Шон погледна през прозореца с ръце, мушнати в джобовете. Това, което каза Джейн, не беше лишено от смисъл. Може би наистина беше избързал със заключенията си, преди да провери думите на Хилал. Ами паролата на компютъра? Нещо го жегна. Ами ако някой друг е сменил паролата с „Касандра1“? Ами ако го е направил Хилал, защото е бил сигурен, че ще опитат да вземат информацията от твърдия диск и че като отгатнат новата парола, непременно ще стигнат до извода, че Тък и онази жена имат връзка?

Това, реши той най-накрая, е толкова вероятно, колкото застрахователната компания да му плати щета, причинена от терористи.

Обърна се рязко.

— Тък, каква е паролата на служебния ти компютър?

Шон щракна с пръсти, за да го подкани.

Тък се поколеба достатъчно.

— Кармайкъл — отвърна той.

Джейн се обади:

— Това беше моминското име на Пам, нали?

Тък кимна, после вдигна ръка и избърса една сълза от ъгълчето на окото си.

И двамата ме лъжат. Разбрали са някак, че съм проникнал в компютъра. Изпратили са ми репортерката. За да ме сплашат.

Увъртането на Тък не беше изненада. Фактът, че първата дама заставаше на негова страна, беше много по-странен. Явно трябваше да рови още много.

— Окей, ще проверя Хилал.

— Добре. — Джейн стана, целуна Тък по бузата и го прегърна.

Тръгна към Шон и каза:

— Оценявам помощта, която ни оказваш.

— Дано.

Той пренебрегна протегнатата й ръка и излезе от стаята.

Сам Куори избърса ивиците пот от челото си, изкриви болния си гръб в определено положение, чу облекчаващото изпукване и напрежението изчезна от претоварения му гръбнак. Наблюдаваше обработваемата си земя от най-високата точка на „Атли“ — скална аномалия, стърчаща като гърбица на трийсетина метра над земята, до чийто връх се достигаше по каменни стъпала, изгладени от краката на предшествениците му. Беше известна, поне откакто помнеше Куори, като Ангелската скала. Сякаш беше стъпало към Небесата и към някакъв по-добър живот, отколкото обикновената земя можеше да осигури на фамилията Куори. Сам Куори не беше хазартен тип, но би се обзаложил на няколко долара, че почти никой от предшествениците му мъже не е успял да осъществи това пътешествие.

Независимо от превратностите на историческата си съдба, „Атли“ беше преди всичко действаща ферма. През последните двеста години се бяха променяли единствено културите, които се отглеждаха, и начините, по които се отглеждаха.

Дизелови машини бяха изместили впряговете и плуговете, а вместо памук и тютюн сега се отглеждаха различни други неща. Куори не се смяташе обвързан с определен вид култури и винаги беше готов да опита нещо ново, стига да можеше да донесе печалба на една малка ферма, каквато беше станала „Атли“. Подобно на повечето ефективно работещи фермери, и той се вглеждаше педантично и в най-малките подробности: състава на почвите, очакваните годишни валежи, сроковете за прибиране на реколтата, изчислени до минута, прогнозите за слани, добива от декар спрямо очакваните пазарни цени, точния брой работници, които ще са нужни напролет и есен, необходимите трактори и банките, които да отпуснат съответните кредити.

Намираше се прекалено на север в Алабама, за да отглежда киви, но пък нямаше проблем да отглежда рапица, защото най-накрая наблизо бяха отворили цех, в който можеха да извличат ценното рапично масло. Рапицата беше добра зимна култура и носеше повече доход от стандартната зимна пшеница. Освен това той отглеждаше традиционни зеленчуци и плодове като зеле, зелен и бял боб, царевица, бамя, тикви, домати, ряпа и дини.

Част от продукцията изхранваше хората, които живееха в „Атли“ с него, но по-голямата част се продаваше на местните магазини и фирми, защото отчаяно се нуждаеха от приходи. Той отглеждаше и двайсет свине и още толкова изхранван с фураж добитък, защото беше открил пазари в Атланта и Чикаго, където да пласира говеждото месо. Имаха и животни за собствена консумация.

Фермерството е рискована операция и при най-добрите обстоятелства. Хората, които обработват земята и правят всичко както трябва, могат да бъдат разорени от внезапна суша или ранна слана. Майката природа никога не се извинява за понякога катастрофалната си намеса. Куори беше преживял и добри, и лоши години. Макар и да беше ясно, че не може да забогатее с това, което прави, също така беше ясно, че работата не е в парите. Плащаше си сметките, държеше главата си изправена и беше почти напълно сигурен, че човек не може да очаква повече от живота, ако не е корумпиран или прекалено амбициозен, или и двете.

През следващите няколко часа той работи с наемните работници на полето. Правеше го поне поради две причини. Първо, обичаше да работи земята. Беше го правил още от малък и не виждаше причина да спре само защото вече остаряваше бързо. Второ, работниците винаги влагаха повече усилия в труда си, когато „el jefe“ беше при тях.

Гейбриъл също дойде при него следобед, след като бе изминал пеша почти двата километра от автобусната спирка. Момчето беше силно и съсредоточено, умееше да работи с инструментите и машините като възрастен, опитен работник. По-късно, на вечеря, Куори остави Гейбриъл да каже молитвата, докато майка му Рут Ан и Даръл слушаха. Храната им бе обикновена, повечето консервирана. Освен това Куори чу и какво Гейбриъл е учил в училище този ден.

Погледна възхитено майката на момчето.

— Той е умен, Рут Ан. Попива като гъба.

Рут Ан се усмихна доволно. Беше слаба като клечка и винаги щеше да е така поради заболяване на червата, което нямаше пари да лекува и което вероятно щеше да я довърши след десетина години.

— Мен не ме питай за такива работи — каза тя. — От мен искай само готвене и чистене, друго не разбирам.

— Там те бива — намеси се Даръл, който седеше срещу Гейбриъл, тъпчеше в устата си едри залъци царевичен хляб и пиеше хладка вода от кладенеца, за да преглъща.

— Къде е Карлос? — попита Гейбриъл. — Да не би да замина и той като Кърт?

Даръл погледна тревожно баща си, но Куори продължи най-спокойно да топи от чинията си доматен сос с парче хляб.

— Изпратих го да ми свърши една работа в града — отговори той най-накрая. — Скоро ще се върне.

След вечеря Куори се качи на тавана, където седна сред обвитите с паяжини останки от историята на семейството му, най-вече мебели, дрехи, книги и документи. Не се качи заради някаква носталгия. Разтвори плановете върху стара салонна масичка, принадлежала на прабаба му по майчина линия, която според семейната легенда застреляла мъжа си с ловна пушка заради жена с красиво лице, добри маниери и много тъмна кожа.

Куори проучи пътя, сградата, възможния достъп и местата, които биха могли да се окажат проблемни. После насочи вниманието си към други чертежи, по-технически. Някога беше спечелил стипендия, за да учи в колеж по машинно инженерство, но войната във Виетнам провали плановете му. Когато се върна у дома, баща му беше починал, „Атли“ легна на плещите му и ученето в колеж просто се оказа невъзможно.

Въпреки това обаче Куори можеше да поправи всичко, което имаше мотор или движещи се части. Устройството на всяка машина, колкото и да бе сложно, му изглеждаше смайващо елементарно. В „Атли“ това му беше донесло дивиденти, защото другите фермери плащаха за скъпи ремонти, когато техниката им се повредеше, а Куори поправяше всичко сам, най-често легнал на земята с голям гаечен ключ в ръка.

Така и сега разглеждаше плановете и чертежите с очи на специалист, даваше си сметка кое може да се подобри и какво трябва да се направи, за да се предотврати катастрофа. После слезе долу и завари Даръл да почиства пушките в малката оръжейна стаичка, непосредствено до кухнята.

— Няма по-хубава миризма от миризмата на оръжейна смазка — каза Даръл и вдигна очи към баща си, когато той премина през стаичката.

— Ти го казваш.

Усмивката на Даръл изведнъж помръкна — може би заради спомена за пистолета, опрян в тила му от мъжа, който сега стоеше на метър от него в стая, пълна с оръжия.