Куори провери апаратурата и нивата на кислорода, които поддържаха живота на Типи. Всичко работеше много добре със заредения генератор. Навън все още беше тъмно. Слънцето нямаше да се покаже още няколко часа.

Докосна лицето на дъщеря си и си спомни разговора с Джейн Кокс. Никога преди не беше разговарял с първа дама. Хора като него не получаваха такива възможности. Беше чел за нея години наред, разбира се, беше следил кариерата на съпруга й. Беше очаквал нещо повече от нея по телефона. Беше образована, възпитана и закалена в битки. Но тя го разочарова. Прозвуча му съвсем човешки. Тоест изплашена. Винаги в безопасност във високата си кула, далеч от гадостите, които ставаха долу. Е, сега ги беше видяла лично. И съвсем скоро щеше да ги види още по-отблизо.

Той въздъхна. Това беше то. Във всеки един момент досега можеше да спре. И беше почти готов да го направи, ако стените в мазето не го бяха върнали назад. Извади „Гордост и предразсъдъци“ от джоба си. На светлината на фенера, останал от дядо му, прочете последната глава от романа. И наистина щеше да е последната глава, която изобщо й чете.

Затвори книгата и я остави внимателно на гърдите й. Взе едната й длан и леко я стисна. Правеше го от години, винаги с надеждата да му отвърне, но това никога не се бе случило. Отдавна беше изоставил мисълта, че пръстът на Типи може да се свие около неговия. И този път не се сви. Пусна дланта й на леглото и я покри със завивката.

Извади от джоба си малкия касетофон, сложи го на леглото и го включи. Следващите няколко минути слушаха последните думи на Камерон Куори. Както винаги Куори изрече последното изречение заедно с покойната си съпруга.

„Обичам те, Типи, скъпа. Мама те обича с цялото си сърце. Нямам търпение да те прегърна пак, малка моя! Когато и двете ще сме здрави и щастливи, в ръцете на Исус.“

Изключи касетофона и го прибра в джоба си. Спомените го връхлетяха на плавни, полегати вълни. Всичко можеше да е толкова различно… Всичко можеше да свърши другояче.

— Майка ти ще се зарадва много да те види, Типи. Ще ми се и аз да можех да съм там.

Наведе се и целуна дъщеря си за последен път.

Остави вратата отворена, после се обърна и погледна назад. Дори и в тъмното виждаше очертанията на тялото й под завивките на проблясъците на индикаторите на апаратурата, която поддържаше живота й през годините.

Много пъти се бяха опитвали да го накарат да дръпне шалтера.

Необратимо състояние на вегетиране, бяха му казали. Отсъствие на мозъчна дейност. Бяха обяснили на семейството, че е мозъчна смърт, и бяха добавили медицински жаргон, който според Куори целеше едновременно да ги потисне и обърка. След като изслушваше предсказанията им за евентуалната съдба на дъщеря им, Куори задаваше на всеки един от тях простичкия въпрос:

— Би ли го направил, ако беше твое дете?

Безизразните лица и стиснатите устни бяха красноречивият отговор.

Част от него не желаеше да остави момичето сега, но всъщност нямаше избор. Слезе от верандата и се загледа към дърветата. В малкото скривалище, което беше изкопал и подсилил с дървен материал, седеше Карлос с дистанционно в ръка, свързано с кабел, който достигаше до стената на малката къща. Скривалището беше маскирано с пръст и трева, а отдолу имаше оловна защита, която можеше да спре рентгенови лъчи и други електронни уреди за наблюдение. Куори знаеше, че федералните ще донесат специализирана апаратура, така че беше предвидил защита с оловни одеяла за предпазване от рентгенови лъчи, които беше взел от един зъболекар.

Никой, застанал на повече от няколко крачки, не можеше да види, че там се крие човек, а оловните одеяла щяха да заблудят приборите на федералните. Имаше и втори кабел, който свързваше камерата на дървото с монитора, който Карлос сега несъмнено гледаше. Той трябваше да остане там, докато нещата се изяснят. Скривалището беше добре вентилирано, беше и добре заредено с храна и вода. Планът беше той да избяга в Мексико и оттам да продължи на юг. Куори се надяваше, че ще успее.

Застана на място, откъдето Карлос можеше да го вижда. Вдигна палец окуражително и после козирува. След това подкара към дома.

Куори беше написал писмо, което остави в мазето. Отнасяше за Рут Ан и Гейбриъл, макар и да не беше адресирано до тях. Искаше хората, които дойдат, да знаят истината. Всичко това беше негово дело и на никой друг. Беше оставил и завещанието си.

Качи се горе и надникна в стаята на Рут Ан. Спеше дълбоко. После надникна и в стаята на Гейбриъл. И той спеше. Извади сребърен долар от джоба си и го остави на шкафчето до леглото.

— Върви да учиш в колеж, Гейбриъл — прошепна той. — Живей и забрави, че си ме познавал. Ако понякога обаче си спомняш за мен, надявам се да не е с лошо. Просто в живота си получих карти, с които не знаех какво да правя. Направих най-доброто, на което съм способен.

Отиде до библиотеката. Огънят беше угасен с кофа вода. Стегна мускула на ръката си, където беше изгореният знак. Запали лампата, втренчи се в рафтовете с книги, после изгаси и затвори вратата.

Половин час по-късно паркира пикапа до самолета си. След още двайсет минути се отдели от земята. Издигна се и погледна към малката къща. По нищо не пролича, че знае какво има там. Сега трябваше да е съсредоточен. Миналото беше минало. Сега трябваше да гледа само напред.

Даръл беше осветил пистата със запалени факли, поставени през няколко метра от двете страни. Куори се приземи твърдо заради вятъра, намали скоростта, обърна, слезе и блокира колелата.

Ако нещата вървяха по план, с Даръл щяха да излетят оттук и да кацнат в Тексас. Всичко трябваше да продължи не повече от няколко часа. Оттам бяха определили маршрут, по който да се измъкнат през границата в Мексико. През тази граница беше по-лесно да преминеш на юг, отколкото на север. След това Куори щеше да се обади на ФБР от откраднат телефон и да им съобщи точното местоположение на рудника, за да могат да измъкнат Уила и Даян. Дотогава двете щяха да са добре. Имаха достатъчно запаси от храна и вода.

Планът беше добър, но само ако успееха да го осъществят.

Взе раницата си и тръгна към входа на рудника. Отговор щеше да има след няколко часа.

Когато Шон и Мишел свиха по черния път, който водеше към „Атли“, почти зазоряваше.

— Злокобно е — отбеляза Мишел, докато се движеха по самотния ветровит път. — Остави ли съобщение за Уотърс?

— Оставих, но не е ясно кога ще се свърже с нас. А и може да се окаже, че гоним вятъра.

— Нещо ми подсказва, че не е така.

— И на мен — призна той.

— Как смяташ да действаме?

— Ще проучим разположението на терена. Ще преценим какво можем да постигнем. Ще се молим за чудо и ще намерим Уила.

Мишел посочи напред.

— Онова там може да е „Атли“.

Къщата изникна пред очите им след един завой. От двете страни на пътя, който водеше към къщата, строена преди Гражданската война, се издигаха дървета, които сгъстяваха още повече мрака.

— Не виждам никакви коли отпред — каза Мишел и извади пистолета си.

— Наоколо има доста места, където може да се паркира.

Телефонният звън ги стресна. Беше Арън Бетак. Шон го изслуша, после затвори и се обърна към Мишел.

— В Белия дом лайното е ударило вентилатора. Джейн Кокс се е върнала от вечеря и е нахълтала в Овалния кабинет. С президента са се качили в апартамента си, разговаряли са, а после изведнъж се оказало, че първото семейство ще лети с необозначен самолет до неизвестно място.

— Какво е това, по дяволите?

— Очевидно някой се е свързал с нея по време на вечерята.

— Защо необозначен самолет?

— Вероятно не искат никой да узнае къде отиват. Най-малко журналистите.

— Охраната вероятно е полудяла, защото не са имали възможност да изпратят авангард.

— Точно така. Мъчат се да сглобят каквото могат, но като не знаят къде отиват?