Обърна се към Типи и се заслуша в механичния шум от машината, която караше дробовете й да се издигат и спускат и сърцето й да бие. После погледна пак към снимката и успя, като затвори и отвори очи, да премести Типи от снимката в леглото. В този въображаем свят дъщеря му просто си почиваше. И поне в мислите му щеше да се събуди, да стане, да прегърне баща си и да продължи живота си.

Куори се отпусна на един стол и пак затвори очи, за да постои още малко в онзи друг свят.

Телефонът на Мишел отново иззвъня. Вече от два дни чакаха да им се обади познатият на Шон от армията, но явно не беше лесна работа да се съберат данни от три щата за отсъстващи безпричинно войници.

— Кой е? — попита Шон, и се облегна на стола си зад бюрото.

— Същият непознат номер, който звъня и преди.

— Отговори. И бездруго се чудим какво да правим.

Мишел сви рамене и натисна бутона.

— Ало?

— Мишел Максуел?

— Да, кой се обажда?

— Аз съм Нанси Дръмонд. Оставили сте ми съобщение във връзка с майка ви. Бях нейна приятелка.

— Но кодът на телефонния ви номер не е от Нашвил.

— О, съжалявам, не бях помислила за това. Обаждам се от мобилния телефон на дъщеря ми. Живее в Мемфис, но в момента е при нас. За по-далечни разговори е по-евтино да се използва мобилен телефон. У дома имаме само стационарен.

— О, да, разбира се. Защо не оставихте съобщение?

— Тези мобилни апарати и гласови пощи ме объркват. — И добави направо: — Стара съм.

— Няма проблем. Понякога и аз се обърквам.

— Не бях в града, когато е починала майка ви. Моите съболезнования.

— Благодаря. — Мишел седна зад бюрото си, а Шон започна да драска върху бележник. — Обадих ви се, защото… предполагам, вече сте чули, че майка ми не умря от естествена смърт.

— Да, чух, че е била убита.

— Кой ви го каза?

— Дона Ротуел.

— Добре, ето какво, мисис Дръмонд…

— Нака да си говорим на ти.

— Добре, Нанси, обадих се, защото исках да разбера дали имате някаква идея кой би могъл да иска да нарани майка ми.

Мишел очакваше звучно „не“, казано със задъхан, стъписан тон, но не чу нищо подобно.

— Когато казах, че съжалявам за майка ти, Мишел, това е самата истина. Харесвах я много. Но не мога да кажа искрено, че съм изненадана.

Мишел се изправи на стола си и направи знак на Шон, който престана да драска. После натисна един бутон и гласът на жената зазвуча в стаята.

— Значи не си изненадана, че някой е убил майка ми?

Шон пусна химикалката, отиде до бюрото на Мишел и седна върху него.

— Защо не си изненадана?

Мелодичният глас на Нанси Дръмонд изпълни стаята.

— Познаваше ли майка си добре?

— Всъщност не мисля, че я познавах много добре.

— Трудно е да кажа… след като си й дъщеря и не…

— Мисис… Нанси, да си говорим направо. Просто искам да разбера кой го е направил.

— Познавах баща ти бегло. С майка ти не се разбираха много добре. Сали обаче харесваше социалния кръг, който имахме. Много.

Мишел долови ударението върху последната дума.

— Колко много?

— Не искам да клюкарствам.

— Слушай, Нанси, ако майка ми е изневерявала на баща ми, трябва да го знам. Много е важно. Знаеш ли с кого се е срещала?

— Всъщност бяха повече от един.

Мишел се отпусна на стола.

— Колко повече?

— Трима, поне за толкова знам. Двама се преместиха, последният преди около месец.

— Къде се преместиха?

— Единият в Сиатъл, а другият в чужбина.

— А кой е третият?

— Не си чула това нещо от мен, защото не го знаят всички. Майка ти беше много дискретна, признавам й го. И не знам дали са били… хммм… интимни. Може би просто са прекарвали времето си заедно. Може би са се чувствали самотни.

— Кои? — попита Мишел спокойно, макар че й идеше да стреля по телефона, за да накара жената да говори без подканяне.

— Дъг Рейгън.

— Дъг Рейгън? Постоянният приятел на Дона Ротуел? Този Дъг Рейгън?

— Да. Познаваш ли го?

— Не, но сега мисля, че скоро ще го опозная. Колко е продължила връзката им?

— Мисля, че не я бяха прекратили до смъртта на майка ти.

— Един момент… откъде знаеш всичко това?

— Майка ти ми споделяше много неща. Бяхме добри приятелки.

— Значи никой друг не знае, че ти знаеш?

— Нямам представа дали не е казала и на други. Аз поне не съм говорила за това с никого досега. Доверието си е доверие. След като вече я няма, помислих, че… е, че имаш право да научиш.

Да науча, че майка ми е била курва. Благодаря.

— Там ли си, скъпа?

Мишел се върна към реалността.

— Да, да… Можеш ли да кажеш в полицията онова, което ми каза сега?

— Трябва ли?

Шон улови Мишел за ръката и поклати глава.

— Може би няма да се наложи — отговори Мишел веднага. — Поне засега. Замисли се за момент и попита: — Баща ми знаеше ли за… онова, което правеше майка ми?

— Както ти казах, не познавах баща ти много добре, но винаги съм си мислела, че ако знаеше, щеше да реагира някак.

— Да, и аз си мисля така. Благодаря ти, Нанси. Засега не казвай на никого, става ли?

— Добре, скъпа. Щом искаш…

— Наистина оценявам искреността ти.

— Аз самата имам четири големи дъщери. Двете са разведени. Знам, че се случват подобни неща. Животът никога не е съвършен. Искам да знаеш, че когато майка ти ми каза какво прави, я посъветвах да престане да се среща с онези мъже. Да се върне при баща ти и да се опита да оправи нещата помежду им. Наистина не го познавах отблизо, но си личеше, че е добър човек. Не заслужаваше това.

— Нанси, ти си съкровище!

— Не, аз съм просто майка, която е видяла всичко.

Мишел прекъсна линията и погледна Шон.

— Не е чудно, че съм толкова откачена, нали?

— Всъщност мисля, че си забележително уравновесена.

— Защо не искаше тя да говори пред полицията?

— Не знам… наречи го интуиция.

— Какво ще правим сега?

— Докато не се обади генералът, нямаме кой знае какво да правим. Какво ще кажеш да прескочим до Нашвил, за да видим какво става там?

Бързо научиха, че полет до Нашвил има едва на следващия ден, освен ако не искат да правят връзка в Чикаго и Денвър, като прекарат повечето време по различни летища.

— Трябва много да обичаш да летиш — отбеляза Шон, след като чу вариантите, — за да летиш на запад или север, за да стигнеш на юг.

— Да вървят по дяволите — каза Мишел. — Какво ще кажеш за пътуване с кола?

— С теб винаги.

Купиха си сандвичи и две големи чаши кафе и потеглиха в осем вечерта.

Докато се приготвяха, Мишел се обади на Бил и научи, че братята й са се прибрали по домовете си, с изключение на Боби, разбира се, който живееше с баща си.

— Има и добра новина — каза Бил на сестра си.

— Каква?

— Татко вече не е заподозрян. Поне не сериозно.

— Защо?

— Според съдебния лекар ударът е нанесен от левак, а татко е десняк.

— Това не го ли знаеха преди?

— Правосъдната машина се задвижва бавно, сестра ми, но все пак новината е добра.

— Защо всички го оставихте?

— Всъщност не го оставихме ние. Той ни остави.

— Какво точно значи това?

— Значи, че ни каза да се разкараме от града, защото му писнало да се въртим наоколо. По-откровен не можеше да бъде…

Мишел сякаш усети как най-големият й брат се усмихва.

— Наистина ли смяташ, че трябваше да го оставите сам?

— Боби е там. А и татко може да се грижи за себе си.

— Не това ме притеснява.

Преди Бил да успее да попита какво я притеснява, тя прекрати разговора.

— Значи — каза Шон — добрата новина е, че баща ти е оневинен, но лошата е, че старецът знае, че убиецът е някъде там и може да реши да вземе нещата в свои ръце.

— Братята ми са добри ченгета, но като синове нямат шесто чувство. И през ум няма да им мине, че татко е способен на подобно нещо. Или че майка ни може да му е изневерявала.