Водата проби откъм далечната страна на кратера. Забушува и закипя, изхвърляйки нагоре кал и тиня. Каналът стана по-широк и нахлу още повече вода.

Сега беше ред на най-близката канавка, прокарана от взривното въже. Водата глождеше затлачената преграда по пътя си. Проби я и хукна надолу.

Трета преграда в горния кратер. Ревящият поток бързо я разкъса и продължи пътя си. Коритото се пълнеше. Но в същото време се изпразваше в долната част на езерото.

Реката отново течеше. Джони каза на Дуайт да поздрави хората си за отлично свършената работа.

Пробивните машини настървено работеха и вдигаха пушек. Джони погледна часовника си. Какво стана с това време?

— Колко пробивни секции сте направили в дупките? — попита Джони Тор.

— Пет. Това прави седемдесет и пет стъпки.

— Ще трябва да стигнат. Изнесете пробивните машини. Стормълонг! — извика той в радиото. — Започвай да пренасяш хората и машините!

Вождът Чонг-уон се виждаше като малко петънце в далечния край на язовира. Джони го повика по радиото:

— Вожде, след няколко минути ще видите страхотни отблясъци. Изчакайте малко да видите дали няма да се отприщи целия язовир и ако всичко е наред, изпратете няколко човека да отворят входовете към двата генератора и да включат захранването, но само на защитния кабел и на пагодата.

— Да, лорд Джони.

— И гледайте добре да се прикриете преди взрива — добави Джони.

Бяха извадили отвътре пробивните машини и ги товареха в самолета.

— Дуайт! — извика Джони. — Вземи трите барабана с течен експлозив и ги изсипи в онези дупки. Остави празните барабани отгоре им. Бързо!

Дуайт махна със здравата си ръка и хората му хукнаха. Започнаха да изливат във всяка дупка големите барабани с течен експлозив. В дупките бе толкова горещо, че експлозивът вреше. Трудно беше да го накарат да тече навътре. Въздухът се бе превърнал в кипяща пара.

Джони ги обиколи на бегом, за да развие взривното въже. Навсякъде, където щеше да има барабан, направи голям възел. Барабаните щяха да послужат като бомби, тъй като бяха пълни с взривни пари.

— Фитила! — провикна се Дуайт.

— Нямаме време — извика Джони. Ще ги взривя със самолетни оръдия!

— Какво? — зяпна Тор.

Варелите бяха изпразнени и ги оставиха в дупките на възлите от взривно въже. Един изстрел в някой от барабаните и всичко щеше да пламне.

— Оставете ми този самолет! — Джони посочи към единствения боен самолет, който бяха докарали тук. — Всички незабавно да се качат в останалите!

Стормълонг започна да протестира, но веднага насочи хората към пътническите самолети. Докато товареха машините и съоръженията, той викна на Джони:

— Стреляй от максимална височина. Това нещо ще изригне като вулкан!

Джони гледаше часовника си. Бяха останали само девет минути.

Самолетите се готвеха да отлетят, последно се качи Дуайт. Джони огледа още веднъж всичко. Изглеждаше наред.

Втурна се към бойния самолет и се приготви да го запали.

В района не бе останал никой.

Излетя и веднага набра височина две хиляди стъпки. Язовирът все още изглеждаше твърде голям.

Самолетите се приземяваха от другата страна на язовира. Стормълонг действително ги бе прехвърлил отвъд с невероятна бързина.

Вождът Чонг-уон и хората му се бяха укрили.

— Стрелям в дупката! — каза Джони в миньорското си радио.

Регулира оръдията на „пламък“, „тесен обхват“ и „максимум“. Провери предпазния си колан.

А сега да покажем умения в точната стрелба. Долу всичко изглеждаше тихо и спокойно. През счупения корпус на черната развалина минаваше вода. Реката се вливаше право в коритото на язовира.

Но и много вода се източваше от дъното на язовира. Отворената дупка щеше да става все по-голяма.

Джони щракна няколко ключа и затвори всички прозорци. Провери дали вратите са здраво уплътнени. Дали да не се издигне на три хиляди? Не, това бе най-добрият обхват. Един боен самолет можеше да понесе много неща. Но той никога не беше чувал някой да е взривявал сто и петдесет галона течен експлозив. Плюс сто стъпки взривно въже номер пет.

Внимателно се прицели в средния барабан. Натисна бутона за стрелба.

Цялото небе се освети. Зелена огнена завеса се издигна на три хиляди стъпки.

Взрив!

Ударната вълна го застигна и самолетът се завъртя нагоре като подхвърлена играчка.

Ударът в предпазния колан му изкара въздуха.

След три секунди осъзна, че е с главата надолу. Удари пулта. Балансиращите мотори на самолета се задействаха и го уравновесиха. Летеше назад.

Моторите се бореха с рев срещу неправилната посока, в която самолетът бе тласкан.

Компенсираха и самолетът се стабилизира. Предното стъкло трябваше да се смени. Беше се пропукало по диагонал.

Едва сега Джони успя да види скалата. Димът се бе разсеял. Цялата й предна част бавно, бавно се свличаше надолу към езерото.

Срутваха се половин милион кубически ярда скала.

Голяма част от нея изглеждаше така, сякаш пада в блок. Но това бе зрителна измама. Отцепилата се скала бе равномерно разбита на парчета. Отначало се свличаше равномерно, но точно преди да падне във водата, изгуби формата си и се раздели на части. В първия момент изглеждаше така, сякаш цялата маса се бе свлякла до брега. Но част от нея бе отхвръкнала напред и стигна чак до средата на езерото.

Джони наблюдаваше язовира. Дали и той няма да се свлече бавно надолу и цялото езеро с рев да се понесе към клисурата? Бяха поставили експлозива така, че взривната вълна да се насочи нагоре към въздуха, а не надолу към земята. Вълната наистина бе отишла във въздуха, доказателство бе случилото се с бойния самолет.

Първата вълна удари язовира и водата с плисък се издигна на сто стъпки над повърхността. Дали така нямаше да изгуби много вода? Не, това бяха само пръски.

Държеше ли се още язовира?

Нямаше как да разбере дали подводното течение отнася скалната маса към отворената дупка. Стрелна се със самолета встрани от язовира. Изпод него продължаваше с рев да изтича вода. Зачака.

Може би само си въобразяваше, но като че ли водата намаля.

Вниманието му бе отвлечено от сини фигури, тичащи към електроцентралата. За разлика от него, те бяха решили да не чакат.

Погледна часовника си. Разполагаше само с две минути, за да кацне някъде със самолета.

С удар по пулта Джони стрелна самолета надолу към един свободен заслон. Изключи мотора. Трябваше специално да провери дали е спрял, защото ушите му бучаха.

Имаше още трийсет и три секунди. Успя на косъм!

Мина през подземния тунел и влезе в купола. Погледна към пагодата. След всички тези взривове не бе помръднала ни една тухличка.

Ангъс бе при пулта. Малкият сив човек бе седнал пред компютъра.

Ангъс махна и извика:

— Захранването е включено. Започаме с изстрелването!

Още някой бе зает през последните два часа. Музиката бе сменена. Новата звучеше благородно и приповдигнато. Беше смътно позната на Джони и той си спомни — един кадет бе изровил отнякъде един куп „плочи“, както той ги нарече. Бяха големи и като се прокараше трън от розов храст, поставен в картонена кутийка, по безкрайната им кръгова спирала и приближиш ухо, се чуваха едновременно двайсет-трийсет инструмента. На отдавнашния етикет на плочата, доста избелял, пишеше „Симфоничен оркестър на Кливланд. Лоегрин“. Сегашната музика много приличаше на онази, но бе някак по-дълбока, по-пълна и много внушителна. Джони подозираше, че малкият сив човек има пръст в тази работа. Нещо от неговия кораб? Сигурно искаше делегатите да бъдат посрещнати на тази музика.

И още нещо бе дошло от кораба на малкия сив човек. Цялата телепортационна площадка бе обградена с прозрачен екран.

— Контрол за зараза — кратко поясни доктор Алън, когато Джони мина край него.

От една канализационна шахта изпълзяха няколко запотени китайски инженери със светнали лица. Бяха поставили вентилатори на входа и изхода и димът вече почти се бе разсеял. Добре са се сетили, помисли си Джони. В моментите на съвпадане на пространствата и особено при обратните удари на платформата ще се смесят много различни атмосфери.