— Зверски съм гладен — изръмжа старецът.

Куори захвърли приготвеното за убийството оръжие и помогна на баща си да стигне до къщата. Даде му да яде и го качи на горния етаж. Съблече го, без да пали лампата в спалнята, и го сложи да легне в леглото.

Когато се събуди на следващата сутрин до студеното, мъртво тяло на жена си, Куори чу писъците му чак в обора, където доеше кравата. Смя се, докато се разплака.

След като зарови пистолета, Куори се върна в „Атли“. Беше хубава вечер. Слънцето приключваше престоя си на небето с величествено зарево над варовиковото плато в южния край на Апалачите. Алабама, помисли си той, е най-хубавото място на света, а „Атли“ е най-хубавата част от Алабама.

Отиде в кабинета и запали камината, макар че денят беше горещ. Нощта гъмжеше от хищни комари, тръгнали на лов за кръв.

Кръв. В онези хладилни чанти имаше много кръв. Беше ги заключил в големия сейф, който прадядо му беше донесъл, за да държи в него важни документи. Беше в мазето, до стария отоплителен котел, от който рядко имаше нужда по тези места. Сейфът имаше кръгла ключалка с механичен код, който той като дете беше въртял безкрайно с надеждата да улучи верните числа и да разбере какво има вътре. Не бе успял. Комбинацията беше записана в завещанието на баща му. Вълнението обаче не беше същото.

Когато огънят се разгоря, той взе ръжена и го сложи в пламъците, за да се нажежи. После се облегна назад на стола, нави ръкава на лявата си ръка и опря нажеженото желязо до кожата. Не извика, а само прехапа долната си устна. Остави ръжена и се вгледа в пулсиращата рана. Стиснал зъби от болка, накара ума си да огледа следата, оставена от горещия метал върху кожата му. Беше направил само една линия с ръжена, надлъжно. Оставаше да направи още три.

Развинти капачката на джина и отпи направо от бутилката. Поля малко и върху раната. Мехурите по кожата като че ли се надуха още повече от алкохола. Приличаше на планинска верига, оформена преди милиони години от внезапно движение в земните недра. Джинът беше евтин — друг вече не пиеше — предимно от жито и различни боклуци, местно производство. Вече нямаше друго — само местно производство.

Не беше излъгал горкия Кърт. В семейството му наистина имаше лудост. Баща му очевидно страдаше от нея, а преди това дядо му. И двамата мъже бяха завършили живота си в щатска психиатрична болница, бърборейки неща, които никой не искаше да чуе. Когато видя баща си жив за последен път, старецът седеше гол на пода в една стая, която смърдеше по-лошо от външен клозет през август, и бърбореше нещо за предателя Линдън Джонсън и цветнокожите, макар че не използваше тази учтива дума. Тогава всъщност Куори реши, че баща му всъщност не е луд, а зъл.

Отпусна се на стола и се загледа в пламъците, които съскаха и подскачаха срещу него.

Може да съм жалък и изпаднал южняк, но ще го направя. Съжалявам, Кърт. Наистина съжалявам, синко. Мога само да ти обещая, че смъртта ти няма да е напразна. Никой от нас няма да умре напразно.

Отидоха у сестрата на Пам Дътън, където бяха закарали децата. Джон и Колийн още бяха в шок и не можеха да кажат почти нищо. Мишел седна със седемгодишната Колийн и се опита да измъкне някаква информация от момиченцето, но без особен успех. Легнала си в леглото онази нощ, вратата се отворила, някой я хванал и долепил нещо до лицето й.

— Какво? Ръка или кърпа? — попита Мишел.

— И двете — отговори Колийн. Когато го каза, очите й се напълниха със сълзи и Мишел реши да не я измъчва повече. И двете деца бяха пили успокоителни, за да преживеят по-леко стреса, но беше ясно, че все още са сковани от скръб и ужас.

Десетгодишният Джон Дътън също спял в стаята си. Събудил се, защото почувствал нещо близо до себе си, но не помнеше нищо друго.

— Миризма? Звук? — опита Шон.

Момчето поклати глава.

Никой от двамата не беше сигурен къде в къщата е била Уила. Джон смяташе, че е била с майка им долу. Сестра му смяташе, че е чула Уила да се качва към втория етаж минута преди да нападнат самата нея.

Шон им показа буквите, които бе прерисувал от ръцете на майка им, но децата не знаеха какво означават.

Обикновените въпроси за навъртащи се наоколо непознати, за странни писма и телефонни разговори също не дадоха резултат.

— Има ли някой от вас представа защо майка ви искаше да се срещне с мен? Говорила ли е с вас за това?

Децата поклатиха глави.

— Ами баща ви? Някой видя ли го онази вечер?

— Татко беше заминал — обясни Колийн.

— Но се е върнал — отбеляза Мишел.

— Не съм го видял — каза Джон.

Колийн потвърди.

Малкото момиченце отчаяно искаше да знае дали ще си върнат Уила.

— Ще направим всичко възможно — обеща Мишел. — Разбираме си от работата.

След срещата със съкрушеното семейство тя попита:

— А сега какво?

— Получих съобщение от Джейн. Тък се е съгласил да се види с нас.

— Можем да говорим с всички, но ако не получим достъп до местопрестъплението и резултатите от съдебна медицина, няма да постигнем нищо.

— Какво стана с моята малка оптимистка?

Мишел погледна в огледалото за обратно виждане.

— Оптимизмът ми се изпари в тази къща. Децата са съсипани.

— Разбира се. Но ще се почувстват още по-зле, ако не намерим Уила.

Пред болничната стая на Тък имаше двама агенти на Сикрет Сървис, но те бяха уведомени за посещението на Шон и Мишел, така че ги пуснаха веднага. Тък седеше в леглото и изглеждаше съкрушен. До него имаше стойка за интравенозни вливания, на която беше окачена банка, свързана с вената на Тък.

Шон представи Мишел и сложи длан на рамото му.

— Съжалявам за Пам — каза той.

По лицето на Тък потекоха сълзи.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че я няма!

— Току-що говорихме с Джон и Колийн.

— Как са те?

Тък се надигна тревожно.

— Добре, доколкото е възможно — отговори Шон дипломатично.

— А Уила? Нещо ново?

Шон погледна Мишел, дръпна стол и седна до леглото.

— Не. Какво можеш да ни кажеш за онази нощ?

Мишел се приближи.

— Спокойно. Не бързайте.

Оказа се, че Тък не може да им каже кой знае какво. Бил в стаята си, когато чул писък. Изтичал към вратата, но нещо го ударило по главата.

— Лекарите казват, че имам силно сътресение, което обаче няма да има последствия.

— Кога се случи?

— Бях се качил горе, за да се преоблека. Бях на среща извън града и се прибрах късно.

— В колко?

— Малко след единайсет.

— Ние бяхме там в единайсет и половина — каза Шон.

Тък го изгледа объркано.

— Били сте там?

Шон му обясни накратко.

— Откъде се върна?

— От Джаксънвил.

— Бил си с мерцедеса?

— Да. Откъде знаете?

— Прибрал си се направо у дома? Без да спираш никъде?

— Да, защо?

— Ако някой те е следил, би могъл да забележиш нещо, ако си спирал по пътя.

— Защо им е да ме следят?

— Шон искаше да каже, че който е нападнал семейството ви, може да ви е проследил до дома.

— Искате да кажете, че може да е било случайно нападение?

— Виждат последен модел мерцедес късно през нощта и решават да… Стават такива неща, Тък.

Той закри лицето си с длан.

— Боже, не мога да повярвам, че се случи!

— Мога ли да попитам за какво беше срещата ти?

Тък свали бавно ръката си.

— Нищо особено. Знаете, че изпълнявам поръчки по отбраната. Имаме малък офис в Джаксънвил. Фирмата ми е подизпълнител в екип, който работи в областта на биологичната защита за Министерството на вътрешната сигурност. Просто уточнявахме последните подробности по нашата част от работата.

— И се прибрахме у дома точно навреме, за да ви ударят по главата — обади се Мишел.

Тък заговори бавно:

— Казаха ми за Пам. Как е умряла.

— Кой? Полицията?

— Бяха с костюми. Май казаха, че са от ФБР. Главата ми още не работи както трябва, съжалявам.