Обърна се към нея и раздвижи изтръпналото си рамото.

— Няма за какво да съжаляваш. Премина през ада и се върна. Всеки би рухнал на твое място.

— Не и ти.

Той се надигна и се облегна на възглавницата.

— Може да те изненадам.

Погледна през прозореца. Стъмваше се. Обърна се учудено към Мишел.

— Колко е часът?

— Наближава седем.

— И съм спал през цялото време… Защо не ме събуди?

— Аз също не бях будна. — Погледна надолу и попита: — Шон, казах ли нещо, докато не бях на себе си?

Той докосна ръката й.

— Мишел, не можеш да си перфектна през цялото време. Таиш всичко в себе си, докато не експлодираш. Трябва да спреш да го правиш.

Тя погледна към прозореца.

— Като стана дума за това, пропиляхме цял ден. — Обърна се рязко. — Ами ако има нещо ново около Уила?

Беше ясно, че не й се говори за случилото се тук.

Шон разбра и взе телефона си от нощното шкафче. Прегледа съобщенията и имейлите.

— Нищо. Трябва да чакаме, докато някоя от следите, с които разполагаме, не проработи. Освен ако не измислиш нещо друго, разбира се.

Тя седна в леглото и поклати глава.

— Фактът, че Тък Дътън и Джейн Кокс всъщност ни лъжат от самото начало, не ни помага особено.

— Така е. Не ни помага. Сега обаче сме тук и бихме могли да направим нещо по случая с майка ти. Например да открием Дъг Рейгън.

— Добре.

Телефонът иззвъня. Беше брат й Боби.

— Какво правиш там? — попита той.

— Дойдохме тази сутрин. Исках… да проверя как е татко.

— Е, как е?

— Няма го. — Мишел изведнъж се сепна. Тук ли беше баща й? Би ли си помислил, че е правила секс с Шон у дома им толкова скоро след смъртта на майка й? — Изчакай малко, Боби.

Остави слушалката и изскочи от стаята. След малко се върна и пак я взе.

— Не, не е тук. Колата му я няма. Защо?

— Аз съм в голф клуба.

— Хубаво. Член ли си?

— Не. Ченгетата не печелят чак толкова много, че да си го позволят. Понякога играя, това е.

— Не е ли малко тъмно, за да играеш?

— Тук има една жена, с която разговарях.

— Каква жена?

— Разхождала е кучето си в нощта, когато мама беше убита. Не живее в района, така че полицията не я е разпитвала.

— Видяла ли е нещо? Ако е видяла, защо не е казала на полицията?

— Изплашила се е, струва ми се.

— И защо е променила решението си?

— Нейна приятелка Нанси Дръмонд я убедила да говори и тя ме потърси.

— И аз говорих с Нанси.

— И тя го каза. Всъщност заради това се обаждам.

— Какво искаш да кажеш? Че ме издирваш?

— Да.

— Боби, защо просто не се обади на мобилния ми телефон?

— Обаждах се поне шест пъти през последните няколко часа. Оставих ти четири съобщения.

Мишел погледна нощното шкафче, където беше оставила мобилния си телефон. Взе го и видя списъка с неприетите повиквания.

— Предполагам, че съм изключила звука, без да искам. Извинявай.

— Мислех, че татко ще знае къде си, но сега с един куршум са уличени два заека.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че жената не желае да говори с друг, освен с теб. Явно доста си впечатлила приятелката й Нанси. Нанси й е казала, че може да ти се довери.

— Боби, ти си полицай. Би трябвало да говори с теб.

— Упорита е. Има дванайсет внуци. Не мисля, че мога да изляза на глава с нея. Ще направя нещо по-просто. Нека говори с теб. После ще заковем копелето, което постъпи така с майка ни.

— Тя сега в клуба ли е?

— Да.

— Там сервират ли вечеря?

— Аз черпя.

— Ще сме при теб след двайсет минути.

С помощта на Даръл Куори опъна кабелите на стратегически места в галериите на рудника. Свършиха при входа.

Докато работеха, Даръл каза:

— Изглеждаш доста доволен.

— Типи отново си е у дома. Защо да не съм?

— Не е изцяло вкъщи, татко, тя е…

Даръл не успя да довърши, защото пръстите на баща му се впиха в гръкляна му.

Усещаше горещия парещ дъх на стареца.

— Защо не се замисляш повече над нещата, които приказваш, а, момче? И защо не държиш проклетата си уста затворена?

Куори бутна сина си настрана. Даръл се удари в твърдата каменна стена. Вместо обаче да се отдръпне смирено, той се засили и запрати баща си в отсрещната стена. Куори подпря врата на сина си с ръка и като използва за опора стената на галерията, го блъсна назад. Двамата се сборичкаха върху неравния под, като се опитваха да вземат надмощие един над друг. Дишаха тежко и се потяха въпреки студа в рудника.

Даръл залитна назад, но успя да запази равновесие. Отново се спусна, сграбчи баща си през кръста, вдигна го над земята и го стовари върху стената.

Куори остана без дъх, а долните му зъби пробиха устната му от удара. Когато обаче Даръл го връхлетя, Куори намери сили да забие коляно в корема на сина си и после да го удари с юмрук по лицето. Даръл се стовари по задник, с разцепена буза и кървяща уста.

Куори една не падна от силата на собствения си удар. Завъртя се на място, клекна на земята, закашля се и изплю кръв.

— Не можеш да ме надвиеш дори да съм на инвалиден стол и да ям овесена каша със сламка! — извика той побеснял от гняв.

Даръл погледна пръчката динамит на пода, свързана с дълъг кабел.

— Искаш да взривиш и мен, нали, старче?

— Ще взривя всички ни, ако трябва, по дяволите!

— Няма цял живот да правя каквото ти ми кажеш!

— Сестра ти изобщо няма свой собствен живот. Без да е виновна. И ти нямаше да имаш, ако не бях аз. Кой ти спаси задника, когато военните дойдоха да те търсят? Аз! После оплеска нещата с оная жена. И продължаваш да правиш глупости. Трябваше да те гръмна още тогава.

— Защо не го направи, а? Защо? — изкрещя Даръл, докато размахваше юмруци, а сълзите по лицето му се смесваха с кръвта.

— Гръмнах Кърт.

— Нямаше право да го убиваш. Аз видях сметката на оная жена, а не Кърт.

— Трябваше да гръмна теб — повтори Куори и изплю парченце кожа от устната си.

— Защо не ме гръмна, татко? Защо не уби мен?

Куори вече не го гледаше. Подпря се на стената. Все още дишаше на пресекулки.

— Защото имам нужда от теб, ето защо.

Наведе се и протегна ръка на Даръл, за да му помогне да стане. Даръл не я пое.

— Нужен си ми. Нужен си ми, момче.

Куори остана наведен, стъпил нестабилно на неравния под на рудника. Представи си сина си като малък — любвеобилно момченце с големи сини очи и леко крива усмивка. Кажи какво има да се прави, тате.

Когато погледът му се проясни, видя само един едър, набит мъж, изпълнен с гняв, който се мъчи да се изправи на краката си.

— Имам нужда от теб, момче — потрети Куори и пак му подаде ръка. — Моля те.

Даръл мина покрай него.

— Хайде да свършваме — каза той и избърса кръвта от лицето си с мръсна длан. — Колкото по-бързо, толкова по-добре. После се махам оттук.

Куори отключи вратата и влезе в помещението. Светлината от фенера на масата беше толкова слаба, че не можеше да види жената. Усещаше обаче присъствието й.

— Не исках да се отказвам от нея — каза Даян Уол и излезе от сянката.

Куори също застана в светлото петно.

— Кървиш.

— Дребна работа — отговори Куори, седна на масата и прокара пръсти през гъстата си сплъстена коса. Дробовете му още свиреха от боричкането със сина му.

Проклети цигари!

Даян седна срещу него.

— Не исках да я давам.

Куори се отпусна назад, пое си дълбоко дъх и я погледна изпод разрошените си вежди.

— Добре.

— Плашиш ме. Всичко в теб ме ужасява.

— И ти ме плашиш — каза той.

Даян го погледна изненадано.

— И с какво точно те плаша?

— Има много видове страх. Физически. В главата ти. И двете.

— А аз по какъв начин те плаша?

Куори се наведе над масата и върху дървената повърхност падна капка кръв.