— И аз съм много разстроена. И независимо от развръзката те ще продължат да имат работа. Не мога обаче да кажа същото за теб.

— За нас — напомни той.

— Малко самоконтрол щеше да е достатъчно.

— Беше като болест. Знаеш го. Честно казано, изненадан съм, че нищо не излезе наяве по-рано.

— Изненадан? Наистина ли? След като през цялото време бях зад теб, за да чистя боклуците? Изненадан?

— Не исках да прозвучи така.

— А как би искал да прозвучи?

— Джейн, сега не е моментът да се караме. Трябва да сме заедно. Ако искаме да оцелеем.

— И да преживеем други моменти, по-подходящи, за да се караме.

— Добре — каза той хладно, — щом така искаш…

— Иска ми се да не съм в този самолет и да не отивам там, закъдето сме се запътили.

— Как ти се стори онзи мъж по телефона?

— Решителен. Изпълнен с гняв и омраза. Можеш ли да го обвиниш?

— Смяташ ли, че е бил честен? Искам да кажа, онова, което иска, е такава дреболия в сравнение с…

— Предпочиташ да убие Уила ли? — попита тя мрачно.

— Нямах предвид това. Не слагай в устата ми думи, които не съм казвал.

Чукането на вратата прекъсна спора им.

Беше Лари Фостер, шефът на охраната.

— Сър, екипажът преценява, че ще кацнем в Хънтсвил след около час и половина. За щастие, току-що там са открили нова писта, която може да приеме самолет от този клас.

— Добре, чудесно.

Президентът се обърна, за да си налее ново питие.

— После ще трябва да отидем на друго място.

Кокс престана да пуска ледени кубчета в чашата и го погледна.

— Получихте координатите, нали?

— Да, сър. Получихме ги.

— Е, има ли проблем тогава?

— Мога ли да бъда откровен, сър?

Кокс погледна съпругата си и после пак се обърна към Фостър.

— Слушам — каза той навъсено.

— Цялото пътуване е проблем. Нямам представа къде отиваме и какво ни очаква там. Не разполагам с достатъчно хора, нямам и една четвърт от нормалното оборудване и въоръжение. Препоръчвам ви да се върнем във Вашингтон.

— Невъзможно е — възрази Кокс и отпи от чашата си. — Искаш ли питие?

— Сър, настоятелно ви препоръчвам да не продължаваме.

— Президентът съм аз. Просто искам да направя едно непредвидено пътуване. Не е кой знае какво.

Фостър се прокашля. Юмруците му се свиваха и отпускаха. Полагаше всички усилия да не личи колко трудно му е да се сдържа, но не му се удаваше особено.

— Другият проблем е, че нямаме автоколона, сър. А мястото, до което трябва да стигнем, е на сто и трийсет километра от летището на Хънтсвил.

— Трябва да стигнем дотам — настоя Кокс. — Точно след четири часа и седем минути.

— Пред нас пуснах два транспортни самолета с хеликоптери на борда. Ще отнеме малко време да ги разтоварят и подготвят за полет.

— Знаеш инструкциите. Не можем да пропуснем крайния срок.

— Сър, ако поне ми кажете защо е всичко това… Знам, че директорът е говорил с вас и че поддържа моята позиция, но…

Кокс вдигна пръст към него.

— Директорът е директор, защото аз съм го направил такъв. Утре мога да го сменя. И ще го направя, ако продължава да ме занимава с глупости. Искам да правиш точно онова, което ти кажа. Аз съм главнокомандващият. Ако не искаш, мога да наредя на армията да поеме нещата в свои ръце. Военните поне няма да оспорват правомощията ми.

Фостър се изпъна като струна.

— Господин президент, според федералния закон ние осигуряваме безопасността ви. — Той погледна към Джейн. — И на двама ви. Това, което става в момента, е безпрецедентно и потенциално много опасно. Нямахме възможност да проверим мястото, на което отиваме. Нямаме анализи, нямаме оценки на риска…

— Лари, слушай — прекъсна го спокойно Кокс. — Знам, че е объркано. И аз не искам да го правя. — Посочи жена си, с чашата. — И тя не иска. Обаче сме тук.

— Има ли нещо общо с племенницата ви? — попита Лари Джейн Кокс. — Ако е така, мисля, че най-малкото би трябвало да информираме ФБР къде отиваме.

— Не можем да го направим.

— Но…

Кокс сложи ръка на рамото му.

— Убеден съм, че ще можеш да ни защитиш, Лари. Ще имаш максимално възможното време да провериш ситуацията. Не съм глупак. Не бих се заел с нещо, което може да ми струва живота, а още по-малко живота на съпругата ми. Всичко ще бъде наред.

Фостър поклати глава.

— Добре, сър, но ако нещата излязат от контрол, ще се намеся. Имам право, сър. Дават ми го федералните закони.

— Да се надяваме да не се стига дотам.

След като Фостър излезе, Джейн попита:

— Ами ако Лари не те остави да направиш каквото трябва?

— Няма да стане, Джейн.

— Защо?

— Все още съм президент. А и късметът още не ми е изневерил.

Джейн извърна лице.

— Не бъди толкова сигурен — каза тя.

Той я изгледа ядосано над чашата си.

— На чия страна си в края на краищата?

— Мислих за това цяла нощ. И още не съм стигнала до някакво решение.

Джейн излезе.

Президентът седна зад бюрото. Молеше се да издържи и този път.

— Ти ли си Рут Ан? — попита Мишел и премести поглед от оръжието на жената.

— Откъде знаеш името ми?

— Мамо, те работят за правителството. Дошли са за мистър Сам.

— Ти да мълчиш за мистър Сам, момче!

— Рут Ан — намеси се Шон, — не искаме да пострада никой, но смятаме, че мистър Сам е отвлякъл едно малко момиче на име Уила Дътън.

— Не, не е! — Пръстът й се присви около спусъка.

— Мамо! Нали видя името й долу в онази стая! И снимката. Видяхме я и по телевизията.

— Тихо, Гейбриъл! Няма да повтарям!

— Животът на едно малко момиче е изложен на опасност — обади се Мишел. — Момиче на възраст горе-долу колкото Гейбриъл.

— Мистър Сам не причинява зло никому. Не е такъв.

— Мис Типи я няма, мамо — обади се Гейбриъл.

Рут Ан зяпна.

— Какво?

— Не е в стаята си. Мистър Сам я откара.

— Къде я откара?

— Не знам.

— Рут Ан, ако ни позволиш да огледаме къщата и не открием нищо нередно, ще си тръгнем — каза Шон. — Искаме само да намерим Уила и да я върнем на семейството й.

— Това да не е момиченцето, дето убиха майка му? — попита Рут Ан и леко отпусна пушката.

— Същото.

— И какво общо има с тази работа мистър Сам? Кажете ми!

— Може да няма нищо общо. Ако е така, няма да пострада. Просто е. И ако си сигурна, че няма нищо общо, значи спокойно можеш да ни пуснеш да огледаме — каза Мишел.

— Мамо, моля те, пусни ги!

— Защо толкова се палиш, момче, за тази работа?

— Защото така трябва, мамо. Мистър Сам щеше да ти каже същото.

Рут Ан се вгледа в сина си за момент, после свали пушката и отстъпи.

Шон и Мишел влязоха в къщата и се озърнаха.

— Все едно да се върнеш в миналото — промърмори Шон.

Мишел се обърна към жената, която ги следваше.

— Рут Ан — каза тя, — искам да оставиш пушката на пода и да се отдалечиш от нея. Веднага.

Ръката й посегна към пистолета.

— Остави пушката, мамо! — подкани я Гейбриъл със сълзи в очите.

Рут Ан остави пушката, Мишел я грабна и извади патроните.

— Гейбриъл — попита Шон, — къде е онази стая, за която спомена?

Спуснаха се надолу до масивната врата.

— Нямам ключове. Мистър Сам ги държи.

— Отстъпете назад — нареди им Мишел.

Подчиниха се. Тя се прицели и пусна по един куршум от двете страни на бравата. После прибра пистолета, направи крачка назад, подскочи и стовари страхотен ритник до бравата. Вратата се отвори с трясък и Гейбриъл зяпна Мишел с ококорени очи. После погледна Шон. Шон сви рамене и се усмихна.

— Винаги е обичала да се изфука — отбеляза той.

Влязоха и Гейбриъл включи осветлението. Шон и Мишел видяха какво има по стените и зяпнаха от изненада. Снимки, каталожни картички, бележки по черните дъски, кабарчета, конци, които свързваха всичко това.

— Гейбриъл? Рут Ан? Знаете ли какво означават тези неща? — попита Шон.