Зададоха му същите въпроси, които бяха задали на децата, и получиха същите безполезни отговори. Тък се усмихна немощно.

— За Уила това е било голям ден. Празнувала с рождения си ден в Кемп Дейвид. Колко деца имат такава възможност?

— Не много — съгласи се Мишел. — Жалко, че се е наложило да го пропуснете.

— За първи път пропускам рождения й ден. А и Кемп Дейвид. Никога не съм ходил там.

— Нищо особено — отбеляза Шон. — Значи първата дама е играела важна роля в живота на Уила?

— О, да. Разбира се, доколкото имаше време. Понякога не ми се вярва, че е съпруга на президент, толкова много работи. По дяволите, дори не ми се вярва, че той е имал неблагоразумието да се ожени за сестра ми!

— Двамата обаче с него винаги сте си допадали, нали?

— Да, харесвам Дан. Дори гласувах за него. — Тък се усмихна вяло, после пак започна да преглъща сълзите си. — Шон, не разбирам как така човек може да извърши такова нещо.

— Има една много голяма причина, Тък — отговори Шон.

— Мислиш, че е свързано с Дан и Джейн?

— Едно семейство сте. Ти си много по-лесна мишена.

— Ако това е причината, какво искат? Ако искат пари, президентът не може просто да бръкне в хазната и да им плати откуп.

Шон и Мишел се спогледаха, а Тък погледна първо единия, после другия.

— Нали наистина не може? — попита той.

— Тък, нека се съсредоточим върху фактите. За предположения ще има предостатъчно време.

— Добре, Шон, наистина няма време. Какво ще стане с Уила? Държат Уила. Тя може да е…

Надигна се тревожно.

Шон го бутна леко обратно в леглото.

— Тък, слушай. ФБР се е заело сериозно със случая, а и ние ще направим всичко, което можем. Сега е необходимо да запазим спокойствие и да получим цялата информация по случая.

Шон извади листа с буквите от ръцете на Пам.

— Познаваш ли това?

— Не, защо?

— От ФБР не ти ли го показаха?

— Не. Какво е?

— Буквите бяха изписани по ръцете на Пам с черен маркер.

— Боже… Да не би някаква секта… — Изражението на Тък се промени. Гневът му се превърна в ужас. — Да не би да е някакъв психопат като Чарлс Мансън, който мрази правителството и иска да си отмъсти чрез Уила?

Влезе сестрата и ги изгледа строго.

— Трябва да ви помоля да си тръгнете незабавно. Определено го разстройвате.

Мишел понечи да възрази, но Шон я изпревари:

— Да, извинете ни. — Той хвана ръката на Тък. — Ти сега мисли за оздравяването си. Джон и Колийн имат нужда от теб, нали разбираш?

Тък кимна и се отпусна на леглото.

След няколко минути Шон и Мишел се качиха в джипа й.

— Имам един въпрос — каза тя.

— Само един ли? Впечатлен съм.

— Защо Тък не е присъствал на рождения ден на дъщеря си в Кемп Дейвид? Нима срещата в Джаксънвил за последните подробности, не е можела да почака до следващия ден? Или да направят видеоконференция? И… на мен ли ми се стори така, или той наистина иска да знае дали президентът може да плати откуп с пари от хазната?

— А и прекалено бързо предположи, че си имаме работа със секта. Затова не го попитах защо Пам искаше да се срещне с нас. Не е изключено да е било заради него.

— Значи го подозираш?

— Подозирам всички. По същата причина не го споменах и пред Джейн Кокс.

— Хареса ми как го накара да каже, че се е прибрал направо у дома, без да спира. Мислиш ли обаче, че може да е случайно престъпление?

— Не, не мисля.

— Тогава мислиш ли, че е свързано с първото семейство?

— Мислех, докато не чух Тък.

— Какво каза Тък?

— Че работи за правителството по проект за борба с биотероризма.

По-късно същата вечер стигнаха до дома на Дътън, но не можаха да се доберат до къщата с джипа, защото пътят беше блокиран с преносими заграждания. Навсякъде бяха паркирани полицейски коли, джипове на ФБР и микробуси на криминалисти.

Отвъд преградите се тълпяха репортери с микрофони, които подтичваха насам-натам, следвани от операторите си. По протежение на пътя бяха паркирани новинарски ванове с издигнати антени. Имаше и доста зяпачи, които се опитваха да зърнат какво става и се превръщаха в храна за журналистите, които нямаха какво толкова да правят, освен да записват глупави мнения, защото официалните власти мълчаха.

— Това е то — каза Мишел. — Толкова по въпроса за достъпа до доказателствата.

Шон не я слушаше. Гледаше листа, на който беше преписал буквите от ръцете на Пам Дътън. Опитваше се да ги групира по смислен начин.

— Чаффакан. Хатка и Таийи?

— Чафакан? Като Чака Кан? Може да са фенове на фънк певици с тарикатски имена.

— Дръж се сериозно.

— Добре, таийи звучи като японски или китайски. Или бойно изкуство, или техника за релаксация.

— А не може ли да е шифър?

— Ако е така, нямаме ключа.

Шон извади мобилния си телефон и започна да пише на клавиатурата.

— Какво правиш?

— Каквото в наши дни правят всички. Търся го в Гугъл.

Изчака резултатите от търсенето да се появят на дисплея и започна да ги преглежда. Не изглеждаше много уверен.

— Хатка е или актриса, или компания за развлекателни спектакли. А Таийи има нещо общо с арабите от шести век. Изглежда, е някаква племенна група.

— Тероризъм?

— Не мисля. Ще опитам и други комбинации.

Продължи да въвежда комбинации и да чете резултати, докато нещо не привлече вниманието му.

— Йи.

— Какво е това?

— Вместо Таийи написах само „йи“ и виж какво се получи. — Шон започна да чете от екрана. — Произходът на сричковата азбука „йи“ се губи назад във времето, но се смята, че е повлияна от китайската писменост. Всеки знак представлява отделна сричка. Използвала се е главно за религиозни текстове и тайни писания. На този език говорят милиони хора в китайските провинции Юнан и Съчуан.

— Значи за всичко е отговорно китайско тайно религиозно общество, така ли? — попита Мишел скептично. — Буквите обаче са на латиница, а не са китайски йероглифи.

— Не знам. Просто се опитвам да открия следа.

Набра телефонен номер и вдигна ръка, защото Мишел понечи да каже нещо.

— Ей, Фил… Обажда се Шон Кинг. Да, да, наистина мина много време. Знам. Ами върнах се отново във Вашингтон. Обаждам ти се с един въпрос за нещо като език. Да. Не, не се опитвам да науча чужд език, а да разбера дали нещо е на някакъв език, или не. Да, вероятно не ме разбираш добре. Виж, познаваш ли някого от вашия университет, който да има представа от език, наречен „йи“? От Китай.

Мишел забарабани с пръсти по волана, докато той говореше.

— Да, знам, че не е от големите. Можеш ли обаче да провериш дали някой от катедрата не го познава? Благодаря, задължен съм ти.

Даде номера си на Фил и прекъсна връзката.

Мишел го погледна въпросително и той обясни:

— Мой приятел от катедрата по чужди езици в Джорджтаунския университет. Ще провери и ще ми се обади.

— Еха!

Погледна я сърдито.

— Имаш ли по-добра идея?

Тя понечи да му отговори, но телефонът му иззвъня.

— Да? — Надигна се и погледна през стъклото. — Сега? Да, добре.

Прекъсна линията и изгледа Мишел озадачено.

— Кой беше?

— Специален агент Уотърс от ФБР. Имаме официална покана да участваме в разследването.

Мишел включи на скорост.

— Охо! Джейн Кокс наистина изпълни обещанието си.

Уотърс ги посрещна на входната врата. Беше повече от ясно, че агентът на ФБР е бил закачен на къс повод с нашийник и този факт не му се харесваше ни най-малко. Накара ги да обуят найлонови калцуни и ги инструктира да стъпват само там, където стъпва той. Полагаше сериозни усилия да говори учтиво, но не му се удаваше особено и резултатът беше нещо като ръмжене.

— Сигурно е хубаво да имаш приятели по високите места — подхвърли той, когато тръгнаха нагоре по стълбата към спалните, след като минаха покрай контурите на трупа на Пам Дътън.