Такъв бе светът, в който живееха.

Завари копчето и го окачи на кожената си яка.

— Каза ми да ти кажа, че това не е стандартно копче — каза Цунг с помощта на монотонния си вокодер. — Събрал е няколко стари американски балади и ги е заредил вътре. Няма много американци, затова за тях специално няма да има такова производство.

Джони си прочисти гърлото и размърда устни. Копчето започна да издава мелодия без думи. Не я ли беше чувал някъде? Шотландска, немска? Аха, казваше се „Джингъл Белз“. В този момент копчето запя:

А след това се чу горд глас: „Аз съм клиент на Галактическата банка!“

Остана и на това да му викаха американска балада! Какво, нима Драйс се шегуваше? Но той никога не се шегуваше, това му бе чуждо. Беше много, много сериозен малък сив човек.

Джони тъкмо щеше да го свали, но смехът му отново го задейства.

Джони се сети, че трябва постоянно да си движиш устните, за да пее. Може би се задейства от пръски слюнка, или от напрежение на мускулите, или нещо такова. Отново започна да движи челюстта си.

— Господин Тайлър! — чу се по предавателя нервния глас на Пиер. — Под облаците виждам езерото Виктория. Облачността е много плътна. Не е ли по-добре да ида до Кариба?

Джони отиде в кабината и пое управлението. Над Виктория бе винаги облачно.

Джони отвори уста да поиска разрешение за кацане. Но копчето запя:

„Голяма прогноза, няма що“, помисли си Джони и прибра в джоба копчето.

След като се огледа наоколо, Джони напълно разбра опасенията на Пиер. От известно време летяха през нощта — нещо, което не би притеснило един опитен пилот. Наистина, Джони дори не бе забелязал.

Трябваше да се взре много напрегнато, за да различи връх Елгон. Издигаше се над черната пелена облаци. Само тренираното пилотско око можеше да го забележи, защото нямаше луна, а такъв връх се различаваше само, защото закриваше някои звезди.

Но Джони веднага прости на Пиер главно заради екраните. Облаците бяха толкова плътни, че екраните не показваха нищо друго освен облаци и буря под тях. Само ако много добре познаваш очертанията на езерото и лагера, би могъл по-скоро да ги налучкаш, отколкото да ги различиш. Имаше и много електростатични смущения. Над лагера сигурно валеше като из ведро, с мълнии, светкавици.

Пиер бе в такова състояние, че само се молеше да се приземят. Не можеше да разчете показанията на екраните. Не виждаше нищо друго освен няколко звезди над главата си и плътна чернотия под тях, която от време на време се прорязваше от светкавица. Мислеше, че ако опитат да се проврат през този ад, с тях е свършено. Кой знае в кой хълм ще се разбият? Ако знаеше, че връх Елгон се намира на по-голяма височина от тяхната височина на летене, сигурно щеше да се смрази от ужас, но за щастие не знаеше. Още по-лошо, бяха прелетели край два върха, които бяха по-високи и от Елгон. Като капак на всичко, мосю Тайлър бе заел пилотското си място, тананикайки някаква странна песен! Мон дьо, човек не си подсвирква, когато е изправен пред смъртта. Лудост!

Виктория им даде разрешение за кацане и Джони предпазливо полетя надолу през дъждовните облаци. Екраните не се проясниха, но понеже познаваше местността, можеше да се ориентира и по най-нищожния образ. Безполезно беше да гледа през прозореца — сякаш го заливаха с пожарогасител.

Джони опита да спусне магнитните захватки. Повече го интересуваше да се приземи меко заради пътниците, отколкото къде точно се приземява. Стана доста плавно и като изключи мотора, Пиер му хвърли тревожен поглед, защото мислеше, че още са във въздуха.

Заради дъжда трудно можеха да се чуят в кабината. Джони отвори вратата на самолета и пред него се озова Кер, заливан от дъжд.

Дори да се вземе пред вид дъжда, Кер изглеждаше ужасно мрачен. Обикновено много се радваше да види Джони.

Последния път, когато Джони бе в Африка, бяха прекарали три нощи с Кер в Кариба. Работеха със системата за телепортиране. Нямаха яснота по отношение на планетата Фобия. Не знаеха координатите, освен това, че бе „някъде около психлоското слънце“. За известно време бяха изгубили надежда, че ще я намерят, което значеше, че Кер ще трябва да умре от липса на дихателен газ.

Както и да е, откриха я. Обикаляше по сплескана елипса. Разликата между разстоянията съответно от най-близката точка на орбитата до слънцето и от най-далечната бе толкова голяма, че всяко живо същество, дори един психло, би загинало, ако живее на планетата.

Фобия минаваше през три фази: отдалечавайки се от слънцето, атмосферата й се охлаждаше и се втечняваше; отдалечавайки се още повече, течността замръзваше; приближавайки слънцето, промените ставаха в обратна последователност и атмосферата отново ставаше в газово състояние. В дългия „летен“ период — една година на Фобия се равняваше на осемдесет и три земни години — на планетата се развиваха мъхове, лишеи и други растения, които при втечняване на атмосферата преминаваха в състояние на „зимен сън“, след което отново се пробуждаха през лятото.

Макар че загубиха много време да изпращат камери, накрая определиха орбитата й. Резултатите надминаха и най-смелите очаквания на Кер. Планетата бе в разгара на „есента“ и не бе никакъв проблем да напълнят с помощта на помпи цистерни с втечнен газ. Не само това, но бяха донесли и петдесет тона от веществото, от което се правеше храна за психлосите. Да, при последната им среща Кер бе на седмото небе от радост.

А сега седеше под дъжда, мрачен като смъртта.

— Зрасти, Джони — вяло каза той.

— Какво ти става, Кер? — попита Джони. — Да не си загубил на хазарт?

— О, не е заради теб, Джони. Винаги се радвам да те видя. Заради онзи Маз е. Той беше главен инженер, когато мината бе в психлоски ръце. Един от ранените. Разполагам с около седемдесет бивши затворници и се опитвам да си изкарам заплатата, като пусна отново мината в действие.

Приближи се по-близо до Джони. Дъждът се стичаше по дихателната му маска. Туниката му бе прогизнала.

— Аз не съм инженер! — изведнъж изплака Кер. — Бях офицер по поддръжката. Рудата ни свърши, а следващия район е някъде наоколо. Този …… Маз и всички останали …… психлоси само си седят на задниците и се правят на нещастни! Някой …… глупак им е показал снимка на взрива на Психло и те просто не искат и пръста си да помръднат! Не разбирам от …… математика и не мога да направя изчисления за следващите рудни залежи!

И ти като мен, помисли си Джони. Радваше се, че момичетата не говореха психлоски. Как само умееше да псува бившият психлоски мошеник! Но псуваше рядко — само когато беше изключително ядосан.

— Затова съм тук — каза Джони.

— Наистина ли? — светна Кер.

— Маккендрик пристигна ли? — попита Джони.

— Дежурният е получил сводка от разузнавач за самолет, идващ насам от Шотландия. Трябва да е Маккендрик. Ще пристигне след около три часа.

Три часа! Джони искаше веднага да се заеме с работа. Е, тъй или иначе, имаше да свърши още нещо преди това — да намери няколко психлоски трупа.

— Отзад има хора. Моля те, настани ги в лагера.

— Добре — весело каза Кер. Носеше брезент, с който можеше да ги заслони. Насочи се към задната врата и го разгърна.

Пиер се бе посъвзел, но с ужас видя, че Джони се рови в едно отделение, където обикновено държат комбинезоните за летене на големи височини. Намери ги, хвърли му един и започна да се облича.