— Ти напусна Сикрет Сървис дълго преди мъжът й да се кандидатира за президент, нали?

— Преди това беше сенатор.

— Каква е връзката със Сикрет Сървис? Или няма нищо общо с това?

— Има. И няма.

— Благодаря за разяснението.

Той замълча.

— Шон, стига вече! — възкликна тя и ядосано удари волана.

— Мишел, не мога да ти кажа повече.

— Защото съм дрънкало и ще научи целият свят? Така ли?

— Не съм го казвал на никого. Никога.

Тя погледна към него и видя мрачното му изражение.

— Добре.

Той се облегна на седалката.

— Преди години бях в екип за подготовка на едно посещение на президента в Джорджия. Вечерта излязохме с колега да хапнем. Той се върна, за да продължи смяната си, но аз бях свободен. Тръгнах да се разхождам, като същевременно оглеждах за възможни слаби места по маршрута на колоната. Разхождах се така около час. Може би беше към единайсет и половина. Тогава го видях.

— Кого?

— Дан Кокс.

— Президентът?

— Тогава не беше президент. Току-що го бяха избрали в Сената. Ако си спомняш, беше сенатор цял мандат и още две години от втория, преди да се кандидатира за президент.

— Добре, видял си го. Какво от това?

— Беше в паркирана кола, мъртво пиян, а някаква мацка се беше навела над него.

— Шегуваш се.

— Смяташ, че си измислям?

— Добре, какво стана?

— Познах го. Беше на брифинга с местните официални лица във връзка с посещението на президента.

— Значи чудил си се какво прави там в онази кола и защо го „обслужва“ жена, която не е съпругата му.

— Тогава не знаех, че не е съпругата му, но във всички случаи изглеждаше нередно. Той беше от партията на президента, така че не исках да се разчува подобно нещо точно преди посещението. Почуках на стъклото на колата и показах значката си. Мацката подскочи така, че щеше да пробие тавана с глава. Кокс беше много пиян и май не разбираше какво става.

— А ти какво направи?

— Казах на жената да слезе от колата.

— Проститутка ли беше?

— Мисля, че не. Беше млада, но не беше облечена като проститутка. Спомням си, че едва не падна от колата, докато се мъчеше да си обуе бикините. Поисках да се легитимира.

— Защо?

— За всеки случай. По-късно всичко можеше да се обърне срещу мен и трябваше да мога да я открия.

— И тя ти показа шофьорската си книжка?

— Очевидно не искаше, но й казах, че няма избор. Блъфирах. Казах й, че ако не ми я покаже, ще повикам полицията. Както и да е. Показа ми шофьорската си книжка, а аз записах името й. Живееше в града.

— Какво стана после?

— Щях да й повикам такси, но тя просто си тръгна. Опитах се да я настигна, но Кокс започна да издава някакви звуци. Върнах се при него, дигнах ципа на панталона му, преместих го на дясната седалка, взех му шофьорската книжка, за да видя адреса, и го закарах у тях.

— И там си се запознал с Джейн Кокс.

— Точно така.

— Фантастично представяне. Всичко ли й разказа?

Шон понечи да отговори, но млъкна.

— Дискретността е най-важната съставна част на доблестта?

— Нещо такова. Казах й, че съм го намерил в колата — „на произвола на съдбата“. Макар че парфюмът на мацката още се усещаше, а по ризата му имаше червило. Пренесох го в къщата, а после на горния етаж в спалнята. Представих се още в началото и жената каза, че ми е много благодарна и никога няма да забрави какво съм направил за нея. И за него. Тогава… Изведнъж се разплака. Мисля, че не й се случваше за пръв път. Аз… някак си я хванах, опитах се да я успокоя.

— Някак си я хвана?

— Добре, прегърнах я. Какво, по дяволите, трябваше да направя? Опитвах се да утеша жената.

— Тогава ли хлътна по нея?

— Мишел! — извика той рязко.

— Извинявай. Добре, прегърнал си я. После какво? Какво се случи?

— Когато престана да плаче и се овладя, ми благодари още веднъж. Предложи да ме закара до града, но аз отказах. Повървях малко и взех такси.

— Това ли беше?

— Не, не беше това. Тя ми се обади. Не знам как точно да се изразя. Постепенно станахме приятели. Мисля, че искрено ми беше благодарна за онова, което направих. Ако тогава го беше открил някой друг, вероятно сега нямаше да е президент.

— Недей да си толкова сигурен. Моралът не е силната страна на политиците.

— Както и да е. Знаех как стават нещата в този град и тя ме разпитваше непрекъснато. Мисля, че научи за столицата много повече от мъжа си.

— Значи така се запозна и с Тък и със семейството му?

— Джейн ме покани по няколко повода. Не мисля, че Дан Кокс изобщо ме запомни. Или че е запомнил онази нощ. Не знам как точно му е обяснила присъствието ми, но той никога не ме попита защо съм там. След като го избраха за президент, не го виждах често — ясно защо. Хора като мен са извън техните кръгове. Освен това вече не бях в Сикрет Сървис и не бях във Вашингтон. Джейн обаче винаги ми изпращаше картички за Коледа. И поддържах връзка с Тък и семейството му. Когато се върнах тук, те бяха сред първите, които ми се обадиха, за да ме поздравят с „добре дошъл“?

Мишел го изгледа изненадано.

— Защо тогава не ме запозна с тях по-рано?

Шон се усмихна весело.

— Ами… не исках да ги плаша.

— Значи сега за пореден път се притичваш на помощ на дамата в беда.

— Както се казва, това вече сме го преживели.

— Така значи. Да се надяваме тогава, че ще го преживеем и сега. Онези едва не ме гръмнаха, а деветте ми живота ще свършат много бързо, ако я караме така.

— Да, но пък няма да ни е скучно.

— Не, няма да е скучно.

Сам Куори подкара по набраздения от коловози черен път към „Атли“. Пистолетът, с който беше застрелял Кърт, беше на седалката до него. Спря пред къщата, построена преди Гражданската война от правени на ръка тухли и местен камък, и прахолякът на Алабама се завихри около гумите на пикапа — приличаше повече на мараня от горещината, отколкото на прашен облак от дълбокия Юг. Сам дълго не помръдна. Остана на място, с ръце на волана, втренчен в пистолета, който беше със спуснат предпазител. Най-накрая докосна с палец грапавата повърхност на ръкохватката, сякаш така щеше да прогони от ума си онова, което беше направил.

При връщането си едва не се разби със самолета. Още при излитането започна да се тресе неудържимо. После на височина едва стотина метра ножично въздушно течение завъртя машината почти вертикално. В продължение на няколко секунди беше сигурен, че двигателят напълно е загубил тяга. После успя да овладее положението и отново да върне чесната в нормално положение.

Докато Даръл растеше, винаги го беше държал близо до себе си. Момчето не беше особено развито в умствено отношение и Куори го знаеше, но независимо от това го обичаше. Даръл беше предан син. Правеше всичко, което баща му поискаше от него. Липсата на достатъчно интелект компенсираше с кучешка упоритост и внимание към подробностите — качества, които притежаваше и баща му и които му помогнаха в армията. С Кърт и Карлос служиха в Ирак и Афганистан и заедно бяха спечелили осем медала за храброст. Бяха оцелели след най-лошото, което би могъл да им причини врагът, включително и след взрива от няколко самоделни бомби.

После започнаха проблемите. Една сутрин Куори завари тримата да закусват в кухнята в „Атли“.

— Какво правите тук? — попита той. — Мислех, че имате заповед да се върнете в Близкия изток.

— Хвана ни носталгията — промърмори Даръл, докато дъвчеше царевичен хляб и тлъст бекон. Кърт само кимаше и се хилеше. После засърба пак силното кафе на Рут Ан. Карлос мълчеше както винаги и само ровеше с вилицата в чинията си.

Куори бавно седна на един стол срещу тях.

— Позволете ми да ви задам един глупав въпрос. Армията знае ли?

Тримата се спогледаха, после Даръл каза:

— Не, ама скоро ще научи. — И се изкиска.

— Значи сте дезертирали. И защо го направихте?

— Уморихме се да се бием — отговори Кърт.