— За бога, Джейн! — извика Тък. — Става дума за Уила! Трябва да им помогнеш!

— Ще помисля.

Тък се стъписа от репликата й, но Шон кимна и каза:

— Добре, Джейн, помисли, а после ни информирай за решението си.

Стана и кимна на Тък и Мишел да го последват.

— Тък, защо не останете тук с децата? — попита Джейн.

Той дори не я погледна.

— Не, благодаря.

Излезе от стаята. Шон и Мишел го последваха.

Бетак понечи да тръгне с тях, но Джейн го спря:

— Никога няма да забравя предателството ти, агент Бетак. Никога.

Той отвори уста, за да отговори, но размисли. Просто се обърна и излезе.

Докато излизаха от Белия дом, Шон дръпна Бетак настрана.

— Арън, още нещо.

— Имаш нужда от детективи на свободна практика ли? Защото виждам как скоро ще си търся работа.

— Наистина имам нужда от малко детективска работа от твоя страна.

— Тоест?

— Писмото, което е получила Джейн Кокс.

— Каза, че го е унищожила.

— Като вземем предвид, че почти всичко, което тя каза досега, е лъжа, има голяма вероятност да не го е унищожила.

— И искаш от мен да го намеря?

— Бих опитал сам, но си мисля, че някой ще види. Охраната тук е доста сериозна.

— Даваш ли си сметка какво искаш от мен?

— Да. Искам да помогнеш да намерим едно отвлечено малко момиче.

— Откога започна да използваш чувството за вина като инструмент в работата си?

— Би ли го направил, ако не го използвах?

Бетак се замисли за момент. После поклати глава и каза:

— Ще видя какво мога да направя.

След като оставиха Тък в Блеър Хаус, телефонът на Шон иззвъня. Той се обади, чу каквото му казаха, усмихна се и прекъсна връзката.

— Май най-после ще извадим късмет.

— Защо? Кой беше? — попита Мишел.

— Приятелят ми от университета. Изглежда, са разбрали какво означават надписите по ръцете на Пам.

— Проверихме всички възможни хипотези — каза приятелят на Шон, Фил Дженкинс, професор от Джорджтаунския университет. — Разбира се, не е онзи китайски диалект, както подозираше в началото. Буквите са други. Професорите обаче обичат такива предизвикателства, така че се обадих и на различни колеги. Със сигурност им беше по-интересно от оценяването на студентски работи.

— Не се съмнявам — каза Мишел, седнала на ъгъла на бюрото в претъпкания кабинет на Дженкинс. Би предпочела стол, но двата налични бяха отрупани с книги.

— И какво откри? — попита Шон нетърпеливо.

— Чувал ли си някога за мускоги?

— Не беше ли град в Уисконсин или Оклахома?

— Да, и градът се казва Мускоги. Това е индиански език или по-скоро група езици.

— Значи написаното е на този език? — попита Мишел.

— Самият език е коасати или повече известен като коушата. Но е от същата езикова група.

— И какво е написано? — попита Шон. — Можеш ли да ни го преведеш?

Дженкинс погледна лист, покрит с драскулки.

— Беше доста трудно да се разчете, защото липсваха ударения и други знаци. Например между chaffa и kan трябва да има две точки. И, разбира се, буквите не бяха разделени на думи, което още повече затруднява разчитането.

— Като че ли са искали да ни затруднят нарочно — отбеляза Шон.

— И са успели — отвърна Дженкинс. — И така, доколкото можем да сме сигурни, тук е написано Chaffakan, което означава „една“, Hatka, което означава „бяла“ и Tayyi, което означава „жена“.

— Една бяла жена? — повтори Шон.

— Една мъртва бяла жена — поправи го Мишел.

Дженкинс я погледна изненадано.

— Мъртва?

— Това е дълга история, Фил — каза Шон. — Какво можеш да ни кажеш за коасатите?

— Говорих с професор, който специализира в местните американски езици. Всъщност той разчете надписа. Племето коасати е било част от конфедерацията Крийк, която е била на територията на днешна Алабама. Когато обаче европейците започнали да прииждат и тъй като били нападани и от други племена, племената коасати и алибаму се преместили в Луизиана и след това в Тексас. Изглежда, днес в Алабама не живеят хора от тези племена. Основната част от тези, които все още използват езика и които наброяват няколкостотин души, живеят в Алън Париш, малко на север от Елтън, щата Луизиана. Има няколко и в Ливингстън, щата Тексас.

Мишел и Шон се спогледаха.

— Тексас и Луизиана. Не е лесно да се открие нещо на такава голяма площ — отбеляза тя.

— Ако обаче търсенето се ограничи само до градовете и до няколкостотин души… — обади се Шон.

— Да започнем с въпроса защо изобщо се написали думите по ръцете на Пам. Разчитането им наистина се оказа трудно, но не и невъзможно — предложи Мишел.

— Думите са били написани по ръцете на жена? — попита Дженкинс. — И споменахте, че е мъртва?

— Не просто мъртва, а убита — отвърна Мишел.

— Боже мой! — изпъшка професорът и пусна листа върху бюрото си.

— Всичко е наред, Фил. Не мисля, че онези типове ще продължат с езиковите демонстрации. Благодаря за помощта.

Когато излязоха от кабинета, Шон поклати глава.

— Защо всичко все повече ми прилича на тактика за отвличане на вниманието?

— И доста безсмислена, защото е била напълно излишна.

— Така е.

— Сега какво?

— Трябва да се свържем с Уотърс и да му кажем какво сме научили.

— На този кретен? Защо?

— Защото обещахме. Освен това трябва да открием Уила колкото е възможно по-бързо. Ще са ни нужни ресурсите на ФБР.

— Е, не се изненадвай, ако се окаже, че тези ресурси се използват срещу самите нас.

Шон се обади на Уотърс и се разбраха да се срещнат в кафене, недалеч от Хувър Билдинг, централата на ФБР.

— Не очаквах да се обадите — отбеляза Уотърс, когато седнаха на маса в дъното.

— Казах, че ще се обадим, ако научим нещо ново.

— Е, слушам.

— Надписите по ръцете на Дътън са на езика коасати, който е индиански.

Уотърс наостри уши.

— Знае ли се какво е написано?

— „Една бяла жена“ — отвърна Мишел. — Нещо, което знаехме и без надписа.

— Не виждам смисъла — каза Уотърс.

— Вероятно е недодялан опит да отклонят вниманието ни, защото са оплескали нещата.

— Как са оплескали нещата?

— Онзи се е подплашил, убил е жената, без да иска, и е надраскал нещо, за да отклони вниманието ни. Не мисля, че някой е трябвало да умира онази вечер. Тък е бил най-логичната жертва, а са си направили труда да го неутрализират, след като са можели да го убият веднага.

— Добре, кажи ми кой използва този език.

Шон повтори наученото от Фил Дженкинс за индианското племе.

— Това може би стеснява донякъде търсенето — каза той, изпълнен със съмнение. — Но някакво индианско племе дотолкова да има зъб на президента, че да отвлече племенницата му? Звучи доста невероятно.

— Втори пункт. Пам Дътън е родила само две деца. Смятаме, че Уила е осиновена.

— Знам. Съдебната лекарка ни го каза, след като вие двамата сте й обърнали внимание на този факт.

— Попитахме Тък, но той не желае да говори по въпроса. Каза ни, че сме се побъркали. Първата дама твърди, че не знае нищо. Според нея, когато Уила била родена, семейство Дътън живеело в Италия. Или когато се предполага, че е родена.

— Може би осиновеното дете не е Уила — предположи Уотърс.

— Другите две приличат много на родителите си — възрази Мишел.

— Съдебната лекарка каза, че Пам е родила само две деца, значи Тък лъже, независимо кое е осиновеното дете — отбеляза Шон. — Може да се наложи да го притиснете, за да каже истината.

— Не е лесно да се притисне роднина на президента — възрази Уотърс.

— Все някъде трябва да има документи за осиновяването на Уила. Или тук, или в Италия. ФБР може да ги открие.

— Смятате ли, че осиновяването може да има нещо общо с отвличането й?

— А може ли да няма?

— И още нещо — добави Мишел. — Какво толкова, ако Уила е осиновена? Защо Тък не желае да го признае? Осиновяването не е престъпление…