— Няма да го направя! — категорично заяви сър Робърт.

Събранието изглеждаше леко шокирано. Започна да се промъква мисълта, че тази планета може би наистина губи.

— Възпрепятстването на доказателство — изсмя се лорд Шлейм — е престъпление, наказвано от този орган на властта с глоба. Предлагам да промените становището си. Разбира се, ако нямате съвременна техника…

Сър Робърт изпрати следата за анализ. Изчакаха и след малко донесоха куп снимки.

Бяха зрелищни цветни снимки от въздуха иа двайсет и пет потопени в пламъци градове. Огънят се издигаше на хиляди стъпки във въздуха и ако се прекараше пръст по десния ръб, за да се задейства звука, се чуваше пращене на пламъци, сгромолясване на сгради, прерязали сякаш с един замах от бушуващия пъкъл. Всяка снимка бе направена от такава височина, че най-добре да се види стихията на пламъците и унищожителния им ефект.

Лорд Шлейм ги раздаде на присъстващите. Снимките оживяха изпод любопитни лапи и ръце, обсипани в бижута.

— Предлагаме — каза лорд Шлейм — много либерални условия. Сигурен съм, че в нашия Дом на Плячката ще ме порицаят, че съм бил толкова либерален. Но съм воден от своята жалост и разбира се, думата ми тук има силата на закон за правителството. Условията ми са цялото население на планетата да бъде продадено в робство като обезщетение за щетите, нанесени ни от Земя в резултат на с нищо непровокираната от наша страна война. Дори мога да гарантирам, че ще бъдат третирани добре и повече от петдесет процента ще оцелеят при транспортирането. Другите участници във войната — ховините, джамбичуите, болбодите, дрокините и кириите — ще си разделят остатъка от планетата, за да посрещнат разходите си по тази война, в която е трябвало да защитават мирните си кораби след с нищо непровокираното нападение над тях. Кралят ви ще бъде заточен на Толнеп и дори ще му бъде предоставена просторна кула. Добри, справедливи условия. Твърде либерални, но ме тласка чувството ми на състрадание.

Останалите пратеници повдигнаха рамене. Струваше им се, че са били повикани тук само за да станат свидетели на някакво си подписване на капитулация след нищожна война.

Сър Робърт трескаво мислеше как да се измъкне от този капан. В началото на срещата му се стори, че на няколко пъти чу да се споменава за устройството за телепортиране. Но не можеше да каже със сигурност. На нищо сигурно не можеше да разчита в този момент. Беше уморен. Неговият крал бе ранен. Жена му може би бе мъртва. Всичко, което му идваше на ум, бе да скочи срещу това ужасно същество и да премери сили с отровните му зъби. Но знаеше, че такава постъпка пред очите на всички пратеници ще стопи и последните им слаби шансове за успех.

Като видя колебанието му, лорд Шлейм каза с остро, злобно съскане:

— Вие, земните, трябва да разберете, че тези могъщи лордове могат да подпишат споразумение за вашата капитулация! Вярвам, че другите участници в обединената сила са съгласни с моите условия.

Представителите на ховините, джамбичуите, болбодите, дрокините и кириите до един кимнаха и казаха, един след друг, че са съгласни с тези либерални условия. Останалата част от събранието само наблюдаваше. Някакъв местен диспут. Но бяха готови да подкрепят толнепите, ако това щеше да сложи край на това излишно губене на времето им.

— Аз дойдох тук — каза сър Робърт, — за да обсъждам вашата капитулация. Но преди да продължим с това, трябва да повикам моят изцяло упълномощен колега.

Даде сигнал в посоката, където знаеше, че се намира миникамерата и седна. Беше уморен.

Цялото това протакане го ядеше отвътре. Не разбираха ли тези позлатени и напудрени лордове, че докато се мотат в празни приказки, на бойното поле умират достойни хора! Но не, за тях това не бе спешно. Дори не ги интересуваше какво става.

Разбираше, че се е провалил. Надяваше се да не е провалил и шансовете на Джони.

Разбити надежди. Всичко сега бе в ръцете на Джони. Но какво би могло да направи горкото момче?

В залата се разнесе музика. Бавна, тържествена. Спокойна. Внушителна. Пратениците се огледаха с известен интерес. Чудеха се какво става. Дотук конференцията бе убийствено скучна, планетата също явно бе убийствено скучна и очевидно тук нямаше никакъв нощен живот, нито жени да им танцуват, пеят и прислужват. Конференцията бе започнала веднага, сякаш имаше да се решава нещо спешно или важно. Дори не се бяха запознали, както бе обичайната процедура, да не говорим, че никой не им бе предложил подкупи! Вместо това някакви скучни и дребнави свади, които засягаха воюващи само от тази вселена и дори само от този сектор. Хубава музика. Подходяща за кралска процесия, но не и за такава конференция.

Един едър мъж се показа на вратата. Беше около шест и половина стъпки висок, гол до кръста, с ярко червен пояс, с жълта кожа и бръсната глава. (Беше един от монголците от китайското племе.) Това само по себе не бе толкова интересно. Но мускулите му бяха огромни и изпъкнали, сякаш на главата си носеше нещо, което изглеждаше много тежко. Но доколкото виждаха, нищо не носеше! Ръцете и дланите му бяха свити, сякаш стискаха нещо, задните му мускули и бицепсите бяха надути и опнати. Макар че вървеше в такт с музиката, забелязваше се как краката му леко треперят. Но не се виждаше да носи нищо.

Мъжът отиде до площадката отпред и много внимателно остави нищото долу. Дори се чу удара от допира с пода. (Това бе стъклоподобна електронна маса, която психлосите използваха за направата на дребни електронни изделия и се изискваше светлина от всички ъгли. Бяха я напръскали с лещен спрей, който пропускаше светлина сто процента и не отразяваше нищо.) Мъжът подреди нищото с голямо усърдие.

Из залата мина вълна от шепот, пратениците протягаха шии и надничаха, заинтригувани. Беше им забавно. Комуникаторът, който играеше ролята на домакин (имаше миньорски предавател в ухото), каза:

— Имате тържественото обещание на тази планета, че в залата за конференции няма да бъде внесено нищо, което би могло да ви нарани или навреди по някакъв начин.

Няколко пратеника се засмяха. Стана им весело. Хубава шега, да внесеш нищо и после да кажеш, че било безвредно. Много беше забавно.

Но ставаше нещо друго. Огромният монголец се бе оттеглил. Пак на същата музика се появиха две красиво облечени китайски момчета с безизразни лица и тръгнаха по пътечката. Всяко носеше разкошна червена сатенена възглавница с позлатени пискюли.

На всяка възглавница имаше едва голяма книга. Момчетата бавно приближиха домакина, едно по едно и поставиха книгите върху две поставки на невидимата маса със заглавията към присъстващите.

Значи наистина имаше нещо. Невидима маса. Пробуди се нов интерес. Тези с по-силно зрение прочетоха заглавията. Едното бе „Речник на психлоския език“, а другото — „Междугалактически закони според споразуменията на управляващите нации“.

Лорд Шлейм, със слабото си зрение, дори не се опита да прочете заглавията. Беше нервен и се сви. Театралничене! Излизаха му с театралничене! Много добре. Ще притисне до стената който и да беше това и ще го хапе до смърт със зъбите си! С-с-с-с-с на театъра им! Нищо няма да променят.

Двете момчета се оттеглиха с царска походка с вече празните възглавници.

Музиката внезапно спря.

Чуха се барабани.

Домакинът се изправи и обяви с висок и мелодичен глас, който се извиси над барабаните:

— Господари на всички планети! Лордове на великите и могъщи царства на шестнайсетте галактики! Имам честта да представя пред вашите всемогъщества ЛОРД ДЖОНИ! Този, който олицетворява духът на Земята!

Понесе се фанфарен звън, който се извиси над барабаните. Чистите, ясни звуци пронизаха залата.

Джони се появи на пътеката. Пристъпваше бавно, тежко, властно, сякаш тежеше половин тон. Беше облечен в черна коприна и сребро и носеше сребърен жезъл. Не, не беше сребро. Приличаше на сребро, но когато върху му попаднеше и най-малката светлина, просветваше с всички цветове на дъгата.