— Да.

— Какво пише?

— Не е кой знае какво. Доста лаконично е, но все пак казва достатъчно.

— Какво?

— Вече знаем някои неща. Например че трябва да проверява пощенската кутия всеки ден. Наистина ходи дотам и проверява. Уотърс се опита да проследи кой е наел кутията. Задънена улица. Планът е ФБР да вземе писмото от нея, щом пристигне.

— Да го вземе с принуда от първата дама?

— Знам. Възможно е да се получи търкане между ФБР и Сикрет Сървис. Не е приятно. Истината обаче е, че всичко ще се договори зад кулисите. Дан Кокс няма да допусне предизборната му кампания да рухне заради отвличането на племенницата му.

— Какво друго пише в писмото?

— Това е най-обезпокоителното.

— Защо обезпокоително? — попита Шон.

— Не мисля, че всичко е заради семейство Дътън. Мисля, че има някаква връзка с първата дама.

— Искаш да кажеш, че похитителите искат нещо от президента?

— Не. В писмото пише, че следващото писмо ще й разкрие всичко. И че ако допусне някой друг да го прочете, с нея и с всички, които обича, ще бъде свършено. Че за нея в такъв случай няма да има изход. Единственият й шанс да оцелее би бил да опази писмото.

— Наистина ли пише така?

— Не с тези думи, но смисълът е този. Шон, очевидно е, че си я познавал някога. Аз съм около нея само този мандат. За какво би могло да става дума? Нещо в миналото на мисис Кокс?

Шон се замисли за миналото от първия момент, когато се запозна с нея, когато откара в скромната й къща новоизлюпения американски сенатор и пиян неин съпруг. Нищо обаче не беше последвало от този случай.

— Шон?

— Да, да… Замислих се. Нищо не ми идва наум, Арън.

Чу го как въздиша.

— Ако съм рискувал кариерата си за нищо…

— Не мисля, че е за нищо. Написаното в писмото променя нещата, Арън. Просто още не знам точно как.

— Ако всичко това засяга първата дама и лайното удари вентилатора точно в разгара на кампанията, не искам да съм и на хиляда километра от последствията.

— Може да нямаме избор.

— Нещо ново при теб?

— Опитвам се да проверя определени версии заедно с Уотърс.

— Как е Максуел? Чух, че майка й починала.

— Справя се добре. Доколкото може да се очаква.

— Ако е някаква утеха, мисля, че с двама ви са се отнесли несправедливо в Сикрет Сървис.

— Благодаря.

Арън прекъсна разговора, а Шон се върна към папките, след като няколко минути рови в ума си с надеждата да си спомни нещо от миналото на Джейн Кокс, което да обясни сегашната ситуация.

След още няколко минути вратата се отвори и влезе Мишел.

— Откри ли баща си? — попита Шон и стана от масата.

— Да. Беше там, където предполагах.

— В старата ви къща?

Тя го изгледа мрачно.

— Аз съм детектив — добави той. — Такава ми е работата.

— Понякога ми се ще да не я вършиш толкова добре, особено когато засяга мен.

Той я огледа внимателно.

— Плакала ли си?

— Сълзите понякога помагат. Все повече се убеждавам в това напоследък.

— Изглади ли нещата?

— До голяма степен, да.

— Той дойде ли с теб?

— Не, отиде да види Боби.

Мишел видя купчината папки и каза:

— Извинявай, че те оставих сам. Откри ли нещо?

— Не, засега. Последните четири часа се занимавам само с това, но без резултат. Във всеки случай, ако се съди по броя на разследванията, дезертьорството се е превърнало в сериозен проблем за армията. Обади се Бетак.

Предаде й съдържанието на разговора.

Мишел направи ново кафе и наля за себе си и Шон. Бяха на масата в кухнята.

— Това обяснява защо е толкова изнервена. И защо държи картите си толкова близо до себе си.

— Искаш да кажеш, че възпрепятства правосъдието?

— И това.

Тя протегна ръка.

— Дай ми папка и да намерим детето най-накрая.

След още два часа резултатът беше същият.

— Остават шест — каза Шон, след като й подаде следващата папка.

Четяха бавно и търсеха всяка улика, която би ги накарала да станат от столовете и отново да се задействат. Бяха напрегнати, като че ли се явяваха на кандидатстудентски изпит. Нямаше място за грешки. Ако някъде имаше улики, те нямаше да са явни, а не можеха да си позволят да ги пропуснат.

— Какво ще кажеш да вечеряме? — попита Шон най-накрая. — Аз черпя. И можем да продължим да четем.

Отидоха до един ресторант наблизо.

— Значи наистина мислиш, че си оправила отношенията с баща си?

Мишел кимна.

— Мисля, че да. Искам да кажа, че и двамата трябва да работим върху това. Не съм била най-добрата и любеща дъщеря на света.

— Или сестра — добави Шон.

— Благодаря, че ми го напомни.

Докато вечеряха, тя го погледна притеснено.

— Шон… Онова, което се случи в къщата на баща ми…

— Е?

— Няма да се повтори повече.

— Ако обаче се повтори, можеш да разчиташ на мен, нали? В живота малко неща са гарантирани, но това е едно от тях.

— И ти можеш да разчиташ на мен, надявам се, че го знаеш.

— Нали сме партньори, за да се справяме с всякакви подхлъзвания по пътя. Това е. Заедно.

— Заедно.

Подаде й папка и каза:

— А сега да се хващаме за работа.

Преди да отвори папката, Мишел се приближи до него и го целуна по бузата.

— И на какво дължа това?

— На факта, че се справяш с подхлъзванията дяволски добре и че не се възползва от една жена, когато имаше тази възможност.

— Може ли да видя дневната светлина?

Куори беше долетял до рудника и сега наблюдаваше Уила в килията й.

— Защо искаш да видиш дневната светлина?

— Защото не съм я виждала отдавна! Липсва ми! Обичам слънцето!

— Не можеш да избягаш. Никой няма да те чуе, ако викаш за помощ.

— Значи няма никаква причина да не ми позволиш — бе логичният отговор на момичето.

— Какво си говорихте с другата жена онзи ден?

— За разни неща. Харесвам я.

— Не беше я виждала преди, нали?

— Къде да я видя? — учуди се Уила, вперила големите си очи в него.

— Мисля, че няма проблем да видиш дневната светлина. Хайде.

Последва го навън. Докато крачеха по дългата галерия, Уила попита:

— Може ли да дойде и Даян?

— Не виждам защо не.

Взеха Даян и двете последваха високия Куори до изхода. Докато крачеха, очите на Уила шареха наоколо и попиваха детайлите, а Даян беше вперила мрачен поглед в тила на Куори. Зад тях се мъкнеше Даръл. Лицето му още беше отекло от схватката с баща му. Настроението му бе мрачно.

Едно от нещата, които Уила забеляза, бяха кабелите, опънати в някои от проходите. Преди не бяха там. Нямаше представа за какво са, но интуитивно заключи, че не предвещават нищо добро.

Куори отключи вратата и двете примижаха, за да свикнат очите им с ярката светлина.

— Денят днес е хубав — отбеляза Куори начело на малката група.

Денят наистина беше хубав. Небето беше светлосиньо и безоблачно. Ветрецът от запад беше топъл и лек. Седнаха на голяма скала и се огледаха. Уила беше заинтригувана, Даян Уол беше безразлична, а на няколко крачки встрани Даръл се мръщеше.

— Къде си се научил да летиш? — попита Уила и посочи малкия самолет на затревената ивица.

— Във Виетнам. Нищо не може да те научи по-добре да летиш от войната. Защото, ако не летиш както трябва, проблемът не е, че няма да стигнеш навреме, а че няма да стигнеш изобщо.

— Качвала съм се на самолет — каза Уила. — Миналото лято със семейството ми пътувахме до Европа. Летяла съм и до Калифорния. Ти летяла ли си със самолет? — попита тя Даян.

— Да — отговори Даян нервно и посочи машината на Куори. — Но не с такъв. С големи самолети.

— А какво работиш точно? — попита Уила.

— Слушай, Уила, не съм в настроение за разговори, разбираш ли? — отвърна тя и погледна предпазливо Куори.

— Добре де — каза невъзмутимо момиченцето. — А мога ли да сляза там? — попита тя Куори и посочи пистата.

— Разбира се. Да вървим.