта съвсем малко след като бе тръгнал с колата си на гости на родителите си. Мишел пристигна последна. Прекара няколко часа с баща си — беше онемял, гледаше втренчено и излизаше от това състояние рядко, колкото да даде нареждания за погребението.

През по-голямата част от живота си Франк Максуел беше работил като полицай и се беше пенсионирал като шеф на участък. Все още имаше вид на човек, който може да изскочи от патрулна кола, да настигне беглец и да направи необходимото, след като го хване. От него Мишел беше наследила физическата си ловкост, стремежа си да успява, неспособността си да завършва втора с усмивка на лице. Сега обаче, като гледаше баща си отстрани, в моментите, когато той не се прикриваше, виждаше един старец, който е изгубил всичко и няма понятие какво да прави с остатъка от живота си.

След като пое от всичко това колкото можеше да понесе, Мишел се оттегли в задния двор и седна на стара пейка под приведено почти до земята от плод ябълково дръвче. Затвори очи и си представи, че майка й е все още жива. Не беше лесно да го направи, защото в младостта й имаше цели периоди, които тя просто елиминираше от паметта си — поради причини, които очевидно бяха по-ясни на психоаналитика й, отколкото на нея самата.

Обади се на Шон, за да му каже, че е пристигнала. Той й каза каквото се казва в такива случай, беше мил и състрадателен. Въпреки това, когато прекъсна линията, както винаги Мишел се чувстваше самотна. Братята й се събраха при нея в задния двор, един по един. Разговаряха, плачеха, пак разговаряха, пак плачеха. Направи й впечатление, че Бил, най-големият и най-едрият, ченге от едно предградие на Маями, което можеше да мине и за военна зона, плачеше най-много.

Мишел установи, че започва да се държи с по-големите си братя като майка, а не беше от този тип жени. Освен това близката, потопена в скръб мъжка компания започна да я задушава. Най-накрая ги остави в задния двор и се върна в къщата. Баща й беше на горния етаж. Чуваше го да говори по телефона с някого. Погледна вратата към гаража, която беше в кухнята. Все още не беше ходила там. Не искаше да види къде е умряла майка й.

Само че тя беше от хората, които се изправяха срещу страховете си лице в лице. Натисна дръжката, отвори вратата и погледна трите небоядисани стъпала от дебел шперплат, по които се слизаше в двойния гараж. В по-близката половина беше паркирана кола. Колата на родителите й — синя тойота камри. Гаражът приличаше на всеки друг. С едно изключение.

Кървавото петно на циментовия под. Приближи се.

Кръв на циментовия под?

По стълбите ли бе паднала? Главата ли си беше ударила? Огледа вратата на колата. Нямаше следа от удар. Прецени разстоянието между грубите стъпала и колата. Майка й беше висока жена. Ако е залитнала напред, нямаше начин да не се е ударила във вратата. Наистина не би могла да падне странично, защото от двете страни на стъпалата имаше високи парапети. Просто нямаше как да не е паднала напред. А ако се е препънала, защото е получила инсулт? Щеше да се блъсне в колата и главата й да се удари в пода — това би обяснило кръвта.