— Аз говоря истината — тросна се Дона. — Доколкото ми е известно, майка ти не е имала връзка с никой мъж. И, както каза Дъг, ние сме малко градче.

— Майка ми е платила за участие в голф турнир за двойки. Баща ми не играе голф.

— О, за бога! — изпъшка Дона. — Тя играеше с Дъг.

Мишел и Шон погледнаха Дъг, който похапваше от геврека си.

— Дона, ти ме помоли, помниш ли? Защото тя нямаше с кого да играе.

— Да, така е.

— А защо той не играе с теб? Ти също играеш голф, нали? — попита Мишел.

— Защото турнирът беше състезателен и макар и с благотворителна цел, играта ми далеч не е така добра, че да ме допуснат да участвам. Майка ти беше чудесен играч. Както и Дъг.

— Това е май всичко, което правя напоследък — усмихна се той. — Удрям малката топка и прекарвам времето си с Дона — добави бързо.

— Неразделни сме! — възкликна Дона.

— Звучи като нещо, към което всеки трябва да се стреми, когато се пенсионира — каза Мишел и се намръщи.

— Виж, ако си дошла тук, за да ни обиждаш… — започна Дона, но Шон я прекъсна:

— Моментът, съвсем разбираемо, е напрегнат за всички. Благодарим за отделеното време. Мисля, че трябва да тръгваме.

Преди Мишел да успее да възрази, Шон я хвана за лакътя и я поведе към вратата.

След малко си дадоха сметка, че Дъг ги е последвал.

— Наистина съжалявам за майка ти. Харесвах я много. Всички я харесваха.

— Е, най-малко един човек не я е харесвал — каза Мишел троснато.

— Е… да… разбира се.

Застанаха неловко на верандата пред вратата до колоните в коринтски стил, които подпираха горния етаж.

На Мишел й напомняха някакъв скъп кафез.

— Може би искаше да ни кажеш нещо? — попита Шон.

— Неловко е — каза Дъг.

— Така е — съгласи се Мишел. Шон я погледна.

— Не познавах баща ти, но Сали понякога говореше за него с Дона и с мен.

— Сега се каниш да ми кажеш, че майка ми не е била щастлива с него и е мислела да го напусне.

— Не, не… нищо подобно. Мисля, че майка ти беше щастлива с баща ти. Аз… как да кажа…

— Просто го кажи, Дъг!

— Не мисля, че баща ти беше особено щастлив със Сали. Като че ли се бяха отчуждили. Това бяха нейни думи.

Лицето на Мишел помръкна.

Дъг се вгледа в нея.

— И ти ли го мислеше?

— Няма никакво значение какво мисля аз. Има значение кой е убил майка ми.

— Не ни е казвала, че някой я безпокои или дебне. Живееше много нормално. Приятели, голф, градинарство. Не знам наоколо да има психопати на свобода.

— Това е проблемът с психопатите, Дъг, особено с най-откачените. Изобщо не можеш да разбереш, че са такива, докато не забият нож в сърцето ти — отбеляза Мишел.

Постоянният приятел Дъг се сбогува набързо и се върна в къщата. Чуха ключалката да изщраква.

Докато отиваха към джипа, Мишел попита:

— Мислиш ли, че е бил опит за грабеж, който се е провалил?

— Възможно е.

Качиха се в джипа.

— Искаш ли да хапнем? — попита Мишел. — Знам едно място.

След десет минути вече седяха в малък ресторант и си бяха дали поръчката.

— Добре — започна Шон, — ченгетата са обработили района на гаража и не са открили следи. Спускащата се гаражна врата е била затворена, а вратата към страничния двор е била заключена. Убиецът обаче може да я е затворил, когато е излязъл. Бравата е най-обикновена.

— Значи всеки би могъл да влезе, да я причака, да я убие и да излезе. Било е сухо. Няма никакви следи от стъпки.

— От страната на гаража има ограда. Още една възможност за прикриване.

— Според съдебния лекар смъртта е настъпила между осем и девет — каза Мишел. — Човек би си помислил, че все някой би трябвало да е видял нещо. Или да е чул вика на майка ми, когато е била нападната.

Шон я погледна замислено.

— Шумът от партито обаче би заглушил всякакви звуци — поклати глава той и добави: — Предполагам, че всички са били разпитани. Имам предвид присъствалите на партито.

— Предполагам. — Тя го погледна въпросително. — Защо? Какво си мислиш?

— Мисля, че ако исках да убия някого в района, щях да намеря начин да ме поканят на това парти и да се измъкна незабелязано, да приключа и после пак да се върна незабелязано.

— И аз си го помислих — каза тя, — в такъв случай обаче е трябвало да знае, че майка ми смята да излиза и че по това време ще е в гаража.

— Не непременно. Влязъл е през страничната врата и е смятал да влезе в къщата, но тогава се е появила майка ти и му го е спестила.

— Твърде рисковано е, Шон. Баща ми си е бил у дома. Той е бивше ченге и у дома винаги има пистолет. Градчето е малко, както каза Дона, и хората знаят тези неща.

Шон се облегна и се замисли. Донесоха поръчката им и двамата започнаха да се хранят мълчаливо.

— Мога ли да те помоля за една услуга? — попита Мишел, когато тръгваха.

— Винаги можеш да помолиш — усмихна се той.

Следващите й думи обаче заличиха усмивката от лицето му.

— Когато бях малка, живеехме на около два часа път оттук, в южна посока. Фермерски район на Тенеси. Искам да отида там. Трябва да се върна там веднага.

Излязоха от главното шосе и гумите на джипа заораха в чакъла на селския път. Шофираше Шон и следваше указанията на Мишел.

— Кога си била тук за последен път? — попита я той.

Тя гледаше право напред. Единствената друга светлина, освен фаровете на джипа беше сърпът на луната.

— Когато бях малка.

Той я погледна с изненада.

— Как тогава си спомняш пътя дотук? На карта ли го видя?

— Не… Просто си спомням. Нямам представа защо и как.

Шон й хвърли поглед и сбърчи чело. На лицето на Мишел се изписа странна смесица от чувства. Долови очакване и нетърпение. Долови и страх. Последното не беше типично за нея.

Спряха на тъмна уличка в квартал, който е бил нов преди около шейсет години. Къщите се разпадаха, предните веранди стояха килнати и хлътнали, дворовете бяха обрасли в бурени, полуизсъхнали дръвчета и храсти.

— Това място помни и по-добри времена — каза тя.

— Така изглежда — кимна Шон замислено. — Коя е?

Мишел посочи напред.

— Онази. Старата фермерска къща. На улицата няма друга такава. Останалите са строени върху земя на фермата.

Шон спря джипа отпред.

— Няма вид на обитавана къща — обяви той.

Мишел не слизаше от колата.

— Сега какво? — попита Шон.

— Не знам.

— Не искаш ли да слезеш? Да огледаш наоколо? Дойдохме чак тук.

Мишел се поколеба.

— Да, би трябвало.

Минаха по утъпканата пътека. Къщата беше построена доста навътре в двора. Стара гума висеше на прогнило въже от единствения останал клон на умиращ дъб. Отстрани стар пикап без колела беше качен на трупчета. Мрежестата врата се беше откачила и беше паднала на хлътналата веранда пред вратата.

На едно място Мишел спря и се загледа в орязаните стъбла на някакви храсти. Едва се показваха над земята. Бяха в права линия.

— Беше жив плет — обясни Мишел. — Забравих точно какъв. Една сутрин се събудихме и го нямаше. Баща ми го засади за някаква годишнина от сватбата им. След като го орязаха така, повече не поникна. Мисля, че който го е направил, е излял и някаква отрова за растения.

— Разбрахте ли кой го е направил?

Мишел поклати глава и продължи към къщата. Прекрачиха падналата мрежеста врата и Мишел опита дръжката на вратата. Не заяде. Шон я улови за китката.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Щом стигнахме чак дотук… А и не мисля, че ще дойда отново.

Той пусна китката й и двамата влязоха. Вътре беше мръсно и пусто.

На светлината на фенерчето, което Шон грабна от джипа, видяха няколко парцаливи и мръсни одеяла, опаковки от храна, празни бирени бутилки и десетина използвани презерватива.

— Не е много подходящо за книгата ми със спомени — промърмори Мишел, докато оглеждаше мястото.

— Всяка разходка из миналото е такава — каза Шон. — Нещата никога не са толкова хубави, колкото ги помним.