— Това просто означава, че не може да има екзекуция.

— По силата на член 42 — каза лорд Браул — въпреки това, може да има процес. Това е съвсем нормално. Предлагам да гарантираме безпрепятственото връщане на пратеника. Всички ли са съгласни?

Този път всички бяха единодушни с „да“.

Фаудджопан започна да се оглежда.

— Къде е… къде е…?

Малкият сив човек се появи. Взе скиптъра от Джони. Огледа лордовете един по един и тъй като всички кимнаха, заговори по микрофона. Най-напред каза някаква кодова дума, последвана от особено жужене, което идваше сякаш от ревера на костюма му. След това каза:

— Капитан Сноул, пратениците гарантират завръщането на вашия представител на Толнеп не след дълго и без никакви физически увреждания.

Гласът на Сноул:

— Благодаря Ви, Ваше превъзходителство. Моля уведомете пратениците, че ще се подчиня на временното прекратяване на бойните действия и ще се оттегля в орбита далеч от тази зона и всички други зони на бойни действия. Край на предаването.

Джони сочеше пратениците на другите воюващи. Тъкмо те вилнееха в Русия и Единбург!

— Лорд Фаулджопан — каза Джони, — убеден съм, че временното прекратяване на бойните действия се отнася за всички воюващи.

— А! — каза Фаулджопан. Помисли. — Няма гаранции, че горе има само толнепски кораби. Няма да бъде правилно, ако и другите не се съгласят.

Но болбодът, дрокинът, ховинът и останалите представители на воюващите посочиха сър Робърт, който в момента седеше на вратата на контролния щаб.

— Ние сме съгласни! — извика сър Робърт с отвращение към цялото това бавене.

Пратениците на воюващите започнаха да се оглеждат как биха могли да се свържат с корабите си. Отвътре изскочи тълпа комуникатори с микрофони, които едва не ги пометоха.

Заповедта за временна забрана на бойните действия се разнесе на всички езици до всички воюващи кораби.

Велики боже, въздъхна Джони. През цялото това време умираха хора. Положението все още бе много критично. Нямаше никаква гаранция, че бойните действия няма да бъдат възобновени, дори с по-голяма сила.

И кой беше този малък сив човек, който упражняваше такава власт над тях? Къде се вписваше той във всичко това? Кой беше? Какъв интерес имаше от цялата тази работа? Още една заплаха?

Пратениците изнасяха Шлейм, когато Куонг, будисткият комуникатор на сър Робърт, изтича до Джони.

— Сър Робърт ме изпрати да ти кажа, че след момент ще има масово преселение, да не се тревожиш. От половин час обсъждат въпроса в контролния щаб и преди малко издадоха заповеди. Стотици хора са затрупани в скривалищата в Единбург. Тунелите и входовете на укритието са се срутили от тежките бомбардировки. Не знаят колко са живите, нямат никаква информация. Казва, че било като срутена мина. Тръгват след няколко минути. Ако е нужно, сър Робърт ще се върне.

Джони усети как ледена ръка стяга сърцето му. Ставаше въпрос и за Криси и Пати. Ако още бяха живи.

— И аз тръгвам! — каза Джони.

— Не, не — запротестира Куонг. — Сър Робърт каза, че ще искаш да идеш с тях. Ще направят всичко по силите им. Каза да ти предам, че оставя всичко тук в твои ръце.

В този момент настана суматоха. Сър Робърт изскочи от контролния щаб. Беше си сменил дрехите и сивото му наметало шумолеше при бягането.

— Довиждане, лорд Джони — каза Куонг и се втурна след сър Робърт.

Той беше в коридора и силно махаше с ръка:

— Хайде, хайде!

Доктор Маккендрик и доктор Алън забързано излязоха от болницата, като тичешком затваряха куфарчетата си. Алън се обърна, извика нещо на сестрата и продължи да бяга.

Ранените, които можеха да вървят, с куцукане и подскачане бързаха към подземния коридор.

Претичаха четирима пилота.

Часовоите, които до преди малко пазеха Шлейм, си викаха нещо един друг. Един войник с няколко пакета се втурна към тях, после всички изчезнаха.

Към подземния изход се забързаха и група офицери, току-що излезли от контролния щаб.

Изведнъж Джони осъзна бъркотевицата сред китайците. Майките връчваха бебетата на по-големите дъщери с няколко думи за напътствие и се втурваха към подземния коридор, който водеше към изхода. Мъжете бързо събираха някои необходими неща и си подвикваха един друг да бързат. Вързаните за каишки кучета, поверени на малки момчета, лаеха и се опъваха, недоволни, че трябва да останат.

Един самолет запали мотора. След това друг.

Трима шотландски пилоти изхвърчаха от контролния щаб. Навличаха в движение екипите си и стискаха в ръце карти.

И през цялото това време сър Робърт стоеше на изхода и викаше:

— Хайде! Бързайте!

От отворената врата на щаба долиташе гласът на Стормълонг:

— Виктория! Виктория! По дяволите, не оставяйте радиото без хора! Вземете всички помпи, с които разполагате. Всички атмосферни маркучи и помпи. Ясно ли е? Добре.

Една жена комуникатор го смени. Заговори нещо на пали.

— Хайде! — викаше сър Робърт на няколкото забавили се. — Бързайте, по дяволите, Единбург гори!

Един самолет излетя. Сър Робърт изчезна. Още един самолет. И още, и още, и още. От острия звук личеше, че се издигат за секунди със свръхзвукова скорост. Джони се зачуди дали са оставили поне един самолет.

Лорд Дом се приближи до него. Голямото му, сякаш течно лице, изглеждаше загрижено:

— Какво става? Защо се изтегляте от зоната? Разбирате ли, че по време на временно прекъсване на огъня не се разрешава прегрупиране и преразпределение на силите, за да изненадате врага и постигнете приемущество при подновяване на бойните действия. Предупреждавам ви, че…

На Джони му се бе събрала достатъчно чинкоска любезност за деня. Тревожеше се за Криси и Пати. И бе загрижен за хората от селото му, които бяха заминали за Русия.

— Отиват да се мъчат да изровят стотици хора, които са затрупани под земята — каза Джони. — Не мисля, че правилата ви се отнасят до мирни хора, лорд Дом. А и да се отнасяха, дори вие не сте в състояние да спрете тези шотландци. Тръгват, за да се опитат да спасят оцелелите от своята нация.

Джони му обърна гръб и отиде в контролния щаб. Заради бързото заминаване вътре бе пълна бъркотия. Бяха останали само Стормълонг и будистката жена комуникатор. Тя бе свършила съобщението си и се бе облегнала на стола, с отпусната глава, изтощена. Бяха дежурили дни наред без почивка. Това бе първият промеждутък свободно време.

— А Русия? — попита Джони Стормълонг.

— Преди половин час изпратих там целия контингент от Сингапур. Взели са всичко, с което разполат. Разделят ги само Хималаите и след два часа ще са там. Не знам какво ще намерят. От два дена нямаме никаква връзка с Русия.

— А с Единбург?

— От един час нямаме връзка.

— Правилно ли разбрах, че изпращаш всички от Виктория в Шотландия? А какво ще стане със затворниците?

— О, дадоха на Кер лъчева пушка. — Забеляза погледа на Джони. — Кер каза, че само да мигнат с очи, ще им пръсне главите. Оставили са онази старица от Лунните Планини да се грижи за храната им. И всичките ти ценни записки са на сигурно място — щеше да добави „тук“, но забеляза на вратата лорд Дом, който го гледаше.

Лорд Дом каза:

— Не искам да се натрапвам, но без да искам чух. Да не би да сте оставили цялата зона, целия континент, може би цялата планета, без въздушна отбрана?

Джони повдигна рамене и посочи към Стормълонг.

— Тук сме аз и той.

Това стресна лорд Дом и той леко потрепери.

Стормълонг се засмя и каза:

— Че защо? Това прави два пъти повече от преди. Не много отдавна имаше само един — той! — и той посочи към Джони.

Лорд Дом премита. Вторачи се в Джони. Младият мъж изобщо не изглеждаше разтревожен.

Лорд Дом се върна и разказа за това на колегите си. Изцяло обсъдиха въпроса помежду си.

Решиха, че няма да е лошо внимателно да наблюдават Джони.

Джони застана пред вратата на контролния щаб и се огледа. Колко тихо изглеждаше.