— Като те гледам, се боя, че този стар свят никога няма да стане добър. За никого от нас.

Тя се отдръпна, жегната от думите му.

— Не съм лош човек. Не съм наранила никого.

— Наранила си онова момиче, макар и да не го знае.

— Отказах се от нея, за да живее по-добре.

— Глупости. Дала си я, за да не се налага да се грижиш за нея.

Даян протегна ръка над масата и го зашлеви по бузата, а после се отдръпна назад ужасена. Погледна ръката си, сякаш не беше нейна.

— Поне имаш характер — отбеляза Куори, който не се впечатли от плесницата.

— Значи аз съм виновна, че светът е лош?

— Не. Виновна си, че оставяш другите да го правят лош. Хора като теб допускат мръсниците да ги тъпчат. Дори когато не са прави. Дори когато ти знаеш, че не са прави. Затова си лоша. Хората като теб никога не защитават каквото и да било, ако се налага да се борят за него. Просто пълзите в калта. Приемате нещата такива, каквито са. Вземате с усмивка гадостите, които ви предлагат, благодарите и молите за още.

От едното око на Даян капна сълза на масата при кръвта на Куори.

— Не ме познаваш.

— Познавам те. Познавам и теб, и хората като теб.

Даян избърса очите си.

— Какво тогава ще направиш? Ще ме убиеш ли?

— Не знам. Не знам какво ще направя с теб.

Стана бавно. Гърбът го болеше от удара в скалата.

— Искаш ли пак да видиш Уила? Може да е за последен път. Краят наближава.

Очите на Даян бяха премрежени от сълзи.

— Не, не мога.

Тя завъртя глава наляво и надясно. Сви юмруци, започна да трепери.

— Пак ли ще пълзим в калта, а? Опитваш се да се скриеш? Казваш, че се страхуваш от мен. Току-що ме удари. Показа характер. Ако искаш, можеш да се съпротивляваш. Онези, които мислят, че са силни и имат всичко, богатите и влиятелните — те са нищо. Щом се надигнеш срещу тях, ще избягат, защото не са нито силни, нито корави. Просто притежават вещи. Имат високо самочувствие, което не е подплатено с нищо. — Той стовари големия си юмрук върху масата толкова силно, че фенерът падна и светлината изгасна. Във внезапната тъмнина Куори каза: — Попитах те дали искаш да видиш дъщеря си. Да или не?

— Да.

Голф клубът беше тих, а голямата каменна камина в средата на ресторанта гореше, макар вечерта да не беше студена. Шон и Мишел седяха от едната страна на масата, а Боби и Джун Батъл — дребна жена, прехвърлила осемдесет — седяха срещу тях.

Току-що бяха поръчали вечеря.

Мишел мина по същество.

— Радвам се, че си разговаряла с Нанси Дръмонд. Защото се нуждаем от помощта ти.

Вместо да отговори, Джун Батъл методично изгълта шепата хапчета, които беше подредила на покривката, като отпиваше вода от голяма чаша.

Шон, изглежда, усети нарастващото нетърпение на Мишел, защото отпусна ръка под масата, стисна я леко за коляното и поклати едва забележимо глава.

Джун лапна последното хапче и ги изгледа.

— Мразя лекарствата, но явно само те ме поддържат жива, така че няма как.

— Значи онази вечер си разхождаше кучето по улицата, на която живеят Максуел — вечерта, когато Сали Максуел е била убита? — започна Мишел окуражително.

— Тогава не знаех, че е била убита — отговори Джун спокойно. — Само разхождах Седрик. Моето куче. Пекинез. Малко куче. Някога имах голямо, но вече не мога да се справям. Добро кученце е. Седрик беше най-големият ми брат. Почина. Повече го харесвах от останалите ми братя и сестри и затова нарекох кучето си на него.

Мишел се прокашля демонстративно и Шон пак я стисна за коляното.

— Казах на сестра си, че ще разговаряш само с нея — обади се Боби.

— Не обичам полицията — кимна Джун и потупа Боби по ръката. — Не ме разбирай погрешно. Знам, че не може без полиция и така нататък. Искам да кажа, че щом полицаите са наоколо, значи се е случило нещо лошо.

— Както например това, че убиха майка ми ли? — попита Мишел, вперила поглед в Джун.

Дребната женица най-после я погледна.

— Съжалявам за загубата ти, дете. И аз загубих две деца и един внук, но умряха от болест, не от престъпление.

— Видяла си нещо онази нощ? — подкани я Шон.

— Един мъж.

Шон и Мишел се наведоха едновременно напред, като че ли бяха свързани с въже.

— Можеш ли да го опишеш? — попита Мишел.

— Беше тъмно и очите ми не са каквито бяха, но мога да ви кажа, че беше висок и не беше дебел или нещо такова. Не носеше сако, а беше само по панталон и пуловер.

— Стар, млад?

— По-възрастен. Мисля, че имаше сива коса, но не съм сигурна. Помня, че вечерта беше топла и се изненадах, че е с пуловер.

— А в съседната къща е имало парти край басейна — добави Шон.

— Не знам какво парти е имало, но отпред бяха паркирани много коли.

— Колко беше часът?

— Винаги излизам на разходка в осем часа. Винаги стигам до онова място към осем и двайсет, освен ако Седрик не си свърши работата, така че да трябва да почистя след него, но онзи път не го направи.

— Значи беше осем и двайсет — уточни Шон.

Тримата с Боби и Мишел се спогледаха.

— Според аутопсията смъртта е настъпила между осем и девет — напомни Боби.

— Което значи, че онзи е бил там в паузата.

— Паузата? — погледна я Джун озадачено.

— Интервалът, през който е било възможно да се извърши убийството — обясни Шон. — Значи онзи е бил там. Какво правеше?

— Вървеше. Отдалечаваше се от мен. Улицата беше доста тъмна. Дори не съм сигурна дали ме видя. Винаги си нося фенерче, но онази вечер не го бях включила, тъй като имаше луна, а и със Седрик вървим доста бавно. И двамата имаме артрит.

— Значи се е отдалечавал от теб. Видя ли нещо друго? Например откъде дойде? — подсказа й Мишел.

— Ами… стори ми се, че излиза измежду две къщи. Едната, с многото коли отпред, и другата до нея отдясно.

— Къщата на родителите ми — каза Мишел.

— Може, само че тогава не го знаех.

— Какво друго? — попита Шон.

— Това беше странното — отговори Джун.

— Странно ли? — учуди се Боби.

— Да, бях на отсрещния тротоар, но все пак го видях.

— Какво видя? — намеси се Мишел с леко треперещ глас.

— О, да, не ви казах. Имаше някакви проблясъци.

— Проблясъци? — попитаха Шон и Мишел едновременно.

— Да. Мъжът крачеше нагоре по улицата, но спираше при всяка паркирала кола. После вдигаше леко ръка и нещо блясваше.

— Къде спираше при колите? — попита Мишел. — Отстрани? Отпред? Отзад?

— Отзад. И леко се навеждаше всеки път. Казах ви, че беше висок.

Мишел кимна на Шон.

— Снимал е номерата на колите.

— Проблясъците са били от светкавицата на фотоапарата — каза Шон. Боби кимна.

— И го правеше при всяка кола? — попита Мишел.

Джун кимна.

— Така си мисля.

— А защо му е било на нашия извършител да прави снимки? — учуди се Боби.

Лицето на Джун светна.

— Извършител ли? Чувала съм тази дума. Гледам „Закон и ред“ редовно. Обичах Джери Орбах, лека му пръст. И Сам Уотърсън. Той игра Линкълн, нали знаеш?

— Видя ли още нещо? — настоя Мишел. — Например накъде тръгна мъжът?

— Ами да. Свърши с колите и тръгна назад към мен, само че по отсрещния тротоар. Огледа се, май за да види дали някой го е забелязал. Не мисля, че ни видя със Седрик. Там имаше големи храсти и ние бяхме зад тях, защото Седрик пишкаше, а той се смущава, ако го гледат, докато си върши работата. После мъжът сви по алеята и влезе в къщата.

Мишел доби озадачен вид.

— Къща? Коя къща?

— Съседната на онази с паркираните коли. Влезе направо през входната врата.

Мишел, Боби и Шон размениха погледи.

Високият възрастен мъж трябваше да е бил Франк Максуел.

След като приключиха с вечерята, трябваше да отведат Джун Батъл в полицията, за да даде официални показания.

— Отведете я вие, двамата — каза Мишел.

— Какво? — Шон я изгледа изненадано.