Положението с тълпите китайски бегълци от селото също се бе променило. Макар да бяха загубили селото си, бяха спасили вещите и принадлежностите си, които преди бяха разпръснати наоколо. Сега вързопите бяха изчезнали. Децата и кучетата бяха утихнали долу в землянките, а родителите, които нямаха непосредствена работа, стояха и гледаха. Изглежда бяха облекли най-хубавите си дрехи.

От един бункер излезе почетната стража, натъкмени и лъснати. Бяха шестима от различни националности и носеха най-хубавите си униформи. Нямаха никакви оръжия. Един възрастен китайски господин — не, беше будистки комуникатор, облечен като китаец, с пъстра копринена роба и малка шапчица — застана начело на почетната стража. Разбира се, гостите трябваше да бъдат посрещнати от някой, който говори психлоски, но трябваше да прилича и на важна личност.

Имаше само две-три минути до появата на първият от гостите и Джони се запъти към контролната стая. Не разбра какво точно става. Момчето Куонг изхвърча навън, сър Робърт изскочи след него на вратата и извика:

— И кажи на Стормълонг да донесе и другия справочник на расите!

Момчето кимна, без да спира да тича.

Зад сър Робърт се виждаше контролния щаб, кипящ от дейност.

Джони отвори уста да попита как върви. Но сър Робърт го изпревари с отговора:

— Използват някакъв нов вид бомба. Оръдията ни не винаги успяват да я взривят. Освен това идиотите бомбардират стари градове! Разузнавателните ни самолети все още летят. Защо ще им трябва да опожаряват един запустял град, който някога се е наричал „Сан Франциско“? На последната снимка, която получихме, имаше само две мечки на улицата. Имаме си работа с тъпи, малоумни същества!

Джони понечи да мине край него и да влезе в щаба, но сър Робърт поклати глава:

— Правим всичко, което е по силите ни. Мислил ли си какво ще кажем на пратениците?

— Нямам никаква представа. Не трябва ли да докараме тук вожда на клан Фергус?

— Не, не — каза сър Робърт. — Нямаме никакъв шанс. Единбург е в пламъци!

Джони усети как му се свива сърцето.

— Има ли някакви новини от Криси?

— Би трябвало да са долу в скривалището. Данълдин е отгоре с въздушната противоотбрана.

Стормълонг се втурна вътре с книгата. Сър Робърт хвърли поглед на Джони:

— Върви да се постегнеш. И измисли какво да говорим на пратениците!

Изблъска Джони към стаята му и се прибра в контролния щаб. Затвори здраво вратата, за да не се чуват шумовете отвън.

Джони тръгна към стаята си. Тъкмо да влезе в коридора и ясно чу жуженето на жиците, което бе започнало преди известно време, но музиката го заглушаваше. Сега тя бе спряла. Мина известно време и след това се чу слаб обратен удар.

Пратеникът на хокнерите седеше на платформата. Беше без нос, държеше в ръка монокъл с дълга дръжка и дрехите му проблясваха. До него седеше позлатена кошница.

От защитния екран звънна камбанка. Горният му край се обагри в пурпурно. Хокнерът взе кошницата си, огледа се през монокъла и слезе от платформата. Почетната стража го поздрави с вдигане на дългите тесни знаменца, които носеха.

Спря се на известно разстояние от оградата на контролния пулт за зарази. Поеха от него кошницата. Будисткият комуникатор му се поклони.

С малко превзет глас хокнерският пратеник каза на психлоски:

— Аз съм Блан Джесто, извънреден министър, пълномощник на хокнерския император, дано управлява още дълги години! Имам власт да преговарям и подписвам дългосрочни и обвързващи съглашения или договори, засягащи всякакви политически и военни въпроси. Личността ми е неприкосновена и всяко нараняване води до отмяна и незачитане на споразуменията. При най-малка заплаха или мъчения ви предупреждавам, че ще се самоубия мигновено по неизвестен за вас начин. Не нося никакви оръжия и зарази. Да живее Хокнерската Империя! А вие как сте днес?

Комуникаторът, облечен като китаец, се поклони и набързо произнесе на психлоски кратка приветствена реч. Уведоми го, че конференцията ще започне след три часа и го поведе към малък апартамент, където би могъл да се освежи и да почине.

Джони си помисли, че вероятно при всяко пристигане ще се повтаря едно и също, с изключение на расовата принадлежност, личността и дрехите на пристигащите.

Опитваше се да измисли какво да кажат на пратениците. Сър Робърт бе до известна степен шокиран от факта, че всичко зависи изцяло от него. А при положение, че на този стар и опитен ветеран не му идва на ум никаква идея… но разбира се, той бе много притеснен за Единбург, както и Джони.

Джони се наведе под лъча на вратата, за да влезе в коридора, водещ към неговата стая и го връхлетя вълна замайване. До този момент бе потискал това усещане със силата на волята си, тъй като трябваше да се справят с язовира. Но сега, като се прибави и притеснението за Единбург и Криси, усети, че не е в състояние да се справи с каквото и да било. През последните няколко дни доста неща му се бяха струпали на главата.

Не бе подготвен за това, което откри в коридора точно пред вратата си. Там стояха четирима души и правеха нещо непонятно за него. Имаше ниски пейки, но бяха седнали на пода с наведени глави и махаха с ръце.

Господин Цунг усети присъствието му и се изправи. Поклони се и каза:

— Лорд Джони, да Ви представя съпругата си.

Една китайка с любезно лице и посивяла коса се изправи, усмихна се и се поклони. Джони също се поклони. Почувства се още по-зле. Жената пак седна и се зае с работата си.

— А това е дъщеря ми — каза Цунг.

Тя стана и се поклони. Беше млада и красива китайка, с много нежни черти. Носеше цвете в косите си. Джони се поклони. Отново му прилоша. Момичето седна и усърдно се върна към работата си.

— Ето и зет ми — каза Цунг.

Добре изглеждащ китаец енергично се изправи от своята пейка. Поклони се. Беше облечен в син комбинезон, работните облекла на механиците. Джони съвсем леко се поклони, за да не се завърти пак стаята. Младият мъж се наведе и от оръдията, с които работеше, изскочиха искри.

Джони ги погледна. Работеха всеотдайно и дори с известна ожесточеност. Внезапно го прободе тъга. Ако конференцията се провали и изгубят, какви ли страдания очакват тези честни и трудолюбиви хора! Тези тук и останалите трийсет и пет хиляди оцелели от населението на планетата. Не би могъл да посрещне перспективата да ги разочарова.

Влезе в стаята си. Някой друг също не бе стоял със скръстени ръце през тези два часа. Най-вероятно Ангъс и някой електротехник. На стената срещу леглото му бе поставено табло с три екрана. Единият бе свързан посредством камера с контролния щаб и се виждаха множеството хора, заети с микрофони, със снимки от разузнавателните самолети, с оперативните карти, всички с напрегнати лица. Другият екран бе свързан с камера от залата за конференции, която все още беше празна. А третият екран излъчваше записите от камера, монтирана на телепортационната площадка.

В момента пристигаше пратеникът на Толнеп. Целият беше облечен в зелено, дори шапката му бе зелена. Само ботушите му бяха сини и мръсни. Очите му бяха скрити зад големи очила. Носеше нещо като скиптър с възел на върха и зелена кошница на колелца с храна. Макар че ходеше изправен и имаше лице, ръце и крака, напомняше на влечуго. Дали това не беше генетично наследство от динозаври, смалили размерите си?

Произнесе реч почти същата като на хокнера, прие отговора със злобна усмивка, придърпа зеленото наметало към твърдото си тяло и го отведоха към личния му апартамент. Около него намирисваше на неприятности.

Джони тъкмо щеше да се хвърли на леглото, когато господин Цунг влезе след него и енергично запротестира:

— Не, не! Банята!

В стаята го бяха последвали двама китайци. Тикаха миньорска количка, натоварена с вана, от която се вдигаше пара. Оставиха я на празния под и изчезнаха.

— Аз съм малко изтощен — опита се да протестира Джони. — Само ще си измия лицето…