Шатоврианците не си знаеха много мярката. И ако скоро Джони не измислеше какво да произвеждат, за да им отвлича вниманието, червеното мастило от счетоводния баланс можеше да се превърне в кръв.

Искаше му се да ги ангажира да строят телепортационни двигатели за самолети и камиони, но не знаеше как се правят. Всеки опит пропадаше. По дяволите психлоската математика! Нищо не се изравняваше!

Тази мисъл не му даваше мира. Мечката бе хванала още една риба. Слънцето си играеше върху кожената риза на Джони.

Беше сигурен, че през този ден ще му се случи нещо хубаво. Денят още не бе свършил.

Докосна плешката на коня и той реши, че това е сигнал да тръгва, което не бе вярно, и се понесе по пътеката към дома.

Изскочиха от гората и се спуснаха към двореца. Уиндсплитър направи страхотно шоу от това, че уж не може да спре — вдигна се на задни крака и размаха предните във въздуха.

— Само се фукаш — обвини го Джони.

Не беше препускал кой знае колко — само половин миля. Но Уиндсплитър бе доволен. Привлече го кавгата, която се разиграваше по средата на десет акровата поляна.

Сторми, жребчето на Блоджит, което много приличаше на Уиндсплитър, макар че бе с много по-дълги крака и едно голямо куче, което наскоро бе дошло от гората и Криси го бе прибрала, се нападаха един друг, въртяха се и уж се опитваха да се захапят. Блоджит ги наблюдаваше безучастно и Уиндсплитър отиде при нея.

Джони слезе и вдигна ръка към руснака-часовой, скрит в кулата отдясно. Часовоят съшо му махна и бялото от ръкава му за миг просветна.

Местността наистина бе променена. Единственото лошо й беше това, че всичко изглеждаше като съвсем ново и очевидно никога нямаше да остарее. Китайските инженери знаеха, но нямаше как да обяснят на шатоврианските, че на едно място трябва да му личи възрастта.

Джони си спомни как Криси за пръв път бе открила това местенце. Бяха в малък самолет и Джони, който току-що бе купил мината, се опитваше да се ориентира в разположението на местността. Криси съвсем неочаквано се наведе през прозореца и извика:

— Там! Там! Там!

Не му оставаше нищо друго, освен да се приземи и да й позволи да огледа мястото. Все още не беше се възстановила напълно и той не смееше да й отказва нищо.

Сградата бе сгушена сред девствена гора, която на времето може би е била парк. Не можеше да се каже със сигурност. Дори не можеше да се каже, че купчината камъни някога е била нещо повече от купчина камъни.

Криси се втурна да бяга, без да обръща внимание на трънаците и бодилите, които се лепяха по кожените й панталони. Беше много развълнувана. Посочи към едно равно парче земя.

— Ето това е идеалното място за обор!

И към друго:

— Идеално за конете ти!

Протегна ръка към някакви ями:

— Чудно място за сушене на кожи!

След това проследи един поток, който спокойно си бълбукаше и не им обръщаше внимание.

— Можем да го отклоним да минава точно до вратата на кухнята и така ще имаме постоянна течаща вода!

Започна да се провира през срутените останки на някогашни подове на стаи и сочеше на Джони неща, които той не забелязваше:

— Тук е имало огнище! И тук! И тук още едно!

След това дойде до него и каза:

— Тук никога няма да останем гладни, никога няма да ни вали сняг, никога няма да ни е студено!

И след това добави решително, сякаш се страхуваше, че той ще откаже:

— Тук ще живеем!

Джони повика главния инженер на шатоварианците, пристигнал с първия им строителен контингент от двеста души и му каза да построи на това място нещо модерно. Смяташе, че това решава проблема, но още на следващия ден при него дойдоха отбор сърдити шатовриански архитекти.

Когато един шатоврианец бе ядосан, през зъбите му излизаше нещо като свирукане, съвсем различно от бълбукащия звук, който представляваше смеха им — нещо като въздух, излизащ от гърлото на бутилка, пълна с вода. Главният архитект свирукаше от възмущение.

Няма значение, че Джони притежава компанията. Той си бил шатоврианец, това го доказвал фактът, че титлата му идвала директно от императрица Беаз. И по тази причина би трябвало да разбира по-добре някои неща!

Пред нищо неразбиращия Джони бе изнесена лекция за архитектурата. Бяха изучавали земните форми и повечето от тяха бяха наред. Класическата гръцка и романска архитектура били разпространени и в други системи и все още били актуални, макар и малко непрактични. А готическата, неоготическата и ренесансовата архитектура смятаха за нещо съвсем ново и свежо. Можеха дори на направят компромис с артистичното си чувство и да се примирят с барока.

Но модернистична архитектура! Без тях. По-добре да ги върне на Шатовария. Нека си ги изпрати обратно, макар че там ще гладуват. Има неща, които просто не могат да приемат!

Чак тогава Джони научи, че преди около единайсет века преобладаващият архитектурен стил на Земята се е наричал „модернистичен“. Представлявал обикновени, прави стени, издигащи се от четвъртита основа. Често стените били заети от огромна стъклена площ. Измислен бил от някой, който решил да посвети живота си на унищожаване на всичко добро в архитектурата. Накратко, „модернистична“ е архитектурата, която не е архитектура, а просто евтин начин да хвърляш във въздуха разни боклуци и да ти плащат за това.

Шатоврианецът посочи с треперещ пръст по посока на древния Люксембург и изплака, подкрепен от пет кимвалия от помощниците си, че целия град е бил построен в модернистичен стил и докато той е жив, няма да позволи да се възродят подобни ужасии!

Джони се извини. Шатоврианците казаха, че неразбирателството вероятно е дошло от употребата на психлоския. Джони ги попита какво ще му препоръчат.

Петте помощника моментално му представиха голям план.

Тази сграда, казаха те, е била замъкът на Великия дюк на Люксембург. Джони се съмняваше, но нищо не каза.

Замъците вероятно са били строени в готически или неоготически стил. Този не трябва да прави изключение. Джони ги помоли да изчакат да пита Криси, но тя си знаеше само едно — държеше на нещата, които я бяха грабнали първия път. Тъй че, Джони провери дали ги има в плана и им каза да действат.

Той и Криси лагеруваха в гората, далеч от шума на строежа. Бяха щастливи в кожената си палатка. Хранеха се вкусно с неща, които Криси готвеше на открит огън.

Шатоврианците бяха разчистили мястото и бяха издигнали основи от закалена стомана. След това бяха отлетели до някаква кариера на север от Легхорн и се върнаха с голямо количество мраморни плочи в розово, зелено и други цветове. Построиха от тях здрави вътрешни и външни стени. Отклониха потока, както бе пожелала Криси. Но освен това направиха тръби и цяла канализация. В огнищата можеше да се пали огън от дърва, но понеже това бе загуба на вкусна храна, поставиха в тях и инфранагреватели, захранвани със слънчева енергия, а също и генератори на изкуствен пламък.

Стана истински дворец. Можеше да се каже, че е в готически стил. Но имаше невероятно много цветове. Криси бе удивена.

Джони вървеше по подвижния мост и чуваше как шатоврианците раздробяват на парчета древния Люксембург.

Най-напред градът бе обходен от екипи, които събираха всякакви исторически и културни ценности. След това започна разрушението. Едно творение на модернистичната архитектура по-малко!

Банката се бе преместила обратно в Цюрих и на Джони също му се искаше да живее там заради планините.

Джони спря. Сигурно днес бе идвал Драйс Глотън, защото на земята имаше обгорено място. Драйс предаде на друг своя клон на банката и бе назначен за завеждащ връзките със Земната Планетарна банка. Тъкмо той бе открил „онзи“, но като директор на банка не можеше да приеме наградата, тъй като това щеше да подкопае доверието на клиентите. Затова Вораз му повиши заплатата на сто хиляди кредита годишно. Бяха напълно достатъчни, за да поддържа яхта и всичко останало. Драйс бе оставил тук яхтата си и се бе телепортирал обратно, а по време на отсъствието му екипажът му от силачи учеше шатоврианците на хазартни игри и така печелеха голяма част от заплатите си сами. Но Джони не се намеси, защото китайските инженери пък печелеха от силачите спечелените от шатоврианците пари.